Стивън Кинг
Буик 8 (13)

Сега
Санди

Нед се взираше във Фил. Изглеждаше спокоен, но по очите му разбрах, че няма да престане да ни разпитва; мисля, че и Фил го усети. Въздъхна, скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед, давайки знак, че няма какво повече да каже, че е приключил със свидетелските показания.

Нед се обърна към мен:

— Какво се случи онази вечер? Когато сте направили дисекция на прилепа.

Упорито наричаше онова същество „прилеп“, въпреки че то нямаше нищо общо с прилепите. Когато се натъкнахме на гадината, бях я назовал с първата дума, която ми дойде наум. Изведнъж се разгневих. Не, буквално побеснях. Беше ме адски яд на хлапето. Яд ме беше и на самия мен, задето се чувствам по този начин, задето се осмелявам да дам воля на чувствата си. Разбирате ли, най ме беше яд, че хлапакът се осмели да вдигне глава. Да ме погледне в очите. Да задава въпроси. Да прави нелепи предположения, едно от които бе, че когато казвам „прилеп“, имам предвид именно прилеп, не някакво неописуемо, ужасяващо създание, което изпълзя през пукнатина в пода на вселената, после умря. Да, най ме влудяваше, че малкият Уилкокс се осмели да вдигне глава и да ме погледне. Давам си сметка, че с това признание бих паднал в очите на всички, обаче държа да бъда честен.

До този момент най-вече го съжалявах. Всичко, което сторих, откакто Нед започна да идва в участъка, беше продиктувано от успокояващото състрадание. Защото, докато миеше прозорци, събираше изсъхналите листа и със снегорина почистваше паркинга, хлапето покорно свеждаше глава. Не ми се налагаше да го гледам в очите. Не си задавах въпроси, защото състраданието носи облекчение, нали? Състраданието те кара да се чувстваш като господар на света. А сега хлапето използваше собствените ми думи срещу мен, изражението му изобщо не беше покорно. Смяташе, че е в правото си, затова се гневях. Смяташе, че имам известна вина, че историята, която разказвахме, седейки на скамейката на пушачите, не е подарък, а изплащане на дълг… и това ме подлудяваше. Но най-много ме влудяваше фактът, че малкият има право. Идваше ми да му забия едно кроше в брадичката и да го просна на земята. Малкият мислеше, че има право, затова ми се щеше да го накарам да съжалява за нахалството си.

Мисля си, че в това отношение чувствата ни към младите не са се променили Бог знае колко. Не съм се женил, нямам деца… мисля, че и аз като Шърли съм венчан за отряд Д. Обаче имам богат опит по отношение на младежите, и то не само онези, които са мои подчинени. Струва ми се, че след като вече не можем да ги съжаляваме, когато отхвърлят състраданието ни (не възмутено, а нетърпеливо), започваме да се самосъжаляваме. Питаме се къде са се дянали тези послушковци — нашите добри дечица. Не им ли давахме уроци по пиано, не ги ли учехме да играят бейзбол? Не им ли четяхме приказки, не им ли помагахме да търсят скритото съкровище? Как смеят да надигат глави, да задават прибързаните си абсурдни въпроси? Как се осмеляват да искат повече, отколкото искаме да им дадем?

— Санди, какво се случи, когато направихте дисекция на…

— Не е онова, което ти се иска да чуеш — отвърнах, а когато той стреснато ме изгледа заради студените нотки в гласа ми, изпитах нещо сродно на удоволствието. — Нито каквото баща ти и Тони очакваха да видят. Не получихме отговора, който ни интересуваше. До ден-днешен въпросите ни остават без отговор. Всичко, свързано с буика, е като миражите, които в горещите и ясни летни дни виждаш, ако пътуваш по магистрала №87. Само дето и това не е съвсем вярно. Ако отговаряше на истината, може би след време щяхме да изгубим интерес към буика. Както загубваш интерес към убийство, когато шест месеца след извършването му престъпникът още не е заловен и си даваш сметка, че той ще се изплъзне. Обаче всеки можеше да докосне буика и всичко, което излизаше от багажника му. Можеше да го пипне, да го чуе. Или да го…