Стивън Кинг
Буик 8 (23)

Еди

С ареста проваляхме целия му ден. Бяхме му попречили, поне временно, да бие приятелката си. Налагаше се да си ръби задника на твърдата седалка и да стърже с обувки вмирисания на повръщано пластмасов под. Брайън обаче не ни оставаше длъжен. Особено на мен, макар че и Джордж бе принуден да го слуша.

Не спираше да повтаря обидния ми прякор и с все сила тропаше с подкованите си ботуши. Чувствахме се като сред футболна агитка. И през цялото време ме гледаше с наведена глава и сключени вежди — виждах го в огледалото.

— Чекиджия!

Дум, дум, дум!

— Чекиджия!

Дум, дум, дум!

— Стига, Брайън — изръмжа Джордж. — Заболяха ме ушите.

Наближавахме участъка. Там нямаше почти никого — вече знаехме за случващото се в Потийнвил. Шърли ни беше разказала основното, а останалото бяхме научили от разговорите между другите коли.

Думите на Джордж допълнително окуражиха Брайън.

— Чекиджия!

ДУМ, ДУМ, ДУМ!

Ако затропаше по-силно, щеше да пробие пода, но Джордж реши повече да не му прави забележки. Когато са затворени отзад, негодниците могат само да ти лазят по нервите. Бях го изживявал и преди, но от този хулиган, който бе блъскал учебниците от ръцете ми и беше късал якичките ми в училище, от това повтаряне на омразния прякор… човече, направо ме побиваха тръпки. Имах чувството, че съм се върнал назад във времето.

Не коментирах, но Джордж усещаше как ми действа. Той взе микрофона и се обади:

— 20-централа всеки момент.

Това каза. Говореше на Шърли, но думите му бяха отправени повече към мен. Скоро щяхме да оковем Брайън на стола за лоши момчета, да му пуснем телевизора, ако иска, и да се заловим с документите по задържането. След това щяхме да се насочим към Потийнвил, освен ако положението не се бе подобрило. Шърли щеше да се обади в окръжния арест на Статлър и да ги предупреди за поредната пратка. Междувременно обаче…

— Чекиджия!

Дум, дум, дум!

— Чекиджия!

Брайън крещеше толкова силно, че лицето му бе почервеняло от напрежение, жилите на врата му бяха изпъкнали. Това вече не беше обикновено заяждане; той сериозно се бе ядосал. С какво облекчение щях да се отърва от него.

Когато стигнахме Букинс Хил, Джордж караше малко по-бързо от необходимото. Даде мигач и зави към участъка, може би все още с малко по-голяма скорост от обичайното. Липи, който разбираше, че скоро няма да е в състояние да ни дразни, се зае да клати телената мрежа.

— Чекиджия!

Дум, дум, дум! Тряс, тряс, тряс!

Излязохме на алеята към паркинга. Джордж зави покрай сградата с намерение да спре пред самата задна врата на участъка и да вкараме добрия стар Брайън без много шум.

Точно в този момент Господин Дилън изскочи пред нас.

— Внимавай! Внимавай! — изкрещя Джордж, дали на кучето, на мен или на себе си, нямам представа.

Спомням си го много ясно; удивително колко много приличаше на случая, когато блъсна жената в Ласбърг. Толкова, че първия път изглеждаше почти като репетиция, но с една съществена разлика. Чудя се дали през последните няколко седмици, преди да лапне дулото на пистолета си, не си е мислел: „Избягнах кучето, а убих жената.“ Може би не, но на негово място бих си го повтарял: „Избягнах кучето, а убих жената. Как мога да вярвам в Господ, след като не се случи обратното?“

Джордж удари спирачките с два крака и натисна клаксона. Аз политнах напред. Коланът ме задържа. На задната седалка също имаше, но нашият арестант не си беше дал труда да си го сложи (беше прекалено зает да ме освирква) и сега заби лице в мрежата. Чух някакво пукане, както когато разкършваш пръсти. Прозвуча и по-силно изпращяване. Първото вероятно бе дошло от някой пръст. Второто без съмнение бе носът му. Чувал съм такова нещо и преди и винаги звучи по един начин — като чупене на пилешки кости. Брайън изпищя изненадано. Топла кръв обля рамото ми.

На Господин Дилън му се размина на сантиметри, но той не обърна никакво внимание на колата и продължи с наведена глава и присвити уши към склад Б. Сянката му тичаше до него, черна и с ясни контури.

— Бабка бу, радед съб! — изпищя Брайън през запушения си с кръв нос. — Разбихте би доса!

Сетне закрещя нещо за полицейския произвол.

Джордж отвори вратата си. Аз останах вцепенен, втренчен в Господин Дилън, очаквах да спре пред бараката. Той се блъсна с всички сили във вратата. Падна и изпищя. До този ден не съм предполагал, че кучетата могат да пищят като деца. Не ми прозвуча като писък от болка, а от ужас. Косата ми настръхна. Кучето се завъртя в кръг, сякаш гонеше опашката си. Сетне тръсна глава, опомни се и отново се втурна към вратата.

— Дилън, не! — изкрещя Хади от стълбите; Шърли стоеше зад него, закрила очи с длан. — Стига, Дилън, веднага!

Господин Дилън не им обърна никакво внимание. Вероятно нямаше да обърне внимание и на Орвил Гарет, ако беше там, а той бе най-близкият му приятел. Кучето продължи да се блъска във вратата, да лае безумно, да издава онези ужасни писъци при всеки сблъсък с дървото. На третия път на вратата се образува кърваво петно.

През цялото това време старият ми познайник от задната седалка не спираше да крещи като обезумял:

— Помогни ми, Жакюбоа, кървя като заклана свиня, кой му е дал книжка на този малоумник до теб? Измъкни ме оттук, искам си дозата!

Слязох, без да му обръщам внимание. Смятах да попитам Джордж дали мисли, че кучето е побесняло, но щом отворих вратата, усетих онази смрад: на гнили водорасли, вкиснало и още нещо — много по-лошо.

Господин Дилън изведнъж се обърна и се втурна към единия ъгъл на бараката.

— Не, Дилън, не! — изкрещя Шърли.

Скоро и аз забелязах — страничната врата се отваряше нормално, с брава, не се вдигаше, и някой я бе оставил открехната. Нямам никаква представа кой — може би Арки…