Стивън Кинг
Буик 8 (12)

Сега
Фил

— Втората светлинна буря избухна един следобед. Нали така, момчета? Като свършва, Кърт омотава въже около кръста си, влиза в бараката и изнася онова, дето му викат „хамстерска къщичка“. Виждаме, че едната животинка я няма. Всички заговарят едновременно. Снимат се още снимки. Сержант Шейндинкс вика да се успокоят, после пита кой дежури в къщичката. Брайън Коул отвръща: „Аз, сержант.“

Останалите от нас се връщаме в участъка. Нали така? Чувам Къртис да казва на сержанта: „Ще разрежа мишката, преди да е изчезнала като другарчето си. Ще ми помогнеш ли?“ На което командирът отвръща, че е съгласен — да го направят още тази нощ, стига Кърт да е навит. Кърт пита: „Защо не още сега?“, а Шейндинкс му вика, че още не му е свършило дежурството с патрулката. „Обществеността разчита на теб, момче, закононарушителите треперят, като чуят шума на дивигателя ти.“ Така си говореше понявга, също като някой ми ти проповедник. И никога не казваше „двигател“, а „дивигател“.

Кърт не захваща да спори. Знае, че няма смисъл. Тръгва към колата. Към пет часа Брайън Коул идва да ме викне. Моли ме да държа под око бараката, докато той отскочи до клозета. Съгласявам се. Отивам до склад Б. Поглеждам вътре. Положението е „на шест“. Термометърът се е покачил с един градус. Влизам в къщичката. Там е като в пещ. Нали така? На стола има каталог на магазина „Л. Л. Бийн“. Тъкмо да го взема, чувам едно скръъц-бум. Също както когато отвориш багажника на колата и капакът отскочи. Втурвам се навън. Тичам до прозорчетата на бараката. Багажникът на буика е отворен. Онова, дето ми хрумва на пръв поглед, е, че отвътре хвърчат парченца изгоряла хартия. Въртят се като бесни, все едно са попаднали във вихрушка. Обаче прахът на пода не помръдваше. Хич даже. Движеше се само въздухът, излизащ от багажника. После видях, че всичките хартиени парченца са досущ еднакви, и реших, че са листа. В крайна сметка излезе, че са тъкмо листа.

Извадих от джоба бележника си. Щракнах химикалката и нарисувах ей това:

— Прилича на усмивка — промълви Нед.

— Да, все едно се хили — кимнах. — Само че не беше едно. Бяха стотици. Стотици черни усмивки, лудешки кръжащи във въздуха. Някои падаха на покрива на буика. Други — в багажника. Повечето се ръсеха на пода. Хукнах да повикам Тони. Той грабна видеокамерата. Беше пламнал като божур и мърмореше: „Сега пък какво? Какво ли му е скимнало на пустия буик?“ Много по-късно си дадох сметка колко е бил смешен. Ако щеш вярвай, в този момент изобщо не ни беше до майтап.

Надникнахме през прозорчетата. Видяхме листата по циментовия под. Сигурно толкова много листа човек вижда на моравата пред къщата си след силна октомврийска буря. Веднага забелязах, че се бяха накъдрили. Слава Богу, вече не мязаха толкова на усмивки, а на обикновени листа. Не оставаха черни. Пред очите ни ставаха едни такива… мръснобели. Най-интересното е, че изтъняваха. И Санди вече беше дошъл. Пропусна илюминациите, обаче дойде навреме за листовъртежа.

— Тони ми телефонира вкъщи — намеси се Санди. — Попита ме дали съм съгласен в седем вечерта да се срещнем в участъка. С Кърт били намислили нещо и решили и аз да присъствам. Разбира се, съгласих се. Обаче тръгнах веднага. Любопитството ме гризеше.

— Който много знае, бързо остарява — подхвърли Нед. Стори ми се, че чувам гласа на баща му, целият се разтреперих. Той се вторачи в мен: — Продължавай.

— Ами то няма много за разказване — отвърнах. — Листата изтъняваха. Може би бъркам, обаче мисля, че ставаше пред очите ни.

— Не грешиш — обади се Санди.

— Бях развълнуван. Не знаех какво правя. Затичах към страничната вратичка на бараката. А Тони се хвърли към мене като… като тигър, братле. Сграбчи ме за шията и за малко да ме удуши. „Пусни ме, пусни ме! — хъхря аз. — Полицейско насилие!“ А той ми вика да си запазя смешките за изявата ми в комедийния театър в Стейтсбъро. „Не е шега, Фил — добавя. — Имам сериозна причина да вярвам, че проклетата кола е виновна за изчезването на мой подчинен. Няма да допусна втора жертва.“

Обещах му да се омотая с въжето. Умирах да вляза в бараката. Не си спомням защо, обаче беше точно така. Сержантът каза, че няма намерение да се върне за проклетото въже. Рекох, че аз ще се върна за проклетото въже. Той се озъби: „Не! Забранявам!“ Затова му викам: „Само ме дръж за краката, сержант. Искам да взема една шепа от тия ми ти листа. Виж колко много има до вратата. Даже няма да се приближа до колата. Какво ще кажеш?“

Той пак ми се изрепчи: „Ще кажа, че си превъртял — всичко вътре е близо до колата.“ Само че това не беше отказ, затуй отворих вратата. Веднага подуших нещо. Миришеше на мента, обаче неприятно. Усещаше се и някаква воня, от която миризмата ставаше още по-гадна. Воня на преварено изгнило зеле, от която стомахът ти се преобръща, но аз бях прекалено развълнуван и не ми направи впечатление. Тогава бях много по-млад, нали така? Легнах по корем. Пропълзях в бараката. Сержантът ме държи за пищялите и по едно време вика: „Достатъчно, Фил. Ако можеш, вземи една шепа. Ако не можеш, давай обратно.“

Първо видях едни, дето бяха побелели, и взех близо дузина. Бяха гладки и меки, обаче адски гадни. Също като домати, прогнили отвътре. Малко по-нататък имаше няколко, дето още си бяха черни. Протегнах ръка, но щом ги пипнах, те станаха бели като другите. Нещо като че ли погъделичка пръстите ми. Миризмата на мента се усили, чух някакъв звук. Или ми се стори, че чух. Нещо като въздишка… все едно някой отвори кутийка с газирана напитка.

Почнах да пълзя назад — гърчех се като червей, но отначало се движех екстра. После… онези листа в ръцете ми… въпреки че бяха гладки и меки…

Гласът ми пресекна. В продължение на няколко секунди не бях в състояние да проговоря. Все едно пак бях в бараката. Обаче хлапето не откъсваше поглед от мен; давах си сметка, че за нищо на света няма да се откача от него, затуй се насилих да продължа. Щеше ми се вече да съм стигнал до края.

— Паникьосах се. Тъй си беше. Повлякох се назад, подпирах се на лакти, ритах като обезумял. Беше лято. Носех риза с къси ръкави. Единият ми лакът се подхлъзна, докосна едно от черните листа и то изсъска като… като не знам какво. Просто изсъска, разбираш ли? И от него замириса на мента и зеле. После побеля. Все едно като го пипнах, измръзна и загина. Обаче това ми хрумна по-късно. Тогава само си мислех как да се изсуля от шибаната барака. Пардон, Шърли.

— Няма нищо. — Тя ме потупа по рамото. Голяма сладурана е тази Шърли. Винаги е била. По-добра диспечерка е от Бабицки — сто пъти по-кадърна, че и повече — пък и е много по-приятна за гледане. Хванах й ръката и леко я стиснах. После продължих — оказа се по-лесно, отколкото си мислех. Странно как събитията изплуват в главата ти, когато говориш за тях. Как постепенно стават все по-ясни и по-ясни.

Обърнах се към буика. Въпреки че стоеше по средата на склада, на около четири метра от мене, изведнъж ми се стори много по-близко. Беше голям като връх Еверест. Блестеше като диамант. Стори ми се, че фаровете му са очи, които се взират в мене. Чух го да шепне. Не се изненадвай, хлапе. Всички сме го чували да шепне. Хабер си нямах какво казва — ако изобщо казваше нещо — но със сигурност чувах шепот. Само че в главата ми. Нещо като телепатия, нали така? Сигурно ще кажеш, че съм си въобразил, само че не бях. Внезапно се почувствах като че ли пак съм шестгодишен и се страхувам от съществото под леглото. Знаех, че ще ме отвлече. Ще ме отвлече там, където се намира Енис. Паникьосах се. Извиках: „Дърпайте! Дърпайте! Бързо!“ и те ме издърпаха. Сержантът и още един полицай…

— Другият полицай бях аз — прекъсна го Санди. — Изкара ни акъла, Фил. Отначало всичко беше нормално, после ти закрещя, взе да се въртиш и да риташ. Помислих си, че си ранен, че всеки момент лицето ти ще посинее от задушаване. Но ти само… — Той ми направи знак да продължа.

— Стисках листата. Или онова, което беше останало от тях. Сигурно като съм откачил, съм стиснал юмруци, нали така? Щом се измъкнах навън, усетих, че дланите ми са мокри. Чух колегите ми да викат: „Добре ли си? Какво стана, Фил?“ Стоях на колене, ризата ми се беше запретнала чак до шията, коремът ми беше изранен от пълзенето по пода, мислех си: „Дланите ми кървят. Затова са мокри.“ После виждам бялото. Приличаше на гъстото лепило, с което първолаците работят в час по трудово обучение. Само това беше останало от листата.

Прекъснах разговора и замълчах, докато събера мислите си.

— Ще ти кажа истината, става ли? Изобщо не приличаше на пластилин. Все едно държах топли биволски топки. Миризмата беше много гадна. Сигурно ще си кажеш: „Миризмата на мента и зеле не е толкова гадна“ и ще имаш право, но и ще сбъркваш. Защото нищо на тази планета не издава такава воня. Поне аз никога не съм я подушвал.

Избърсах дланите си от панталона, изтичах в участъка. Брайън Коул тъкмо излиза от клозета. Сторило му се, че чува някакви крясъци, затова бърза да разбере какво е станало. Не му обръщам нула внимание. Всъщност едва не го съборих — толкова бързах да вляза в клозета. Започвам да си мия ръцете. Още ги миех, когато изведнъж си спомних как топлата белезникава каша се процежда от стиснатите ми юмруци, колко е мека и гладка и как се проточи на конци, когато отворих пръсти. Това окончателно ме довърши. Представих си как лепкавата маса се проточва между пръстите ми и… се издрайфах. Не беше като червата ти да ти изпратят вечерята с бърза поща. Все едно стомахът ми се появи лично, излизайки през гърлото ми и изхвърляйки през устата ми всичко, което бях погълнал през последните няколко часа. Както майка ми изхвърляше през парапета на задната веранда мръсната вода от прането. Няма да те отегчавам с още подробности, но мисля, че трябва да го знаеш. Като че ли не повръщах, а умирах. Само веднъж ми се беше случило нещо подобно — когато за пръв път видях жертва на пътна злополука. Като стигнах на местопроизшествието, първо виждам самун хляб върху жълтата осова линия, а после — горната половина на някакво дете. Русокосо момченце. След това виждам как една муха върху езика му си мие крачката. Не издържах и заповръщах. Мислех, че напъните няма да спрат, докато не пукна.

— И с мен се е случвало — обади се Хади. — Не е срамно.

— Не се срамувам. Мъча се да му помогна да разбере, нали така? — Дълбоко вдъхнах ароматния въздух, изведнъж се сетих, че и бащата на хлапето загина на пътя, затова се опитах да обърна всичко на шега: — Слава Богу, че тоалетната чиния беше до умивалника, та не изцапах нито обувките си, нито пода.

— В крайна сметка — намеси се Санди — листата се оказаха безполезни. Стопиха се като вещицата в „Магьосникът от Оз“. Известно време в склад Б се виждаха следи от тях, ала след седмица останаха само няколко жълтеникави петна върху цимента.

— Да, тъй си беше. Само дето през следващите един-два месеца непрекъснато си миех ръцете — казах. — Имаше дни, през които не можех да докосна храна. Ако жена ми приготвеше сандвичи за обяд, отхапвах от тях, като ги държах със салфетка, а последното парченце пусках в устата си. Когато патрулирах сам с колата, винаги се хранех, без да свалям ръкавиците. Въпреки това бях сигурен, че ще пипна онази болест на венците, от която на човек му изпадат зъбите. В крайна сметка го преодолях. — Втренчих се в Нед и зачаках да ме погледне. — Преодолях го, синко.

Той отвърна на погледа ми, само че очите му бяха… празни. Все едно бяха нарисувани или нещо подобно.

Сещате се, нали?