Стивън Кинг
Буик 8 (35)

Тогава
Къртис

Двама мъже седят на пейката за пушене под лятното слънце и скоро единият от тях ще умре — както става винаги в края на човешкия живот, до който Къртис Уилкокс почти е стигнал. Този обяд ще бъде последното му ядене, но двамата още не го знаят. Този обречен мъж гледа как другарят му пали цигара и му се иска и той да направи същото, но вече ги е отказал. Това е скъп порок, както постоянно му натяква Мишел, но основната причина да се откаже, е, защото иска да види как децата му порастват. Иска да види как ще завършат обучението си и каква ще е косата на техните деца. Има много планове за пенсионирането си, обсъждал ги е често с Мишел — да тръгнат с каравана на запад и може би да се установят за постоянно там. Каквото и да стане, той рано или късно ще се пенсионира. Колкото до пушенето, отказването от него се оказва безсмислено, но това няма как да се предвиди. Денят е приятно топъл. По-късно ще стане жега, прекалено горещо, за да умираш, но засега е приятно и онова нещо отсреща кротува. Остава спокойно за все по-дълги периоди от време. Светлотръсите стават все по-слаби. То умира, така си мисли обреченият полицай. Къртис обаче още чувства пулса му, още чува тихия му зов и знае, че трябва да продължи с наблюденията. Това е неговият дълг; той се е отказал от всички възможности за повишение, за да го изпълнява. Буикът е погълнал партньора му, но Къртис си дава сметка, че всъщност е погълнал и неговия живот. Той не е мислил да се затваря в багажника, както Хади Ройър за малко да направи през 1988 година, и не е бил погълнат жив, както може би се е случило с Брайън Липи, но въпреки това колата го е обсебила. Той постоянно мисли за нея. Чува шепота й като рибар, който дори в съня си долавя бученето на морето. Шепотът, това е глас, а всяко нещо, което има глас, може…

Той се обръща към Санди Диърборн и пита:

— Дали има разум? Дали вижда, мисли, дебне?

Диърборн — зад гърба му старите кучета още го наричат „новия сержант“ — добре знае какво има предвид приятелят му. Когато стане дума за нещото в склад Б, мислите на всички текат в една посока, дори на онези, които са се преместили от отряд Д или са напуснали полицията, за да се занимават с нещо по-безопасно. Те сякаш са белязани с отпечатъка му, като амишите с черните им дрехи, като вярващи с посипани с пепел глави в Пепелната сряда^[1] или като затворници, оковани с обща верига и копаещи безкрайна канавка.

— Почти съм сигурен, че не — отвръща „новият сержант“.

— Да, но избра момента за най-ужасното си изпълнение, когато тук нямаше почти никого — казва мъжът, който е отказал цигарите, за да гледа как децата му порастват и го даряват с внуци. — Сякаш е очаквал. Планирал. Наблюдавал. Дебнал.

Новият сержант се засмива — с насмешка и леко пренебрежение:

— Ти си изкукал на тази тема. Още малко ще ми кажеш, че по някакъв начин е предизвикал катастрофата с цистерната и автобуса.

Полицай Уилкокс оставя кафето си на пейката и сваля голямата си шапка „Стетсън“. Започва да я върти в ръце, което му е стар навик. От мястото си те виждат как Дики-Дък Елиът сваля маркуча от бензиновата колонка и започва да зарежда кола 12, нещо, което няма да са в състояние да гледат повече. Той ги забелязва на пейката и им помахва. Те отговарят на поздрава му, но мъжът с шапката — сивата полицейска „Стетсън“, която скоро ще се търкаля сред бурени, алуминиеви кутии и опаковки от сандвичи — продължава да се взира в новия сержант. В очите му се чете въпрос — дали могат да разрешат този проблем, дали могат да разрешат който и да е проблем.

Сержантът раздразнено изрича:

— Защо не го довършиш тогава? Веднъж завинаги. Извлечи го на полето, напълни го с бензин, докато започне да прелива, и му драсни клечката.

Кърт го поглежда със зле прикрит ужас:

— Това може би ще е най-опасното, което можем да направим с него. Може би точно това очаква да сторим. Може би е изпратен, за да ни предизвика. Колко деца са си загубили пръстите, защото са намерили нещо в тревата и са се опитали да го смачкат с камък, без да подозират, че е бомбичка?

— Това не е същото.

— Откъде знаеш, че не е? Откъде?

Новият сержант, който скоро ще си мисли: „Моята шапка трябваше да се въргаля край пътя“, не може да му отговори. Струва му се твърде грубо да не се съгласи с него, пък и кой знае? Може да е прав. Децата наистина си откъсват пръстите с бомбички, застрелват братлетата си с пистолетите на бащите си и подпалват къщите си с някой стар фойерверк, който са намерили в гаража. Защото не знаят с какво си играят.

— Да предположим — казва полицаят и продължава да върти шапката си, — че буикът е някаква клапа. Като на водолазна бутилка. Понякога издишва, понякога вдишва, подава и приема в зависимост от желанието на собственика й. Но тя винаги контролира притока на въздух.

— Да, но…

— Или помисли по друг начин. Представи си, че диша като човек, който е легнал на дъното на някое блато и използва куха тръстикова пръчка, за да си поема въздух.

— Добре, но…

— И в двата случая през отвора минава съвсем малко въздух, защото отворът е тесен. Може би нещото, което използва клапата или тръстиката, е изпаднало в някакво състояние на сън или хипноза, за да може да оцелее с толкова малко въздух. Представи си, че някой глупак отиде и пресуши блатото, така че тръстиката вече няма да е нужна. Или в случая с клапата, ако я изтръгне от бутилката. Би ли приел такъв риск? Би ли рискувал да дадеш достатъчно въздух на проклетото нещо?

— Не — отвръща шепнешком новият сержант.

— Веднъж Бък Фландърс и Анди Колучи бяха решили да го направят.

— Стига, бе!

— Истина ти казвам. Анди казваше, че ако двама щатски полицаи не успеят да се измъкнат от съдебно преследване за някаква си запалена кола, не са достойни за значките си. Дори имаха план. Смятаха да посочат като причина боята и разтворителя в склада. Самозапалване, пуф, и край. А и кой щял да се занимава с разследване? Това е просто една стара барака с един стар буик, за Бога.

Новият сержант не намира думи. Твърде е удивен.

— Мисля, че то им говореше — продължава Кърт.

— Говорило ли? Да им говори?

— Да.

Кърт слага шапката на главата си — голямата шапка — и стяга връвчицата под брадичката си. Отново се обръща към приятеля си:

— Да не би да твърдиш, че никога не ти е говорило, Санди?

Новият сержант отваря уста да отрече, но другият мъж го гледа сериозно. Накрая сержантът се отказва и запазва мълчание.

— Не можеш да твърдиш такова нещо. Защото то ти говори. На теб, на мен, на всички нас. В деня, когато се появи чудовището, е говорило по-силно на Хади, но ние го чуваме дори когато шепне. Нали? Говори през цялото време. Дори в съня си. Затова не бива да го слушаме.

Кърт се изправя.

— Трябва само да наблюдаваме. Това е нашият дълг, сега си давам сметка. Ако го оставим да диша достатъчно дълго през тази клапа или тръстика, или каквото представлява, рано или късно то ще се задави. Ще се задуши. Ще се откаже. И може би това ще стане безболезнено. Може би то ще умре в съня си, ако никой не го освободи. Затова просто трябва да стоим на такова разстояние, че да не може да ни хване. И да го оставим на мира.

Той тръгва — животът изтича под краката му като пясък, но никой от двамата не подозира, — сетне спира и отново поглежда стария си приятел. Те не са израснали заедно, но и двамата са отдавна в службата и вече са свикнали с нея. Веднъж, когато се беше напил, старият сержант бе нарекъл полицията „лоша работа за добри хора“.

— Санди.

Санди го поглежда въпросително.

— Синът ми ще играе в „Лиджън“ тази година, казах ли ти?

— Само двайсетина пъти.

— Треньорът има момченце, сигурно е на около три годинки. Миналата седмица, когато отидох да взема Нед, го видях да играе с онова дете на игрището. Изпитах огромна любов към хлапето си, Санди. Както когато за пръв път го държах, увито в одеяло. Не е ли странно?

Санди не смята, че е странно. Смята, че това е най-нормалното нещо за един мъж.

— Треньорът им беше раздал новите екипи и Нед бе облякъл своя. Беше коленичил и подхвърляше топката на онова детенце. Кълна се, това сигурно е най-прекрасното нещо, което съм виждал.

И сетне Кърт добавя…