Стивън Кинг
Буик 8 (28)

Хади

Аз също си сложих ръкавици и грабнах един инструмент — мисля, че гребло, но не съм съвсем сигурен. Както и да е, грабнах го и се присъединих към Еди и Джордж. След няколко секунди (може да е било минута, не знам, времето бе загубило значението си) се обърнах и видях, че и Шърли се приближава. Тя също сложи ръкавици и грабна свредлото за копаене на дупки за пътни знаци. Косата й се беше разпиляла и тя приличаше на дивачка.

Всички се сетихме да си сложим ръкавици, но бяхме обезумели. Напълно побъркани. Нещото, бърборенето, плачът, пищенето му, дори воят и скимтенето на Господин Дилън — всичко това ни влудяваше. Бях забравил преобърнатата цистерна, Джордж Станкоуски, който се опитва да изведе децата в безопасност, и ядосания младеж, когото бяха докарали Джордж Морган и Еди. Мисля, че дори бях забравил, че извън тази малка воняща барака съществува друг свят. Крещях и размахвах греблото, удрях безмилостно нещото. Другите също крещяха. Стояхме около него и го удряхме, пробождахме, сечахме го на парчета. Крещяхме му да умре, но то не умираше, сякаш никога нямаше да умре.

Ако мога да забравя нещо от тази случка, бих забравил онзи последен момент. Точно преди да умре, нещото изправи посечения си хобот. Той трепереше като старческа ръка. Върху хобота имаше няколко очи, висящи на блестящи нишки. Може би това бяха зрителните му нерви. Не знам. Както и да е, хоботът се изправи и за миг сякаш вътре в мозъка си аз видях себе си. Видях всички ни, застанали в кръг и свели погледи като убийци на гроба на жертвата си и си дадох сметка колко странно и зловещо изглеждаме. Колко ужасно изглеждахме. В този момент почувствах объркването му. Не страха му, защото то не се боеше. Не невинността му, защото то не беше невинно. Не и някаква вина. То беше объркано. Знаеше ли къде е попаднало? Не мисля. Знаеше ли защо Господин Дилън го бе нападнал и защо искахме да го убием? Да, сигурно. Правехме го, защото бяхме толкова различни и толкова ужасни, че не можеше да осъзнае какви са тези чудовища, които се бяха нахвърлили върху него с крясъци, за да го удрят, пробождат, секат. Сетне престана да се движи. Посеченият хобот се отпусна върху гърдите му. Очите му застинаха и останаха втренчени в нас.

Стояхме задъхани: Еди и Джордж един до друг, ние с Шърли — срещу тях. Господин Дилън стоеше зад нас и скимтеше. Шърли пусна свредлото, между витките му се беше закачило парче от жълтата плът на нещото като залепнала кал. Шърли бе пребледняла като мъртвец, само на бузите и врата й имаше червени петна.

— Хади — прошепна тя.

— Какво?

Едва говорех, гърлото ми беше пресъхнало:

— Хади!

— Какво, по дяволите?

— То имаше разум — прошепна тя; очите й бяха разширени от ужас, изпълнени със сълзи. — Убихме разумно същество. Това е убийство.

— Глупост, това беше — намеси се Джордж. — А дори и да не е така, какво значение има.

Господин Дилън изскимтя, но вече не толкова ужасено като преди, и се промъкна между мен и Шърли. По шията и гърба му имаше големи оголени участъци, сякаш беше болен от краста. Той проточи врат и подуши мъртвото същество.

— Изкарайте го оттук — нареди Джордж.

— Не, нищо няма да му стане — възразих.

Кучето подуши неподвижните сплетени розови пипалца на главата на нещото и отново изскимтя. Сетне вдигна крак и се изпика върху отсеченото парче от хобота или члена, или каквото там беше. След това се отдръпна със скимтене.

Чух леко свистене. Миризмата на вкиснало се усилваше и жълтата плът на нещото започна да избледнява. От тялото му се заиздигаха мънички едва забележими струйки дим. Оттам идваше най-отвратителната смрад от тези изпарения. Нещото започваше да се разлага като всички останали същества.

— Шърли, връщай се в сградата, имаме 99.

Тя примигна, сякаш едва сега се събуждаше:

— Цистерната. Джордж Станкоуски. О, Боже, съвсем забравих.

— Вземи и кучето — наредих.

— Да. Добре. — Тя замълча, сетне попита: — Ами това?

Посочи инструментите, разпилени по пода, с които бяхме убили съществото, подразнени от писъците му. Какво означаваха тези писъци? Молби за пощада? Щеше ли то (или подобните му) да се смили над някого от нас, ако местата ни бяха разменени? Не смятам… но това е разбираемо, нали? Защото за да продължиш да живееш, се налага да повярваш, че онзи, на когото си сторил зло, би постъпил по същия начин с теб. Трябва да насочиш мислите си само в тази посока, за да постигнеш някакъв мир със себе си.

— Не знам, Шърли — рекох; чувствах се изтощен и от миризмата на вкиснало ми се повдигаше. — Какво значение има; не вярвам да ни съдят или да започне разследване. Прибирай се. Ти си полицейски диспечер. Върши си работата.

Тя кимна нервно:

— Хайде, Господин Дилън.

Не съм сигурен, че кучето искаше да излезе, но се подчини; запристъпя от едната й страна. Продължи обаче да скимти и точно преди да излезе, потрепери, сякаш от студ.

— Хайде и ние да се махаме — рече Джордж; понечи да разтърка очи, но се сети, че е с ръкавици, и ги свали. — Имаме арестант.

Еди го погледна също толкова изненадано, колкото Шърли, когато й напомних за инцидента в Потийнвил.

— Съвсем бях забравил този негодник — измърмори той. — Счупи си носа, Джордж, чух го.

— Нима? О, колко жалко.

Еди се усмихна. Опита се да се сдържи, но усмивката му стана по-широка. На човек често му идва да се засмее дори в най-тежката ситуация. Особено в тежки ситуации.

— Хайде — рекох, — заемайте се с него.

— Ела с нас — каза Еди. — Не бива да оставаш тук сам.

— Защо? То е мъртво, нали?

— Това не е. — Еди кимна към буика. — Проклетата фалшива кола още е жива и здрава. Не го ли чувствате?

— Усещам нещо — призна Джордж. — Вероятно е ответна реакция от убийството на това… — махна към мъртвото същество — … каквото и да представлява.

— Не — възрази Еди. — Онова, което чувстваме, идва от проклетия буик, не от трупа на нещото. Той диша, така ми се струва. Каквото и да е тази кола, тя диша. Мисля, че тук е опасно, Хад. За всички ни.

— Преувеличаваш.

— Изобщо не преувеличавам. Тя диша. Изхвърли това розовоглаво нещо както когато си издухваш носа. Сега се готви да засмуче. Чувствам го, казвам ви.

— Вижте — рекох, — искам само да огледам набързо, става ли? След това ще покрия това… с брезента. — Посочих нещото, което току-що бяхме убили. — Ще изчакаме Тони и Кърт, преди да правим каквото и да било.

Той обаче не се отказваше. Беше изпаднал в особено състояние.

— Никой не бива да се приближава до проклетата кола, докато не всмуче. — Еди погледна разтревожено буика. — И се готви за сериозен спор. Сержантът ще поиска да влезе, а Кърт дори повече от него. Не бива обаче да ги пускаш. Защото…

— Знам — отвърнах. — Тя се готви да всмуче, ти го чувстваш. Трябва да станеш ясновидец, Еди. Сигурно можеш да предвиждаш съдбата по телефона.

— Добре, присмивай се. Мислиш ли, че на Енис Рафърти му е до смях, където и да се намира сега? Казвам ти, сигурен съм, независимо дали ти харесва или не. Този път се готви да засмуче нещо голямо. Виж какво, хайде с Джордж да ти помогнем за брезента. Ще покрием нещото и ще излезем заедно.

Идеята никак не ми хареса, макар че не знам защо.

— Еди, ще се справя и сам. Кълна се. Освен това искам да направя няколко снимки на господин Извънземния, преди да се е разпаднал.

— Откажи се — намеси се Джордж; лицето му изглеждаше позеленяло.

— Не. Ще съм готов за нула време. Вие двамата вървете да се погрижите за арестанта.

Еди гледаше втренчено буика, стоящ на безупречно чистите си гуми, с отворен багажник като крокодилска паст.

— Мразя това нещо — измърмори. — За нищо на света…

Джордж се насочи към вратата и Еди го последва, без да довърши какво не би направил за нищо на света. Все пак не беше толкова трудно да се досетя.

Вонята на разлагащото се същество се засилваше с всяка изминала минута и аз си спомних кислородната маска, която Къртис бе използвал, за да разгледа мъртвешката лилия. Предположих, че още е в склада. Фотоапаратът сигурно също беше там.

От паркинга до ушите ми долетя гласът на Джордж, който питаше Шърли дали всичко е наред. Тя отговори, че да. След няколко секунди Еди изкрещя с все сила:

— МАМКА МУ!

Беше страшно ядосан. Предположих, че арестантът със счупен нос и вероятно надрусан до козирката се е издрайфал в кола 6. Е, какво от това? Има и по-лоши неща от изцапан служебен автомобил. Веднъж бяхме извикани на мястото на катастрофа между три коли в Пачин. Аз прибрах пияния шофьор, който бе причинил произшествието, и го оставих в патрулката, докато оградя местопроизшествието. Когато се върнах, задържаният бе съблякъл ризата си и се беше изходил в нея. След това бе използвал ръкавите като сладкарски шприц (представете си сладкар, който украсява торта), за да напише името си на страничните стъкла. Беше се опитал да изпише и задното, но специалната му кафява глазура се бе изчерпала. Когато го попитах защо е направил тази гадост, той ме погледна важно и заяви:

— Животът е гаден, полицай.

Както и да е, сметнах виковете на Еди за нещо маловажно и отидох в помещението, което използвахме за склад, без да проверя като става. Бях почти убеден, че няма да намеря кислородната маска, но тя си стоеше на полицата между кутия с празни видеокасети и купчина стари списания. Някой досетлив човек дори я беше пъхнал в найлонов плик, за да не се праши. Като я взимах, се сетих как изглеждаше Кърт в деня, когато я носеше — с престилката, синята плувна шапка и червените галоши. „Красавецо, помахай на обожателите си“ — бях му извикал тогава.

Сложих си я, като почти бях сигурен, че въздухът, минаващ през нея, няма да става за дишане, но той се оказа поносим. Много по-добре от противната воня в бараката. Грабнах и фотоапарата. Върнах се в склада и ми се стори, че нещо се движи. Само за миг. Не в самото помещение, а някъде навън, в тревата. Реших, че може би Господин Дилън се търкаля по земята, за да се освободи от отвратителната миризма. Е, оказа се, че не е той. По това време бедният Господин Дилън береше душа.

Влязох в склада, като дишах през маската. И макар че не бях почувствал онова, за което бе говорил Еди, сега го изпитах. Сякаш през краткия си престой навън главата ми се беше освежила. Буикът не излъчваше кървава светлина и не бучеше. Стоеше напълно неподвижно, но определено изглеждаше жив. Чувствах го, както човек усеща съвсем лек полъх, галещ косъмчетата на ръцете му. И си помислих… да, глупаво е, но си помислих: „Дали буикът не е просто една по-голяма версия на това, което нося на лицето си? Дали не е една огромна маска? Ами ако нещото, което я носи, току-що е издишало и сега е останало без въздух и се кани да вдиша…“

Въпреки маската вонята на мъртвото същество бе толкова силна, че караше очите ми да сълзят. Брайън Коул и Джаки О’Хара, двама от по-сръчните ми колеги по онова време, бяха инсталирали вентилатор на тавана и когато минавах покрай копчето, аз го включих.

Направих три снимки и лентата свърши. Не се бях сетил да я проверя. Глупаво. Пъхнах снимките в задния си джоб, оставих апарата на пода и отидох да взема брезента. Когато се наведох, се сетих, че когато отивах за фотоапарата, бях забелязал жълтото въже, навито в къщичката. Трябваше да го взема и да се вържа през кръста. Да се закача за голямата стара халка, която Къртис бе забил при вратата на склада точно с тази цел. Ала не го направих. Проклетото въже беше прекалено ярко, за да не го забележа, но въпреки това аз не му бях обърнал внимание. Странно, а? И ето, бях се озовал на място, където нямах работа, и то сам. Дори не се бях осигурил. Бях подминал въжето, може би защото някой искаше да го подмина. На пода лежеше един мъртъв извънземен и във въздуха витаеше нещо, което ме смразяваше и потискаше. Мина ми през ума, че може би ако изчезна, жена ми и сестрата на Енис Рафърти ще обединят усилията си. Струва ми се, че дори се изсмях на глас при тази мисъл, но не съм сигурен. Във всеки случай нещо ме развесели. Може би самата абсурдност на положението.

Нещото, което бяхме убили, бе станало съвършено бяло. Изпускаше пара като сух лед. Очите по отсеченото парче от хобота още ме съзерцаваха, въпреки че бяха започнали да се разтичат. Никога не съм се страхувал така. Боях се, както когато си в опасност и осъзнаваш, че наистина може да умреш. Чувството, че нещото диша, че се кани да всмуче, бе толкова силно, че ме побиваха тръпки. Въпреки това се усмихвах. Широко. Не се смеех на глас, но бях доста весел. Покрих извънземното с брезента и тръгнах да излизам. Бях забравил фотоапарата на пода.

Почти бях стигнал до вратата, когато спрях и погледнах буика. Почувствах как някаква сила ме тегли към него. Дали съм сигурен, че е била неговата сила? Всъщност не. Може би е било онова привличане на всичко смъртоносно — възбудата, когато например погледнеш в дулото на пистолета и то ти се струва като око, което те гледа. Дори острието на ножа ти изглежда по-различно, когато всички в къщата са си легнали.

Тогава обаче не го осъзнавах. Подсъзнателно реших, че не мога да оставя буика с отворен багажник. Той просто изглеждаше… не знам, изглеждаше твърде готов да си поеме въздух. Нещо такова. Продължавах да се усмихвам. Дори може да съм се засмял.

Направих осем крачки — а може би дванайсет, вероятно са били десетина. Повтарях си, че в това, което правя, няма нищо неразумно. Еди просто беше голям паникьор. Посегнах към капака на багажника. Тъкмо се канех да го затръшна (или поне така си мислех), но погледнах вътре и си казах едно от онези неща, които човек си мисли, когато е изненадан. Като „проклет да съм“ или „мамка му“. Защото вътре имаше нещо, лежеше на кафявото кече в багажника. И приличаше на джобно транзисторче от края на петдесетте или началото на шейсетте. Имаше дори част от антена.

Пресегнах се и взех апаратчето. То също ме разсмя. Имах чувството, че сънувам или че съм упоен. И през цялото време чувствах, че той ме дебне, че се готви да ме погълне. Не знаех дали с Енис се е случило същото, но предполагам, че да. Стоях пред отворения багажник без въже и нещо се канеше да ме всмуче, да ме вдиша като цигарен дим. А на мен изобщо не ми пукаше. Интересувах се само от онова, което бях намерил в багажника.

Приличаше на малка радиостанция, но можеше да е съвсем друго — чантичката с лекарствата на чудовището, музикален инструмент, може би дори оръжие. Беше с размерите на цигарена кутия, но много по-тежко. По-тежко от транзистор или уокмен. Нямаше екранче, копчета или лостчета. Не изглеждаше направено от метал или от пластмаса. Имаше зърнеста структура, приятна за пипане, беше с органичен произход и наподобяваше щавена волска кожа. Докоснах подобието на антена и тя се превърна в дупка. Пипнах дупката и антената отново се появи. Докоснах я пак, но този път не стана нищо. Нито тогава, нито после. Това „после“ бе доста кратко, защото „радиото“ не издържа дълго. След около седмица се напука и ръждяса. Държахме го в херметичен найлонов плик, но това не помогна. След месец „радиото“ изглеждаше така, сякаш е стояло на дъжда стотина години. На следващата пролет в пликчето имаше само няколко разядени парчета. Антената, ако изобщо беше антена, никога повече не помръдна. Дори с един милиметър.

Замислих се над думите на Шърли: „Убихме разумно същество“ и отговора на Джордж, че това са глупости. Само че не бяха глупости. Прилепът и рибата не бяха дошли с транзистори, защото те бяха животни. Днешният посетител (когото бяхме накълцали на парчета) бе съвсем различно нещо. Независимо колко противен ни се струваше, независимо от инстинктивното ни (ако това е точната дума) отвращение Шърли беше права. Той бе разумно същество. И въпреки това ние го бяхме убили, бяхме го накълцали, без да се вслушаме във воплите му за милост. Не това обаче ме ужасяваше, а мисълта, че Енис Рафърти може да е попаднал сред други такива същества с безформени глави, покрити с розови пипалца, които вероятно им служеха за коса. Представих си го как загива под гърчещи се и пръскащи киселина хоботи и закривени нокти, как моли за милост, как се дави от отровния им въздух, как лежи мъртъв пред тях и започва да се разлага. Дали някой от тях бе извадил пистолета от кобура му? Дали го беше разглеждал под неземното небе с някакъв невъобразим цвят? Със същото недоумение за предназначението на пистолета, както моето за „радиото“? Дали някой бе казал „Убихме разумно същество“, а друг бе отговорил „Глупости“? Докато си мислех тези неща, нещо ми подсказваше, че трябва да се махам час по-скоро. Освен ако не исках да потърся лично отговори на въпросите си. И така, какво стана после ли? Не съм споделял пред никого, но сега ще кажа. Глупаво е да стигна дотук, а да премълча това.

Реших да вляза в багажника.

Представих си как ще стане. Имаше предостатъчно място; нали знаете какви големи багажници имат старите коли. Като деца често се шегувахме, че буиците, кадилаците и крайслерите са гангстерски коли, защото в багажниците им се побират два-три трупа. Имаше предостатъчно място. Старият Хади Ройър щеше да влезе, да легне и да се пресегне, за да затвори капака. Леко. Със съвсем тихо изщракване. Сетне да остане в тъмното. Да диша през маската и да стиска „радиото“ до гърдите си. В малкия резервоар на маската нямаше много въздух, но щеше да е достатъчно. Старият Хади просто щеше да си полежи, все така усмихнат и после… много скоро…

Щеше да се случи нещо интересно.

Не съм се замислял за това от години, освен ако съм го сънувал и после съм забравил, един от онези кошмари, за които знаеш, че са били лоши само защото, когато отвориш очи, сърцето ти тупти, устата ти е пресъхнала и усещаш вкус на метал. За последен път се сетих за онази случка, когато научих, че Джордж Морган се е самоубил. Представих си го как седи в гаража и може би чува глъчката на децата, които играят баскетбол на улицата, как допива бирата, вдига пистолета и поглежда цевта. Тогава вече бяхме преминали на „Берета“, но Джордж пазеше своя „Рюгер“. Казваше, че просто бил свикнал с него. Представих си как го върти, как се втренчва в окото му. Всеки пистолет има око. Ако си се заглеждал, трябва да си го видял. Представих си как го лапа и усеща малката издатина на мерника с небцето си. Как вкусва смазката. Може би опипва дулото с език като музикант, който опипва мундщука на тромпета си, преди да засвири. Седи в гаража и все още усеща в устата си вкуса на бирата, но също и този на машинното масло, и на стоманата, облизва дулото, окото, от което куршумът излиза със скорост, два пъти по-голяма от тази на светлината, изтикан от бързо разширяващите се газове. Седи и усеща миризмата на прясно окосена трева и на бензин. Слуша децата на улицата. Представя си сблъсъка на двутонната патрулна кола с тялото на жената, кръвта, размазана по предното стъкло, чува глухото тракане на нещо, попаднало в жлеба на джантата, което се оказва едната й маратонка. Тогава се замислих за всичко това и го разбрах, защото когато стоях пред буика, изпитах същото. Давах си сметка, че ще е ужасно, но не ме беше грижа, защото щеше да има и нещо забавно. Точно затова се усмихвах. Не исках да си тръгвам. Мисля, че и Джордж се е чувствал така. Накрая, когато решаваш твърдо да го направиш, имаш чувството, че си се влюбил. То е като през нощта преди сватбата ти. И аз бях решил да го направя.

Да те спаси звънецът, има такава поговорка. Мен обаче ме спаси един писък. Писъкът на Шърли. Отначало чух само крясък, после различих и думи:

— Помощ! Помощ! Помогнете ми!

Това сякаш ме изкара от транса. Отстъпих бързо от буика, олюлях се като пиян, не можех да повярвам, че съм искал да го сторя. Шърли отново изпищя, сетне чук виковете на Еди:

— Какво му има, Джордж? Какво му става?

Обърнах се и изтичах навън.

Да, един писък ме спаси. Това е.