Стивън Кинг
Буик 8 (33)

Тогава
Еди

Нямаше никаква показност — просто един полицай с широкопола шапка, който протегна ръка, сякаш да утеши плачещо дете. Той допря дулото на пистолета си до димящото ухо на кучето и дръпна спусъка. Чу се силен пукот и Дилън се свлече настрани. От козината му продължаваше да излиза дим.

Джордж прибра оръжието си и се отдръпна. Сетне закри лицето си с ръце и изкрещя нещо. Не чух какво. Беше прекалено приглушено. С Хади и Шърли се приближихме. Прегърнахме го. Стояхме по средата на паркинга; кола 6 и склад Б оставаха отдясно, а любимото ни полицейско куче, което никога не бе създавало проблеми на никого, лежеше мъртво пред нас. Отдръпнахме се така, че да не усещаме миризмата от изгоряло месо, и останахме прегърнати. Мълчахме. Зачакахме да видим дали ще се запали, но това не стана, може би защото беше мъртво. Тялото му се поду леко, сетне издаде ужасяващ звук като от спукана хартиена кесийка. Вероятно белият му дроб се беше пукнал. Както и да е, димът намаля.

— Онова нещо от буика го отрови, нали? — попита Хади. — Отрови го, когато Дилън го захапа.

— Отрова, дрън-дрън — изръмжах. — Онова розовокосо копеле направо го изпече. — Спомних си, че Шърли е с нас, а тя не одобряваше такива приказки, затова добавих: — Извинявай.

Тя сякаш не ме беше чула. Гледаше втренчено Господин Дилън.

— Какво ще правим сега? — попита. — Някой има ли идея?

— Аз не — отвърнах. — Нещата излязоха от контрол.

— Може би не — намеси се Джордж. — Хад, ти покри ли онова нещо вътре?

— Да.

— Добре. А какво е положението в Потийнвил, Шърл?

— Децата са извън опасност. Шофьорката на автобуса е загинала, но положението не е толкова лошо, колкото изглеждаше в началото. Бих казала… — Тя замълча и стисна устни; сетне добави: — Извинете ме, момчета.

Отдалечи се вдървено към ъгъла на сградата, държеше ръката си на устата. Скри се — само сянката й се виждаше — и от мястото й се чу силен звук от повръщане. Ние останахме мълчаливо до димящия труп на кучето. След няколко минути тя се върна, като бършеше устата си с хартиена кърпичка. Спря точно на мястото, където бе стояла преди това. Сякаш се беше отдръпнала, за да се изкашля.

— Бих казала, че ситуацията там е овладяна. Въпросът е какво е положението тук.

— Свържи се с Кърт или със сержанта — каза Джордж. — Кърт ще свърши работа, но Тони е по-добре, защото той гледа трезво на проблема с буика. Не мислите ли, момчета?

Двамата с Хади кимнахме. Също и Шърли.

— Обяви код Д и му кажи да дойде колкото се може по-скоро — продължи Джордж. — Дай му да разбере, че положението не е неспасяемо, но е дяволски близо до катастрофално. Кажи му също, че може би имаме Къбрик.

Това е поредната странност в нашия жаргон. Къбрик означава 2001, а 2001 е кодът за „Избягал арестант“. Чувал съм да се споменава, но никога не съм го използвал.

— Къбрик, ясно — отвърна Шърли; явно се беше посъвзела. — Мислиш ли…

В този момент се чу силно издумкване. Шърли изпищя тихо и тримата се обърнахме към бараката, като едновременно посегнахме към пистолетите си. Сетне Хади се засмя. Вятърът бе затворил вратата.

— Хайде, Шърли — рече Джордж. — Извикай сержанта. Давай.

— Ами Брайън Липи? — попитах. — Няма ли да го обявим за издирване?

Хади въздъхна. Свали шапката си. Почеса се по врата. Погледна към небето. Отново си сложи шапката.

— Не знам — отвърна. — Това не е наша работа. Нека сержантът да вземе решението. Нали затова му плащат.

— Разумно — отбеляза Джордж.

Сега, когато видя, че отговорността ще падне от плещите ни, той изглеждаше поуспокоен.

Шърли се обърна към участъка, но спря и ни погледна през рамо.

— Ще го покриете, нали? Бедничкият Господин Дилън. Покрийте го с нещо. Къса ми се сърцето да го гледам така.

— Добре — казах и тръгнах към бараката.

— Еди — извика ме Хади.

— Да?

— В склада има едно парче брезент, което ще свърши работа. Вземи него. Не влизай в бараката.

— Защо?

— Защото с онзи буик още става нещо. Не мога да кажа какво точно, но ако влезеш там, може да не се върнеш.

— Добре — отвърнах, — не се налага да ме убеждаваш.

Взех брезента от склада — груб синкав плат, но щеше да свърши работа. На връщане спрях пред вдигащата се врата и надникнах в бараката, като закрих очите си с ръка, за да не ми блести. Исках да проверя температурата и да съм сигурен, че старият хулиган Брайън не се навърта наоколо. Нямаше го и температурата се беше покачила с един-два градуса. Само едно нещо се бе променило. Багажникът беше затворен.

Крокодилът бе затворил устата си.