Стивън Кинг
Буик 8 (10)

Тогава

По онова време Арки караше стар пикап „Форд“ с три скорости. „Има четири, ако се смята превключването на задна“ — обичаше да се шегува той) и с писклив амбреаж. Паркираше го на същото място, на което щеше да паркира и след двайсет и три години, въпреки че вече притежаваше додж „Рам“ с автоматично предаване.

През 1979 година в най-отдалечения край на паркинга стоеше стар училищен автобус — ръждясала жълта грамада, изоставена от времето на Корейската война, която с всяка изминала година затъваше все по-дълбоко в пръстта и буренаците. Защо никой не беше изтеглил автобуса оттам, бе една от житейските загадки. Арки остави пикапа си до ръждясалата таратайка, прекоси паркинга, застана пред голямата врата на склад Б и надникна през прозорчето, като засенчваше очите си от лъчите на залязващото слънце.

Лампата на тавана беше включена — под светлината й буикът приличаше на кола в автосалон, която е толкова шикозна, че всеки, който има малко ум в главата, ще пожелае незабавно да я купи и да я подкара към къщи. Всичко изглеждаше „на шест“ с изключение на багажника. Капакът му отново зееше.

„Трябва да обадя на дежурния“ — помисли си Арки. Не беше ченге, а обикновен пазач, но беше научил това-онова от хората в сиви униформи. Преди да се отдръпне от прозорчето, погледна термометъра, който висеше от една греда на тавана. Температурата отново се беше повишила, и то значително. Термометърът показваше шестнайсет градуса. На Арки му хрумна, че буикът е като някакъв шантав терморегулатор, който сега се е изключил (или е изгорял по време на фойерверките).

Внезапното повишаване на температурата беше още нещо, за което никой не знаеше. Арки се развълнува, като си помисли как ще шашне хората в участъка. Понечи да се извърне и да хукне към сградата. В този момент зърна нещо в ъгъла на бараката.

„Това е чисто и просто купчина парцали“ — каза си, обаче шестото му чувство го опроверга. Отново залепи чело на стъклото. Господи, нещото в ъгъла не беше чисто и просто купчина парцали!

Краката му се подкосиха като на тежко болен човек. Усещането за слабост накара стомахът му да се свие, а сърцето му лудо да затупти. В един ужасяващ миг беше сигурен, че ще се строполи на земята и ще припадне.

„Хей, тъпако, защо не се помъчиш отново да дишаш? Може да ти помогне.“

Арки жадно си пое въздух — веднъж, два пъти. От гърдите му се изтръгна звук, който още повече го изплаши. Така хъркаше баща му, когато получи инфаркт и лежеше на канапето, докато чакаха линейката.

Отстъпи встрани от голямата врата, после удари с юмрук няколко пъти гърдите си:

— Успокой се, миличко! А така!

Слънцето, което потъваше в казан от кръв, блестеше в очите му. Стомахът му се беше свил на топка, чувстваше, че всеки миг ще повърне. Изведнъж му се стори, че участъкът се намира на разстояние четири-пет километра. Запъти се към сградата, като си напомняше да диша и се стараеше да крачи спокойно. Искаше му се да се затича, ала гласът на разума му подсказваше, че ако се опита, наистина ще припадне.

— Момчетата ще те скъсат от майтап — промърмори под нос.

Всъщност обаче не се страхуваше от подигравките. Не искаше да го видят обезумял от страх и изгарящ от желание да разкаже за случващото се, сякаш е най-обикновен зяпач.

Като стигна до участъка, наистина се почувства малко по-добре. Страхът още го държеше в хватката си, но вече не му се повдигаше, не изпитваше желанието да побегне, накъдето му видят очите. Хрумнало му беше нещо, което му помогна да се поовладее. Може би някой от полицаите му беше погодил номер. Нямаше да му е за пръв път. Дали беше споменал пред Орвил Гарет, че привечер може да се отбие в участъка и пак да поогледа шантавия буик? Да, наистина го беше казал. Нищо чудно Орв да е решил да се изгъбарка с него. Тия момчета бяха истински палячовци и все се занасяха с него.

Предположението го успокои, макар да знаеше, че се залъгва. Орв Гарет наистина си падаше по дебелашките шеги, обаче не би посмял да се майтапи с буика в склад Б. Никой не би се осмелил. Не и след като сержант Шейндинкс така се беше запалил по тая ми ти кола.

Но сержантът не беше на работа. Вратата на канцеларията му беше затворена, отдолу не се процеждаше светлина. В кухничката обаче светеше, чуваше се музика — Джоан Бейз пееше за нощта, в която южняците са капитулирали. Арки влезе и завари Хади Ройър да пуска грамадна бучка маргарин в тенджерата със сварени макарони. „От толкова тестени храни се затлъстява“ — помисли си ни в клин, ни в ръкав. Транзисторът, с който Хади никога не се разделяше, стоеше на кухненския плот редом с тостера.

— Хей, Арки! — възкликна Ройър. — Какво те води насам по никое време? Ама и аз какво съм седнал да те питам, като знам отговора.

— Орв тука ли е? — попита Арки.

— Тц. Има три дни отпуск и ще отиде на риба. Късметлия е нашият сержант. Искаш ли една чиния макарони? — Хади дръпна тенджерата от котлона и едва тогава погледна пазача. Веднага разбра, че човекът пред него е изплашен до смърт. — Арки! Какво ти е, мамка му?

Арки се отпусна на дървения стол и се приведе, ръцете му провиснаха между бедрата му. Вдигна поглед към Ройър и понечи да проговори, ала не можа да изрече нито дума.

— Какво има? — Хади остави тенджерата на плота, без да го е грижа, че от топлото гетинаксовата облицовка ще се повреди. — Нещо свързано с буика ли е?

— Тази вечер ти ли си дежурен, Хад?

— Да. До единайсет.

— Кой друг е тук?

— Може би горе има един-двама души. Ако търсиш някой от началството, няма да ти излезе късметът. Тази вечер аз съм шефът. Хайде, изплюй камъчето.

— Ела с мен. Искам и ти да го видиш. Вземи бинокъл.

Оказа се, че бинокълът, който Хади взе от склада, е безполезен. Нещото в ъгъла на бараката беше прекалено близо и образът се размазваше. В продължение на две-три минути Хади въртя копчето за фокусиране, накрая се отказа и обяви:

— Влизам в склада.

Арки го сграбчи за китката:

— Не, за Бога! Викни сержанта. Нека той да реши.

Хади Ройър, който от време на време проявяваше магарешки инат, поклати глава:

— Сержантът си е легнал и е заспал. Така каза жена му по телефона. Знаеш какво означава това — никой не бива да го събужда, освен ако не избухне Третата световна война.

— Какво, ако онуй нещо вътре е като Трета световна война?

— Хич не ми пука! — заяви Ройър. Което, ако се съди по изражението му, беше най-опашатата лъжа на десетилетието, ако не и на века. С длани засенчи очите си и отново надникна в гаража. — Мъртва е.

— Може би — промърмори Арки. — А може би само се преструва.

Ройър се обърна:

— Не го мислиш. — Изчака и добави: — Нали?

— Не знам какво мисля и какво не мисля. Хабер си нямам дали туй чудо завинаги е престанало да святка, или само си почива. И ти не го знаеш. Представи си, че иска някой да влезе при него. Как ти се струва, а? Представи си, че те чака.

Хади се позамисли, после отсече:

— Ако е така, ще получи каквото иска. — Той отстъпи назад. Изглеждаше изплашен като Арки, когато преди малко влезе в кухнята, но погледът му издаваше решителност.

— Арки, слушай ме внимателно.

— Добре, мой човек.

— Карл Бръндейдж е в общото помещение. Мисля, че и Марк Ръшинг е там. Кажи им какво става. Гледай да не се изпуснеш пред Лъвинг, който замества диспечера. Нямам му доверие — още има жълто около устата. И не гледай като шашардисан. Вероятно няма причина за безпокойство, но подкреплението няма да ни навреди.

— Искаме го за всеки случай.

— Точно така.

— Щото може и да има причина.

Хади кимна.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ.

— Добре.

Ройър заобиколи склада и застана пред малката странична врата. Дълбоко си пое въздух, преброи до пет и го изпусна. После извади от кобура пистолета си „Рюгер“ .357, каквито носеха полицаите по онова време.

— Хади?

Ройър подскочи като ужилен. Ако пръстът му беше на спусъка вместо на предпазителя, като нищо щеше да простреля крака си. Обърна се и видя Арки, който надничаше иззад ъгъла на бараката, а черните му очи така се бяха разширили, сякаш заемаха почти цялото му мършаво лице.

— Мамка му! — възкликна. — Защо се влачиш след мен?

— Не се влача, полицай, ходя си съвсем нормално.

— Бягай в участъка да повикаш Карл и Марк!

Арки поклати глава. Изплашен или не, беше решил да вземе участие в събитията. Донякъде Хади го разбираше. Когато непрекъснато общуваш с ченгета, малко или много ставаш като тях.

— Добре, тъп швед такъв! Да вървим.

* * *

Ройър отвори вратата и влезе в склад Б, където още беше по-хладно отколкото навън… въпреки че двамата с Арки едва ли бяха в състояние да преценят каква е температурата, тъй като бяха плувнали в пот. Той вдигна пистолета, Аркейниън грабна едно гребло, окачено до вратата. Металната му част се удари в някаква лопата и издрънча, двамата подскочиха. Арки си помисли, че още по-страшни от звука са сенките им върху стената, които сякаш подскачаха насам-натам като силуети на пъргави гоблини.

— Хади… — подхвана.

— Шшт!

— Ако колата е умряла, защо ми шъткаш?

— Не ми хитрей! — прошепна му Ройър и тръгна към буика. Арки го последва — с изпотените си длани стискаше дръжката на греблото, сърцето му биеше до пръсване. Устата му беше пресъхнала и горчеше. Никога в живота си не беше изпитвал подобен страх, а фактът, че не знаеше от какво се страхува, още повече влошаваше положението.

Хади стигна до задницата на буика и надникна в отворения багажник. Аркейниън напразно се повдигаше на пръсти — широкият гръб на полицая закриваше гледката.

— Какво има вътре, Хад?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Ройър хвана капака, поколеба се за миг, после го затръшна. Двамата стреснато подскочиха и погледнаха нещото в ъгъла. То не помръдна. Ройър тръгна към него, като го държеше на прицел. Колебливите им стъпки сякаш гръмовно отекваха по бетонния под.

Постепенно увереността им, че нещото е мъртво, нарасна, но от това не им олекна, защото никога не бяха виждали подобно създание. Нито в горите на Западна Пенсилвания, нито в зоопарк, нито в природонаучно списание. Всъщност изобщо не бяха сигурни, че е животно. Беше нещо… различно. Толкова различно! Хади се хвана, че си спомня най-различни филми на ужасите, но съществото в ъгъла на бараката не приличаше на онези, които беше виждал на екрана.

„Мамка му, толкова е различно!“ — тази мисъл се натрапваше в съзнанието му и в съзнанието на Арки. Всичко в това създание говореше… не, крещеше, че то не е от тук, и тук означаваше не само Шорт Хилс, но цялата планета Земя. Може би дори цялата вселена, каквато съществуваше в представата на един щатски полицай и един пазач. Все едно в съзнанието им беше скрита алармена инсталация, която внезапно се беше задействала.

Арки си мислеше за паяци. Не защото нещото в ъгъла приличаше на паяк, а защото… ами… паяците са много странни. Имат толкова много крака и човек няма представа какво мислят, нито дори как могат да съществуват. Само че това същество беше още по-страшно. Призляваше му, като го погледнеше, опитвайки се да проумее какво виждат очите му. Обля го студена пот, сърцето му прескачаше, вътрешностите му като че ли бяха натежали. Искаше му се да побегне. Да подвие опашка и да си плюе на петите.

— Господи! — тихо простена Хади. — Ооо, Господи! — Говореше така, като че ли умоляваше съществото да изчезне. Ръката, с която стискаше пистолета, се отпусна, цевта се насочи към пода. Оръжието тежеше едва килограм и половина, ала той нямаше сила да го държи. Лицевите му мускули също се отпуснаха, очите му се изцъклиха, устата му се раззина. Арки никога нямаше да забрави как Хади Ройър трепереше като лист, а зъбите му блестяха в полумрака. След миг си даде сметка, че и самият той трепери.

* * *

Съществото в ъгъла беше голямо колкото грамадните прилепи, които населяваха пещерите Миракъл в близост до Ласбърг, или така наречената „Пещера на чудесата“ (всеки можеше да я разгледа срещу три долара вход, предлагаха се услугите на екскурзовод и намаления за семейни посещения) в Погъс Сити. Крилата почти скриваха тялото му. Бяха леко прихлупени, сякаш преди да умре, съществото безуспешно се беше опитало да ги свие. На цвят бяха черни или тъмнозелени. Гърбът на неизвестното създание (доколкото се виждаше) беше светлозелен. Коремът му беше белезникав като изгнил дънер или пънчето на загниваща гъба. Триъгълната безока глава беше клюмнала на една страна. От нея стърчеше някаква кост, която би могла да е нос или човка. Под този издатък се виждаше раззината уста. От нея се проточваше жълтеникаво парче тъкан, сякаш преди смъртта си съществото беше повърнало последната си вечеря. Хади побърза да извърне поглед, обаче знаеше, че известно време ще му се повдига при мисълта за храна.

Под трупа имаше локвичка съсирваща се желеобразна течност. При мисълта, че това е кръвта на ужасяващото създание, на Хади му се прииска да закрещи. Помисли си: „Няма да го докосна! По-скоро бих убил собствената си майка, отколкото да го докосна!“

В този момент с крайчеца на окото си зърна дълъг дървен прът. Отскочи встрани и изкрещя:

— Арки, недей!

Но беше прекалено късно.

По-късно пазачът Аркейниън не можа да обясни какво го е накарало да прободе съществото в ъгъла — просто се беше поддал на някакъв неосъзнат импулс.

Когато дървената дръжка на греблото докосна мястото, на което крилата се бяха прихлупили, нещо прошумоля като хартия, разнесе се противната миризма на престояло варено зеле. Двамата не й обърнаха внимание. Горната част на главата на съществото като че ли се забели, разкривайки изцъклено мъртвешко око с размерите на сачмен лагер на голяма машина.

Арки машинално отскочи назад, изпусна греблото, което изтрополи на пода, и притисна длани към лицето си. Между разперените му пръсти надничаха ужасените му очи. Хади не помръдна, само прегракнало прошепна:

— Беше клепач. Най-обикновен клепач. Разклати го с греблото, глупак такъв! Разклати го и проклетият клепач се повдигна.

— Божичко, Хади!

— Каквото и да е това, вече е мъртво.

— Мили Боже…

— Мъртво е, ясно?

— Хя-хясно — прошепна Арки. Акцентът му беше по-силен от всякога. — Да хизчезваме!

— Адски умно предложение от един пазач.

Тръгнаха заднешком към вратата — пристъпваха бавно, защото не искаха да изпускат от поглед гадината. Но най-вече защото и двамата знаеха, ще престанат да се контролират, ако видят вратата, водеща към безопасността. Към един нормален свят. Стори им се, че измина цяла вечност, докато се доберат до нея.

Арки, който пръв се озова навън, жадно вдъхна свежия вечерен въздух. Хади го последва и затръшна вратата. За миг двамата не помръднаха, само се взираха един в друг. Арки вече не беше блед, а прежълтял. Хади си помисли, че пазачът прилича на сандвич с кашкавал, но без филийките хляб.

— Що се хилиш? — сопна се Арки. — К’во е толкоз смешно?

— Нищо. Мъча се да не изпадна в истерия.

— Сега ще звъннеш ли на сержант Шейндинкс?

Хади Ройър кимна. Мислеше само как горната част на главата се забели, когато пазачът я прободе с дръжката на греблото. Подозираше, че гледката ще го преследва в сънищата му, и се оказа прав.

— Ще викнеш ли и Къртис?

Ройър се позамисли, после поклати глава. Кърт наскоро се беше оженил. Младите съпруги държат мъжете им повечко да са си вкъщи, а когато няколко нощи подред не получават каквото им се иска, започват да се цупят и да задават въпроси. Беше съвсем естествено. Естествено беше и съпрузите понякога да отговарят на въпросите им, макар да знаеха, че не бива.

— Значи търсим само сержанта, а?

— Не — отвърна Хади. — Да повикаме Санди Диърборн. Момчето има акъл за двама.

* * *

Патрулката, шофирана от Диърборн, още беше паркирана до закусвалнята на магистралата. Той седеше зад волана, радарното устройство беше на скута му. Радиото изпращя, чу се глас:

— Кола 14! Кола 14!

— Четиринайсет слуша. — Като чу номера на колата си, Санди по навик погледна часовника си. Беше седем и двайсет.

— Възможно ли е да се върнеш в базата, 14? Имаме код Д. Повтарям — код Д. Приемаш ли?

— Три ли е? — попита Санди. На езика на повечето американски полицаи 3 е кодът за спешен случай.

— Не. Обаче ни трябва помощ.

— Прието.

Върна се в участъка десетина минути преди сержанта, който пристигна с личното си превозно средство — пикап „Интернешънъл Харвестър“, който беше по-стар и от форда на Арки. Дотогава новината за случилото се, се беше разпространила, пред склад Б имаше истинско стълпотворение на щатски полицаи; „късметлиите“ надничаха през прозорчетата, другите изчакваха реда си. Сред тях бяха Бръндейдж, Ръшинг, Коул, Дево, Хади Ройър. Арки Аркейниън неспокойно крачеше зад тълпата, описвайки малки окръжности; беше напъхал ръцете си чак до лактите в задните джобове на панталона си, бръчките на челото му напомняха на стъпенки на дървена стълба. Само той не чакаше реда си пред някое от прозорчетата. Беше видял повече, отколкото му се искаше.

Хади набързо информира за случилото се новодошлия, после Санди разгледа съществото в ъгъла на бараката. Опита се да предположи какво ще поиска сержантът, когато пристигне, прибра необходимото в кашон и го остави до страничната вратичка.

Тони удари спирачки, паркира напреки на ръждясалия училищен автобус и тичешком се приближи до склад Б. Безцеремонно изблъска с лакът Карл Бръндейдж, който стоеше пред прозореца, намиращ се най-близо до мъртвото същество, и се загледа през стъклото, докато Хади рапортуваше. После повика Арки, за да чуе и неговата версия.

Според Санди тази вечер методите на сержанта по отношение на буика бяха подложени на изпитание и се оказаха благонадеждни. Докато Тони разпитваше Хади и Арки, се появяваха все нови и нови членове на отряд Д. Повечето бяха облечени цивилно, защото по това време не бяха на работа. Оказа се, че неколцината униформени се намирали сравнително близо до участъка и като чули по радиостанцията кодовото название на буика, побързали да видят какво става. Въпреки че вероятно изгаряха от желание да научат най-новата информация, те мълчаливо изчакваха Шейндинкс да приключи разпита на свидетелите, не се блъскаха пред прозорчетата на бараката, не досаждаха с глупави въпроси. Но още по-важно беше, че никой не избухна, не изпадна в паника. Санди се страхуваше да си помисли какви щяха да бъдат последствията, ако присъстваха репортери и усетеха атавистичната сила на съществото в бараката — същество, което дори и мъртво, оставаше ужасяващо и застрашително. На следващия ден сподели опасенията си със сержанта, който се засмя:

— Хиляди пъти по-катастрофални отколкото в случая с Кардифския великан — такива щяха да са последствията.

И двамата — единият настоящ, другият бъдещ командир на отряд Д — знаеха, че пресата нарича „фашизъм“ подобно манипулиране на информацията, поне в случаите, когато манипулаторите са ченгета. Може би твърдението беше преувеличено, но и двамата не отричаха, че в него се съдържа известна доза истина. („Най-откачените ченгета са в Лос Анжелис — заяви веднъж Тони. — На всеки трима нормални се падат по двама мотоциклетисти от Хитлерова младеж“.) Не отричаха и факта, че с буика следва да се занимават специалните служби.

Хади попита дали е постъпил правилно, като не се е обадил на Къртис. Безпокоеше се да не би новобранецът да се почувства пренебрегнат. Заяви, че ако сержантът му нареди, на драго сърце ще изтича да телефонира на Кърт.

— Не го закачай — заяви Тони. — Като му обясним защо не сме го повикали, ще ни разбере. Колкото до вас, момчета…

Той отстъпи от голямата врата. Движеше се спокойно и уверено, но беше пребледнял като платно. Въпреки че беше зърнал съществото само през прозорчето, гледката навярно го беше ужасила. Самият Санди се чувстваше по същия начин. Но усещаше и още нещо — възбудата на сержант Шейндинкс, неутолимото му любопитство, по което си приличаше с Кърт. Струваше му се, че чува какво си мисли командирът: „Мамка му, направо не е за ВЯРВАНЕ!“ Самият той не изпитваше подобни чувства, подозираше, че те не вълнуват и колегите му. Любопитството на Хади и на Арки със сигурност се беше изпарило. „Заминало си е като модата на сините велурени обувки“ — би казал Къртис Уилкокс.

— Обръщам се към всички вас, които в момента сте в наряд — каза Тони. Както обикновено леко се усмихваше, но според Санди тази вечер усмивката му беше попресилена. — В Стейтлър са избухнали пожари, в Лизбърг има наводнение, а в Погъс Сити са регистрирани множество дребни кражби; подозираме, че виновниците са амиши.

Някои от присъстващите се позасмяха.

— Какво чакате? — добави сержантът.

Дежурните полицаи мълчаливо се отдалечиха, след секунди се чу как включват двигателите на осемцилиндровите шевролети. Онези, които бяха в почивка, поостанаха още няколко минути, но не се наложи някой да ги подкани да си отиват, защото представлението е свършило. Санди попита дали заповедта за патрулиращите важи и за него.

— Не, полицай — отговори Тони Шейндинкс. — Идваш с мен. — Забърза към страничната врата, като спря само за да разгледа предметите, които Санди беше поставил в кашона — един от фотоапаратите „Полароид“, допълнителни плаки за него, дърводелски метър, набор инструменти за събиране на веществени доказателства, няколко зелени найлонови чувала за смет, взети от кухнята.

— Браво, Санди.

— Благодаря, сър.

— Готов ли си да влезем?

— Да, сър.

— Страхуваш ли се?

— Да, сър.

— Като мен ли или не толкова много?

— Не зная.

— Аз също. Но наистина ме е страх. Ако припадна, гледай да ме хванеш.

— А вие гледайте да паднете към мен, сър.

Тони се засмя:

— „Заповядай в моята гостна“ — казал паякът на мухата.

* * *

Изплашени или не, двамата най-старателно изследваха мрачното помещение. Съставиха и диаграма на интериора, а когато по-късно Къртис Уилкокс поздрави Санди за точността, Диърборн кимна и се съгласи, че диаграмата наистина я бива. Беше толкова подробна, че можеше да бъде представена и пред съда. Само дето някои линии не бяха съвсем прави. Ръцете и на двамата се разтрепериха още щом влязоха в склад Б, и не престанаха да треперят, докато смелчаците не се озоваха навън.

Вдигнаха капака на багажника, защото Арки го беше заварил отворен, и въпреки че тясното пространство както винаги беше празно, му направиха няколко снимки. Фотографираха и термометъра (междувременно температурата се бе повишила до двайсет и един градуса) най-вече защото Тони смяташе, че така би постъпил Кърт. Заснеха и трупа, и то от всеки ъгъл, който им хрумна. На всяка снимка се виждаше отвратителното единствено око, което блестеше като разтопен асфалт. Като видя лицето си, отразено в него, Санди Диърборн едва се сдържа да не изкрещи. На две-три секунди един от тях се обръщаше да погледне буика.

Като приключиха с фотографиите, някои от които заснеха, като поставиха дървения метър редом с трупа, Тони взе чувал за смет, отвори го и нареди:

— Донеси лопата.

— Не трябва ли да го оставим където е, докато Кърт…

— Полицай Уилкокс, който е при нас на изпитателен срок, може да разгледа мъртвото същество и в склада в участъка — заяви Тони. Гласът му беше някак задавен и Санди разбра, че командирът едва се сдържа да не повърне. И неговият стомах изведнъж се преобърна, може би в знак на солидарност. — Там може да си го гледа, колкото му душа иска. Не ми пука, че ще нарушим реда от доказателства, защото с този случай никога няма да се занимава, който и да било областен прокурор. Междувременно ще разкараме оттук тази смрад. — Шейндинкс не крещеше, но гласът му беше като остър нож.

Санди взе една от лопатите, окачени на стената, и я пъхна под мъртвото същество. Крилата прошумоляха, все едно някой смачка на топка хартия — съвсем обикновен звук, който бе някак ужасяващ. Едното се откърши — отдолу нямаше косми или перушина, само гладка черна кожа. За втори път, откакто влязоха в склад Б, на Санди му се прииска да закрещи. Не знаеше защо, ала някакво гласче от дълбините на съзнанието му умоляваше да не му показват други страшни гледки.

А миризмата… през цялото време усещаха противната воня на престояло варено зеле.

Санди забеляза капките пот, които оросяваха челото на сержант Шейндинкс като миниатюрни мехурчета. Някои се бяха спукали и потта се стичаше като сълзи по страните му, оставяйки тъмни дири.

— Давай! — подкани го Тони и отвори чувала. — Хайде, пусни го вътре, преди да съм се издрайфал.

Санди се подчини; почувства се малко по-добре, когато трупът тупна на дъното на найлоновия чувал. След като сержантът хвърли върху гнусното петно на пода няколко шепи дървени стърготини, с които попиваха разляно машинно масло, и на двамата им поолекна. Тони завърза чувала с трупа, после двамата заднешком заотстъпваха към страничната вратичка.

Преди да излязат, Шейндинкс спря.

— Снимай ей това. — Той посочи нещо в горната част на голямата врата зад колата — онази, през която Джони Паркър беше вкарал буика с помощта на влекача. На Тони Шейндинкс и на Санди Диърборн им се струваше, че оттогава са изминали години. — И това тук… и там, горе.

Отначало Санди не видя какво посочва сержантът. Извърна очи, примигна няколко пъти, отново се загледа. Едва сега забеляза три-четири тъмнозелени петна, които му напомниха за прашеца, който пада от крилата на нощните пеперуди. Като деца с приятелите му се уверяваха взаимно, че този прашец е смъртоносна отрова, а пък ако го пипнеш и потъркаш очи, ще ослепееш.

— Разбираш какво се е случило, нали? — подхвърли Тони, когато Диърборн насочи обектива към едното петно. Ръцете на Санди трепереха, струваше му се, че фотоапаратът тежи цял тон, но все пак успя да заснеме тъмнозелената диря.

— Не, сержант, не ми е ясно — промърмори.

— Хабер си нямам какво е това чудо — птица, прилеп, някакъв робот. Сигурен съм обаче, че е излетяло от багажника, когато капакът се е отворил. Ударило се е в задната врата, оставило е диря, после е започнало да се блъска в стените. Виждал ли си птица, която е впримчена в барака или в хамбар?

Санди кимна.

— Значи знаеш за какво говоря. — Тони избърса потта от челото си и погледна по-младия си колега. До края на живота си Санди щеше да помни този поглед. Сержантът никога не беше изглеждал толкова изплашен и безпомощен. Беше виждал същата безпомощност в очите на малки деца, когато му се налагаше да се отзове на сигнал за семеен скандал.

— Леле, братче! — бавно изрече Шейндинкс. — Мамка му!

Санди кимна.

Тони извърна поглед към чувала:

— На теб прилича ли ти на прилеп?

— Да — отговори Диърборн, но веднага се поправи: — Всъщност не. — Помълча и добави: — И аз не знам.

Сержантът се засмя… звукът наподобяваше лая на Господин Дилън.

— Много си категоричен. Ако даваше свидетелски показания, защитникът на обвиняемия нямаше как да те обори.

— Не зная какво да кажа, Тони. — Онова, което Санди знаеше, бе, че му се иска да престанат с дърдоренето и да излязат на чист въздух. — Според теб какво е?

— На пръв поглед е досущ като прилеп. И на снимките прилича на прилеп. Само че… не знам как да го изразя, но…

— Усещането не е за прилеп — прекъсна го Санди.

Сержантът кисело се усмихна и насочи показалеца си към него, като че ли беше пистолет:

— Отлично се справяш, полицай. Обаче дирите подсказват, че гадината е реагирала като прилеп или като пленена птица. Хвърчала е като обезумяла, удряла се е в стените, докато е пукнала. Нищо чудно да е умряла от страх.

Санди си спомни изцъкленото мъртво око, което изглеждаше толкова извънземно, че тръпки да те побият, и си помисли, че едва сега разбира идеята, изказана от сержант Шейндинкс. Гадината е умряла от страх, така ли? Да, обяснението беше съвсем логично. Стори му се, че командирът очаква от него да каже нещо, затова подхвърли:

— А може би толкова силно се е ударила в стената, че шията й се е прекършила. — Изведнъж му хрумна друга идея. — Или пък… въздухът я е убил.

— Какво?

— Може би…

Очите на Тони блеснаха, той закима:

— Имаш право. Може би въздухът в багажника на буика е различен. Може би ще ни подейства като отровен газ… ще разкъса белите ни дробове…

Санди не издържа:

— Трябва да изляза оттук, иначе ще се издрайфам. — Само че в действителност нямаше опасност да повърне, а да се задуши. Изведнъж трахеята му се беше стеснила дотолкова, че през нея не би преминала и карфица.

* * *

Щом излязоха (почти се беше стъмнило, излязъл бе ветрец, който носеше уханията на лятото), Санди се поокопити. Сигурно и сержантът почувства облекчение, защото мъртвешки бледите му страни леко поруменяха. Хади и неколцина полицаи се приближиха до тях, но не ги заговориха. Като гледаше сериозните им физиономии, външен човек, който нямаше представа за последните събития, разиграли се в склад Б, би предположил, че е починал президентът на страната или че е избухнала война.

— Санди, поразмина ли ти? — попита сержантът.

— Ъхъ. — Диърборн кимна към найлоновия чувал с трупа на ужасяващото същество. — Наистина ли мислиш, че въздухът на тази планета го е убил?

— Възможно е. Или пък смъртта му е била причинена от ужас, че е попаднало в нашия свят. Едно знам със сигурност — че нямаше дълго да остана жив на планетата, откъдето идва това чудо. Дори ако можех да дишам техния… — Тони не довърши мисълта си, защото на Санди очевидно отново му прилоша. Изведнъж доби вид на мъртвец. — Санди, какво ти е? Какво не е наред?

Санди не знаеше дали иска да каже на сержанта какво не е наред, дори не беше сигурен, че може да го изкаже. Мислеше за Енис Рафърти. Изчезването му, съчетано с онова, което току-що бяха открили в склад Б, водеше до страховито заключение. Той се помъчи да го прогони, ала то се беше загнездило в съзнанието му. Ако буикът беше канал към друг свят и прилепоподобното същество бе преминало през него, тогава беше почти сигурно, че Енис Рафърти е преминал в обратната посока.

— Всичко е точно, шефе. — Санди се наведе и се вкопчи в глезените си — изпитан метод да предотвратиш припадъка си, стига да разполагаш с достатъчно време да го приложиш. Колегите му безмълвно го наблюдаваха, опечалените им физиономии бяха като на хора, които всеки момент ще извикат: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ След малко светът пред очите му престана да кръжи, той се изправи. — Добре съм. Честна дума.

Тони изпитателно го изгледа, после кимна. Повдигна зеления найлонов чувал:

— Ще го прибера в стаичката в мазето до склада с консумативите, в която Анди Колучи крие чекиджийските си списания.

Неколцина от подчинените му нервно се изкискаха.

— Достъп до това помещение ще имаме само аз, Къртис Уилкокс и Санди Диърборн. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Повтарям — само аз, Къртис и Санди. Ние ще водим разследването. — Стоеше изпънат сред падащия мрак, като че ли някой му беше дал команда „Мирно!“, в едната си ръка държеше зеления найлонов чувал, в другата — фотоапарата. — Това в чувала е веществено доказателство. Още не знам за какво. Ако на някого хрумне идея, искам да я сподели с мен. Ако хрумването ви се струва безумно, незабавно искам да го чуя. Самото положение е безумно, но въпреки това ще разнищим тази история. Ще се справим, както сме се справяли досега. Имали въпроси?

Нямаше.

„Ако погледнем нещата от друг ъгъл — помисли си Санди, — няма друго освен въпроси.“

— Ще се постараем до склад Б винаги да има човек — продължи Шейндинкс.

— Ще го охраняваме ли, сержант? — попита Стив Дево.

— Ще го държим под наблюдение — поправи го Шейндинкс. — Санди, идваш с мен. Бог ми е свидетел, че не ми се иска сам да занеса чувала в мазето.

Преди да тръгнат към участъка, Санди чу Арки да казва, че Кърт ще побеснее, задето не са го извикали: „Само глейте к’во ще стане — онуй ми ти момче ще пощурее като мокра кокошка.“

* * *

Но Къртис беше прекалено развълнуван, за да побеснее, прекалено зает да подреди по приоритет нещата, които искаше да стори. В съзнанието му напираха стотици въпроси. Зададе само едни, преди да хукне да разгледа трупа на съществото, което бяха намерили в склад Б — къде е бил Господин Дилън предишната вечер. Отговориха му, че кучето е било с Орвил. Орвил Гарет често го взимаше със себе си, когато имаше няколко почивни дни.

Санди Диърборн разказа на Къртис подробностите (от време на време на помощ му идваше Арки). Младият Уилкокс слушаше внимателно, само вдигна вежди, когато Арки описа как горната част на главата на гадината се беше забелила, разкривайки окото. За втори път направи същата гримаса, като чу описанието на петната по вратата и стените, сякаш оставени от крилата на нощна пеперуда. Попита за Господин Дилън, чу отговора, взе хирургически ръкавици от една чантичка с приспособления за събиране на веществени доказателства и едва ли не тичешком слезе по стълбата, водеща към мазето. Санди го придружи — смяташе го за свое задължение, след като Тони го беше включил в екипа по разследването, но остана в склада и не го последва в килера, където сержантът беше оставил чувала за смет. Чу как найлонът прошумоля, когато Кърт го развърза; звукът го накара да настръхне, обля го студена пот.

Шумоленето продължи. Затихна. Отново се чу, последва го шепот:

— Всемогъщи Боже!

След секунда полицай Уилкокс изтича навън и хукна към тоалетната в коридора, като с длан затискаше устата си. Добра се дотам тъкмо навреме.

Санди Диърборн седеше до отрупаната с какво ли не работна маса в склада, слушаше как колегата му повръща и си мислеше, че в крайна сметка това едва ли има значение. Къртис нямаше да се откаже. Трупът на прилепообразното същество бе предизвикал у него същото отвращение, което бяха изпитали Арки, Хади или който и да било от отряд Д, но той щеше да се върне, за да го разгледа най-подробно. Беше обсебен от буика и от всичко, свързано с него. Дори когато, пребледнял като платно, изскочи от килера и се втурна към тоалетната, погледът му издаваше трескаво вълнение, временно помрачено от физическото страдание. Обсебването е най-строгият надзирател.

От коридора се чу шум от течаща вода. След секунда Кърт влезе обратно в склада, като бършеше устата си с хартиена кърпичка.

— Ужасно е, нали? — подхвърли Санди. — Въпреки че е мъртво.

— Наистина е гнусно — кимна Уилкокс и тръгна към килера. — Представях си какво ли не, но това ме завари неподготвен.

Диърборн стана и се приближи до отворената врата на малкото помещение. Кърт отново надничаше в чувала, но още не посягаше да извади гадината. Което беше истинско облекчение. Санди не искаше да е наблизо, когато новобранецът докосне гадината, па макар и с ръкавици. Дори не искаше да си представи как Кърт я докосва.

— Мислиш ли, че е било размяна? — замислено промърмори Уилкокс.

— А?

— Размяна. Енис за това чудо.

Санди не отговори веднага. Не беше в състояние. Не защото идеята беше ужасяваща (каквато всъщност и беше), а задето новобранецът толкова бързо беше стигнал до нея.

— Не зная.

Кърт се полюшваше напред-назад и намръщено се взираше в найлоновия чувал. След малко каза:

— В крайна сметка май греша. Замяната се прави едновременно, нали така?

— Да, в повечето случаи.

Той затвори чувала и (с очевидно нежелание) го завърза.

— Ще направя дисекция на това нещо.

— Не! Как изобщо ти хрумна?

— Все някой трябва да я направи. — Той се обърна към Санди. Пребледнялото му лице изглеждаше изпито, очите му трескаво блестяха. — Не мога да го занеса във Факултета по биология в университета „Хорлик“. Сержантът не желае тази история да се разчуе и аз напълно го подкрепям, но тогава кой ще направи дисекцията? Оставам само аз, нали?

Санди си помисли: „Нямаше да предадеш гадината в «Хорлик» дори ако Тони не ни беше предупредил да пазим тайна. Примиряваш се, че и ние знаем подробностите, може би защото освен сержанта никой от нас не е проявявал толкова голям интерес, но за нищо на света не би споделил буика с другиго. С някого, който не носи сивата униформа на пенсилванската пътна полиция и не знае кога коженият ремък, придържащ шапката, се носи под брадичката и кога — отзад. С някого, който може първо да те изпревари, после да ти отнеме находката. Не, няма начин!“

Кърт свали ръкавиците:

— За съжаление не съм правил дисекция, откакто в часа по биология в гимназията разрязах морско свинче. Беше преди девет години, освен това получих четворка. Не искам да се проваля, Санди.

„Тогава изобщо не се захващай!“

Санди си го помисли, но не го изрече. Нямаше смисъл.

— Добре… — Сега Уилкокс говореше на себе си. Само на себе си. — Ще опресня знанията си. Ще се подготвя. Разполагам с време. Няма смисъл да проявявам нетърпение. Който много знае, бързо остарява, но удовлетворението…

— Ами ако това не отговаря на истината? — прекъсна го Санди. Изненада се, като си даде сметка колко му е омръзнала проклетата фраза. — Ами ако няма удовлетворение? Ако никога не откриеш стойността на х?

Кърт втрещено го изгледа, после се усмихна:

— Според теб какво щеше да отговори Енис? Разбира се, ако можехме да го попитаме.

Санди се намръщи — „заекът“ се държеше снизходително и проявяваше непростимо бездушие. Понечи да го скастри, да му „свие сармите“, но се отказа. Къртис Уилкокс не беше нито злонамерен, нито бездушен — само бе превъзбуден от откритието. „Пък и още е прекалено млад“ — помисли си, въпреки че с Уилкокс бяха почти връстници.

— Енис щеше да ти каже да внимаваш.

— Непременно. — Кърт тръгна нагоре по стълбата. — Разбира се, ще внимавам.

Санди знаеше, че това са само думи като славословието, което изричаш надве-натри, за да напуснеш по-бързо църквата в неделната утрин. Знаеше го… за разлика от щатски полицай Къртис Уилкокс.

* * *

През следващите седмици Тони Шейндинкс (както и членовете на отряд Д) разбра, че не разполага с достатъчно хора, за да осигури денонощна охрана на буика в бараката. Природата също беше против него — през втората половина на август почти непрекъснато валеше дъжд, времето беше прекалено хладно за сезона.

Посетителите също представляваха проблем. В края на краищата полицаите от отряд Д не живееха във вакуум — автобазата беше досами участъка, окръжната адвокатура се намираше наблизо, закононарушителите висяха в заведението „Бед Бой Корнър“, от време на време имаше посещения на скаутски групи, ежедневно в участъка идваха най-различни хора, за да подадат оплаквания (срещу съседите, срещу брачния си партньор или партньорка, срещу амишите, чиито каручки заемали прекалено голяма част от платното на магистралата, срещу самите пътни полицаи), съпруги донасяха храната, която мъжете им са забравили вкъщи, или пък кутия с бонбони за всички, понякога идваха най-обикновени данъкоплатци, за да проверят за какво се изразходват парите им. В повечето случаи последните бяха изненадани и разочаровани от спокойствието в участъка, от усещането за добре смазана бюрократична машина. Беше толкова различно от любимите им телевизионни сериали.

Един ден в края на месеца стейтлърският представител в Долната камара на Конгреса пристигна заедно с една дузина от най-близките си приятели от медиите, за да се „срещне с избирателите“ и да рекламира законопроекта за съдействие на полицията, насърчаване на научните изследвания и подобряване на инфраструктурата, на който той бе един от вносителите. Също като повечето конгресмени от провинциалните райони приличаше на бръснар от забутано градче, който е извадил късмет на състезанията с кучета и ще плати да му направят свирка. Изтъпанчи се до една патрулка (според Санди беше тъкмо онази със счупената облегалка) и обясни на приятелите си от медиите колко важна е работата на полицаите, особено на смелите мъже и жени от Пенсилванската щатска полиция и в частност на смелите мъже и жени от отряд Д (информацията му беше неточна, тъй като тогава в отряд Д нямаше жени, но нито един полицай не го поправи, поне докато камерите работеха). Добави, че те са като невидима сива преграда, която предпазва от злото господин и госпожа Данъкоплатец, и така нататък, и така нататък, Бог да благослови Америка. Присъстваше и капитан Димънт от Бътлър, вероятно защото на някого му беше скимнало, че пагоните му ще придадат по-голяма тежест на събитието; по-късно той гневно прошепна на Тони Шейндинкс:

— Представяш ли си, този задник с перука настоя да му съдействам да отменят глобата на жена му за превишена скорост!

Докато конгресменът дърдореше, докато антуражът му любопитно заничаше тук и там, а камерите на репортерите работеха, буикът, син като здрач, стоеше само на петдесет метра от тях, грамадните му гуми с бели ивици проблясваха в полумрака на бараката. Стоеше под термометъра, който Кърт беше провесил от една греда на тавана. Стоеше там със зануления си километраж, по лъскавата му повърхност не полепваше нито прашинка. За полицаите, които знаеха за съществуването му, проклетият автомобил беше като сърбеж между плешките, където не можеш да се почешеш.

Трябваше да се съобразяват с лошото време, трябваше да се съобразяват с най-различни любопитни представители на обществеността (мнозина идваха да възхваляват семейството, но не принадлежаха към него), с големите клечки, дошли на инспекция, както и с полицаите от други участъци. В известно отношение те бяха най-опасни, защото ченгетата имат набито око и обичат да си пъхат носовете навсякъде. Какво биха си помислили, ако видят полицай с дъждобран (или примерно пазач с шведски акцент) да стои на пост пред склад Б като гвардейците в червено, които охраняват Бъкингамския дворец? Няма ли да се усъмнят, ако забележат как въпросният полицай от време на време се приближава до голямата врата и наднича през прозорчетата? Няма ли да завалят неудобни въпроси? Разбира се, че това ще се случи — естествено е като снега през зимата.

Кърт измисли гениално разрешение на проблема. Изпрати на сержант Шейндинкс докладна записка, в която се казваше, че ракуните непрекъснато разпиляват сметта, поради което Фил Кандълтън и Брайън Коул са се съгласили да построят къщичка, в която да се съхраняват контейнерите за смет. По мнението на полицай Кърт Уилкокс най-подходящото място за въпросната постройка беше зад склад Б и тя щеше да бъде изградена, ако командирът на отряда даде съгласието си. Сержант Шейндинкс парафира с „ДА“ докладната записка, след което тя надлежно беше класирана в архива. В нея не се споменаваше, че в участъка нямаха неприятности с ракуните, откакто Арки купи от универсалния магазин грамадни пластмасови кофи за смет, чиито капаци се повдигаха и спускаха чрез натискане на педал.

Три дни, след като Тони парафира с „ДА“ докладната записка, къщичката бе изградена от панели и боядисана — в сиво, разбира се. В нея се побираха две кофи за смет, три полици и един щатски полицай, седнал на дървен стол. Постройката имаше двойното предназначение да пази охраняващия полицай от: а) природните стихии; б) любопитните погледи. На всеки десет-петнайсет минути дежурният излизаше и поглеждаше през прозорчетата на склад Б. Единственото помещение в къщичката беше заредено с безалкохолни напитки, пакетчета със солени бисквитки, списания и поцинкована кофа, върху която беше залепена табелка с надпис „НЕ МОЖАХ ДА УСТИСКАМ“. Идеята за табелката беше на Джаки О’Хара. Колегите го наричаха „ирландското момче-чудо“, а той винаги ги разсмиваше. Разсмиваше ги дори три години по-късно, когато беше на смъртно легло от рак на хранопровода — въпреки че погледът му беше замъглен от морфина, шепнешком разказваше на колегите си, дошли да го видят, истории за Пади Селяндура, а когато болката станеше нетърпима, те държаха ръката му.

След години всички патрулни коли на пенсилванската полиция щяха да бъдат оборудвани с видеокамери „Панасоник Айуитнес“, които се монтираха върху контролното табло. Моделът, произвеждан специално за организациите за борба с престъпността, беше без микрофон. Според парадоксалните закони в съда се приемаха видеофилмите, доказващи вината на водачи на превозни средства, но не и аудиозаписите. Но тези „екстри“ щяха да бъдат въведени много по-късно. В края на лятото на 1979 година полицаите от отряд Д трябваше да се задоволят с видеокамерата, подарена на Хади Ройър по случай рождения му ден. Бяха я увили в полиетилен, за да я предпазят от влагата, и я държаха в кашонче на една от полиците в къщичката. В друго кашонче имаше батерии и дузина празни касети, освободени от опаковката, за да са готови за зареждане. На малка черна дъска с тебешир записваха температурата, измерена в склад Б при всяка проверка на охраняващия. Ако той забележеше промяна, изтриваше предишната цифра, написваше новата и добавяше стрелка, сочеща нагоре или надолу. Това беше единствената писмена „документация“, която сержант Шейндинкс разрешаваше.

Наглед той беше доволен от разрешаването на въпроса. Кърт се мъчеше да му подражава, но понякога тревогата и чувството за безсилие го караха да избухне:

— Бас държа, че следващия път, когато се случи нещо, никой няма да държи под око бараката. Винаги става така. Някоя вечер няма да се намерят доброволци за смяната от полунощ до четири сутринта, а следващият, който застъпи на поста, ще погледне през прозорчето и ще види отворения багажник и друг мъртъв прилеп на пода. Помнете ми думата, че именно това ще се случи.

Опита се да убеди Тони ако не друго, поне да направят график на смените, под който всеки ще се подписва. Твърдеше, че доброволци не липсват и че ако подобрят организационните мерки, всичко ще тръгне като по мед и масло. Сержант Шейндинкс остана непреклонен — никакви писмени документи! Когато Кърт предложи да поеме повечето дежурства по наблюдение на склад Б (мнозина негови колеги ги наричаха „буикпатрул“), Тони отказа и добави:

— Имаш други отговорности, най-вече към съпругата си.

Кърт прояви достатъчно съобразителност да си държи езика зад зъбите, докато беше в канцеларията на сержанта. По-късно, когато със Санди излязоха от участъка, изля душата си пред него, като говореше с изненадваща горчивина.

— Ако ми трябваше брачен консултант, щях да си потърся в „Жълти страници“ — заяви.

Диърборн кисело се усмихна:

— Препоръчвам ти от днес да се вслушваш за изпукването.

— Какви ги говориш?

— Изпукването. Звукът е много специфичен, няма начин да го сгрешиш. Чуваш го, когато главата ти най-сетне изскача от задника ти.

Къртис се втренчи в него, по страните му като малки рози избиха червени петна.

— Сгафил ли съм нещо, Санди?

— Да.

— Какво? Да му се не види, какво?

— Рискуваш работата и семейството си. Или обратното — семейството и работата си. Имаш проблем с перспективата. Буикът започва да ти изглежда твърде голям… Отдаваш му прекалено голямо значение.

— Прекалено ли! — Кърт се плесна по челото — жест, типичен за него. Обърна се и дълго гледа към Шорт Хилс. После се обърна и възкликна: — Това нещо е от друг свят, Санди! От друг свят! Разбира се, че е голямо… не, грандиозно!

— Както казах, бедата ти е в липсата на перспектива.

Санди предчувстваше, че колегата му ще започне да спори, може би ще изрече много горчиви думи. Затова се обърна и влезе в участъка. Може би на новобранеца донякъде му беше увряла главата, защото през септември престана да настоява да застъпва по две смени при охраната на склад Б. Санди Диърборн не се залъгваше, че благодарение на разговора им Кърт се е осъзнал, но по всичко изглеждаше, че поне временно е решил да не прекалява. Което беше хубаво, ала вероятно недостатъчно. Санди беше сигурен, че за младия му колега буикът винаги ще представлява нещо грандиозно. Знаеше още, че съществуват два типа хора. Къртис беше от онези, които искрено вярват, че наученото носи удовлетворение.

* * *

Новобранецът започна да идва на работа, стиснал под мишница един или друг учебник по биология вместо поредния брой на списанието за лов и риболов „Фийлд енд Стрийм“. Най-често носеше томче, озаглавено „Двайсет елементарни дисекции“, от доктор Джон Матърин, понякога колегите му намираха книгата върху казанчето в тоалетната. Когато семейство Уилкокс поканиха на вечеря Бък Фландърс и съпругата му, Мишел се оплака от новото „отвратително“ хоби на мъжа си. Често посещавал един магазин за медицинско снабдяване, а помещението в избата, което само допреди година му служело за тъмна стаичка, сега воняло на химикали, използвани в моргата.

Кърт започна с мишки и морски свинчета, премина към птици и след време направи дисекция на рогат бухал. Понякога носеше образците в участъка.

— Не знаете що е ужас — каза един ден Мат Бабицки на Орвил Гарет и Стив Дево, — докато не слезете в склада за кутия с химикалки и не намерите върху фотокопирната машина стъкленица с формалдехид, от която се пули око на бухал. Леле, братче, направо ти изкарва акъла!

След като успешно се справи с бухала, Къртис се захвана с прилепите. Направи дисекция на осем-девет, всеки от различен вид. Два хвана в задния двор, останалите му ги доставиха от специализиран магазин в Питсбърг. До края на живота си Санди щеше да помни деня, в който Къртис му показа южноамерикански прилеп-вампир, прикован към дъска. Коремът на косматото същество беше кафеникав, ципестите му крила бяха като черно кадифе. То сякаш се усмихваше като безумец, от устата му стърчаха заострени зъбки. Вътрешните му органи, умело извадени от Кърт, наподобяваха на отвратителна висулка. Санди си помисли, че гимназиалният преподавател на Уилкокс, който навремето му е писал четворка, би се изненадал от схватливостта и уменията на бившия си ученик.

Разбира се, когато е подтикван от силно желание, всеки глупак може да стане професор.

* * *

Докато Къртис Уилкокс усвояваше от доктор Матърин тънкостите на дисекцията, Тони и Розалин заживяха в буик 8. Гениалната идея беше на Тони Шейндинкс. Хрумна му, докато разглеждаше витрините в търговския център „Три Таун“ и чакаше съпругата си да пробва дрехи в магазина за спортно облекло. Погледът му беше привлечен от невероятния надпис на витрината на магазина за домашни любимци: „ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА СЕ ПОВЕСЕЛИТЕ И ДА СИ КУПИТЕ НАШИТЕ ХАМСТЕРИ!“

Тъкмо тогава Тони не се повесели и не си купи хамстер — жена му щеше да го засипе с въпроси — но на другия ден изпрати дългия Джордж Станкоуски да купи две животинки, както и къщичка за тях.

— Да купя ли и храна? — поинтересува се Джордж.

— Не. В никакъв случай. Ще ги оставим да умрат от глад в склад Б.

— Сериозно ли говориш? Струва ми се бая жестоко…

Тони въздъхна:

— Купи им храна, Джордж. Непременно купи.

Единственото му условие беше къщичката да се побира на задната седалка на буика. Джордж избра една от по-хубавите. Беше изработена от прозрачна жълта пластмаса и се състоеше от дълъг коридор, в двата края на който имаше обширни помещения. Едното беше трапезарията на хамстерите, другото — гимнастическият им салон. В трапезарията имаше хранилка и шише с вода, прикрепено към стената, в гимнастическия салон беше монтирано колело за упражнения.

— Брей, живеят по-добре от някои хора — отбеляза Орвил Гарет.

Фил, който наблюдаваше как Розалин се изака в хранилката, промърмори:

— Говори само за себе си.

Дики-Дък Елиът, който може би не беше най-бързият кон, препускал някога по хиподрума на живота, попита защо им е притрябвало да държат хамстери в буика и дали не е опасно.

— Ами то ще се разбере, нали? — каза Тони с нетипично мек глас. — Ще проверим дали е опасно или не.

* * *

Скоро след като отряд Д се сдоби с Джими и Розалин, настъпи денят, в който Тони Шейндинкс прекоси своя Рубикон и излъга пресата.

В дадения случай представителят на четвъртата власт не внушаваше особен респект — беше кльощав двайсетинагодишен червенокос младеж, стажуващ в местния вестник „Американ“, който след около седмица щеше да се върне в държавния университет в Охайо. Имаше навика да слуша с полуотворена уста, което според Арки му придаваше вид на кръгъл глупак. Обаче младият репортер не беше глупак и почти всеки топъл септемврийски следобед прекарваше в компанията на господин Брадли Роуч, като търпеливо го слушаше. Брад му надуваше главата с истории за непознатия с руски акцент (по това време той вече беше абсолютно сигурен, че човекът с черното палто е бил руснак) и за колата, която онзи зарязал на бензиностанцията. Кльощавият червенокос младеж на име Хоумър Услър възнамеряваше да напише сензационна статия и победоносно да се върне в университета. Според Санди хлапакът вече си представяше голямото заглавие на първа страница, което ще включва думите ЗАГАДЪЧНАТА КОЛА. Може би дори ЗАГАДЪЧНАТА КОЛА НА РУСКИ ШПИОНИН.

Тони излъга, без нито за миг да се поколебае. Безсъмнено щеше да стори същото, ако репортерът, с когото през онзи ден си имаше работа, беше опитният Тревър Роник — възрастен човек, който беше собственик на „Американ“ и беше забравил повече истории, отколкото червенокосият някога щеше да напише.

— Колата вече не е тук — излъга Тони… и прекоси своя Рубикон.

— Така ли? — разочаровано попита Хоумър Услър. На скута си държеше голям старомоден фотоапарат „Минолта“, върху калъфа с прозрачна лепенка беше прикрепена лента с надпис СОБСТВЕНОСТ НА „АМЕРИКАН“. — Къде е сега?

— В Държавната агенция за конфискувани вещи — заяви Тони, измисляйки на мига организация с внушително название. — Намира се във Филаделфия.

— Защо?

— Имат пълномощията да продават на търг непотърсените моторни превозни средства. След като ги претърсят за наркотици, разбира се.

— Разбира се. Има ли документация по случая?

— Сигурно. Както за всеки друг случай. Ще я потърся и ще ти телефонирам.

— Колко време смятате, че ще ви отнеме, сержант Шейндинкс?

— Един Бог знае, синко. — Тони посочи грамадната кутия за входяща и изходяща документация, която буквално преливаше. Услър не подозираше, че повечето книжа са рекламни материали — от съобщения за последните привилегии, които могат да получат пенсиониращите се, до есенната програма на мачовете по софтбол — и щяха да се озоват в кошчето за смет, преди сержантът да си отиде у дома. Морният жест, с който Шейндинкс посочи кутията, предполагаше, че трябва да обработи още Бог знае колко подобни купчини документация. — Трудно е да се справиш с толкова бумаги. Казват, че работата ще се улесни с въвеждането на компютри, обаче това няма да се случи тази година.

— Другата седмица се връщам в университета.

Тони се приведе към младия репортер и си придаде сериозно изражение:

— Пожелавам ти здраво да работиш, синко. Днес се живее трудно, но с усърдие и работа всичко се постига.

* * *

Няколко дни след посещението на Хоумър Услър буикът отново произведе светлинна буря. Този път грееше ярко слънце, но все пак гледката беше забележителна. А страховете на Къртис, че ще пропусне поредното необикновено явление, се оказаха безпочвени.

В разстояние на пет дни температурата в склад Б спадна от двайсет и един на десет градуса, което недвусмислено подсказа, че буикът отново се подготвя за нещо.

Започна надпревара за дежурствата в къщичката — всеки мечтаеше да бъде на смяна, когато „онова“ се случи, независимо какво ще бъде този път.

Брайън Коул „изтегли голямата печалба от лотарията“, но всички полицаи, намиращи се в участъка, станаха свидетели на явлението. Към два следобед той влезе в склад Б, за да нагледа Джими и Розалин. Хамстерите очевидно се чувстваха прекрасно — Розалин беше в „трапезарията“, Джими се упражняваше на колелото в „гимнастическия салон“. Ала когато Брайън се надвеси по-навътре в купето да провери имали достатъчно вода в бутилката на хамстерите, чу бучене. Звукът беше плътен и постоянен като онези, от които пломбите и очите ти започват да вибрират. Още по-обезпокояващ обаче беше друг звук, който се преплиташе с бученето — монотонен шепот без думи. Смътна кървавочервена светлина бавно се разпростираше над таблото и волана.

Имайки като обица на ухото съдбата на Енис Рафърти, от чието изчезване бяха изминали повече от трийсет дни, полицай Коул побърза да се отдалечи от буика. След това продължи да действа без следа от паника. Взе от наблюдателния пост видеокамерата, монтира я на триножника, зареди я, провери дали отчита точно времето и се увери, че батерията е заредена. Преди да излезе от склад Б, включи лампите, монтирани на тавана, сетне постави триножника пред едно от прозорчетата, натисна бутона за запис и още веднъж провери дали буикът се намира в центъра на визьора. После взе от чантичката с допълнителни принадлежности филтър, използван при прекалено силна светлина, и го прикрепи към обектива, без да си направи труда да натисне бутона за пауза (за миг големите тъмни сенки на дланите му закриват буика, после колата се появява, сякаш обгърната от падащ здрач). Ако действията му се следяха от страничен наблюдател — например представител на обществеността, който се интересува за какво се изразходват парите на данъкоплатците — въпросният наблюдател никога не би предположил, че сърцето на щатски полицай Коул бие до пръсване. Коул изпитваше и страх, и възбуда, но се справи блестящо. Сблъскаш ли се с неизвестното, разбираш каква е ползата от наученото в полицейската академия. В крайна сметка той допусна само една грешка.

Приблизително в два часа и седем минути надникна в канцеларията на Тони и каза:

— Сержант, почти съм сигурен, че нещо става с буика.

Тони вдигна поглед от бележника, в който нахвърляше черновата на речта си пред есенния симпозиум на представителите на организациите за борба с престъпността, и попита:

— Какво е това в ръката ти, Брай?

Едва сега Коул си даде сметка, че държи бутилката за вода на хамстерите.

— Мамка му! — промърмори. — И без това може би вече няма да им трябва.

* * *

В два и двайсет бученето вече чуваха и полицаите, намиращи се в участъка. Не че там се намираха мнозина — повечето се бяха струпали пред прозорчетата в големите врати на склад Б. Тони се питаше дали да не им заповяда да се отдръпнат, накрая реши да ги остави. С едно изключение.

— Арки!

— Слушам, сержант.

— Искам да окосиш моравата пред участъка.

— Ама аз я косих в понеделника!

— Знам. Забелязах, че близо час стоя под прозореца на канцеларията ми. Въпреки това искам пак да я окосиш. С това в задния джоб. — Подаде на Арки портативна радиостанция и добави: — Ако дойде някой, който не бива да види десетина служители от пенсилванската щатска полиция да зяпат през прозорчетата на склада, като че ли вътре е организиран бой на петли, веднага ми се обади. Ясно ли е?

— Да, шефе.

— Добре. Мат! Мат Бабицки, ела веднага!

Диспечерът се втурна да изпълни заповедта — задъхваше се, лицето му беше пламнало от възбуда. Тони го попита къде е Кърт. Мат отговори, че „заекът“ е с една от патрулните коли.

— Кажи му, че имаме код Д. Веднага да се върне в участъка, но без много шум, разбра ли?

— Код Д и без много шум. Прието.

„Без много шум“ означаваше да пътува без сирена и да не включва въртящите се лампи на покрива на патрулката. Кърт уж се подчини на указанията, но в три без петнайсет вече беше в участъка. Никой не посмя да го попита какво разстояние е изминал за половин час. Колкото и лудо да беше карал, той пристигна жив и здрав, и то преди безшумните фойерверки отново да започнат. Първата му работа беше да свали камерата от триножника — знак, че се заема със заснемането на илюминациите.

На видеокасетата (една от многото, складирани в къщичката) е запечатано всичко, което се чу и видя през онзи ден. От буика се разнася бучене, което с течение на времето се усилва. Кърт е заснел големия термометър, който показва петнайсет градуса. Чува се как иска разрешение да влезе в бараката и да провери какво е състоянието на Джими и Розалин, а сержант Шейндинкс категорично му забранява.

В 15:08:41 според дигиталния часовник в долната част на екрана предното стъкло на буика започва да се обагря в тъмночервено, все едно е небето на запад, озарявано от лъчите на залязващо виолетово слънце. Отначало наблюдаващият би си казал, че явлението е резултат на техническа повреда, че е зрителна измама или пък в стъклото се отразява някаква светлина.

Анди Колучи: Какво беше това?

Непознат глас: Усилване на електрическата мощност или…

Къртис Уилкокс: Онези, които носят тъмни очила, да си ги сложат. Предупреждавам всеки, който е без очила, веднага да се отдалечи. Опасността е много голяма. Имаме…

Джаки О’Хара (може би): Кой заснема…

Фил Кандълтън (може би): Господи!

Хади Ройър: Май не трябва да…

Сержант Шейндинкс: Сложете очилата, приятели. Браво. Точно така.

(Говори спокойно, като че ли е екскурзовод на групичка млади природолюбители.)

В 15:09:24 виолетовата светлина нахлува във всички стъкла на буика, превръщайки ги в бляскави кървавочервени огледала. Ако някой гледа записа на забавен каданс, ще види предмети и лица, отразени в доскоро прозрачните стъкла — окачените сечива и инструментите, оранжевата лопата от снегорин, подпряна на едната стена, полицаите, които надничат отвън. Повечето носят очила, каквито използват електроженистите, и приличат на извънземни в нискобюджетен научнофантастичен филм. Кърт Уилкокс се различава от колегите си по видеокамерата, която закрива лявата половина от лицето му. Бученето продължава да се усилва. Пет секунди преди от буика да изригнат първите мълнии, звукът секва. Гледащият видеозаписа ще чуе как неколцина души говорят едновременно, очевидно задавайки въпроси.

След това образът за пръв път изчезва. Бяла светлина обгръща буика и склад Б.

— Господи, видяхте ли това? — изкрещява Хади Ройър.

Чуват се викове: „Назад!“, „Леле, Боже!“ и най-често използваната фраза при подобни ситуации: „Мамка му!“. Някой казва: „Не го гледайте“, друг добавя: „По-страшно е от мълния“ — произнася го със спокойствието на пилот, който не осъзнава, че говори, който знае само, че му остават десет-дванайсет секунди живот — подобни гласове понякога се чуват при прослушването на черната кутия на катастрофирал самолет.

След малко буикът се завръща от страната на преекспонирането — отначало прилича на някакво безсмислено образувание, после приема предишната си форма. Три секунди по-късно от него отново изригват мълнии. От всяко стъкло избликват плътни лъчи, изображението отново побелява. Чува се как Къртис казва: „Трябва ни по-добър филтър“, а Тони отговоря: „Следващия път ще го имаме предвид“.

Явлението продължава четирийсет и шест минути, всяка секунда от които е документирана на видеозапис. Отначало при всеки проблясък буикът побелява и изчезва. По-късно, когато мълниите вече не са толкова ослепителни, на записа се вижда нещо с формата на автомобил, обгърнато от беззвучните светлинни изригвания, които са по-скоро кървавочервени отколкото бели. От време на време образът подскача, мяркат се замъглени лица — очевидно Къртис тичешком сменя местоположението си, надявайки се да получи прозрение (или само да намери по-добър ъгъл).

В 15:28:17 назъбен пламък лумва от затворения багажник на буика. Издига се чак до тавана, после сякаш се разпръсва като вода, бликаща от фонтан.

Непознат глас изкрещява: „Мили Боже! Високоволтов ток!“ Тони Шейндинкс крещи в отговор: „Как не!“ После нарежда, вероятно на Кърт: „Продължавай да снимаш!“ При което Кърт вика: „Разбира се!“

Още няколко пъти блясват мълнии — излизат през стъклата, през покрива или през багажника на колата. Една изскача изпод шасито и се стрелва към задната врата. Хората отвън изплашено изкрещяват, ала камерата остава стабилна. По-късно Кърт ще признае, че е бил прекалено развълнуван, за да изпитва страх.

В 15:55:03 от седалката зад шофьора изскача последно бледо пламъче, после фойерверките напълно секват. Чува се как сержант Тони Шейндинкс казва на Кърт да изключи видеокамерата, защото представлението очевидно е завършило. За известно време записът прекъсва.

Когато в 16:08:16 се подновява, на екрана се вижда Къртис Уилкокс. Около кръста му е омотано нещо жълто. Той жизнерадостно махва към обектива и подхвърля: „Ей сега се връщам.“ Тони Шейндинкс, който в момента работи с камерата, отговаря: „Дано.“ Тонът му изобщо не е жизнерадостен.

* * *

Кърт държеше да влезе в склад Б, за да разбере какво е състоянието на хамстерите, стига те все още да са там. Сержант Шейндинкс категорично забрани. Заяви, че кракът на никого няма да стъпи в бараката, докато не се уверят, че опасността е преминала. Поколеба се, вероятно повтори наум заповедта си и осъзна абсурдността й (докато буик „Роудмастър“ се намираше в склад Б, опасността никога нямаше да премине), затова я перифразира:

— Никой да не влиза в склада, докато температурата не се повиши поне с един-два градуса.

— Някой трябва да влезе — настоя Брайън Коул. Говореше търпеливо, като че ли обясняваше на човек с ограничени умствени способности решението на елементарна математическа задача.

— Не разбирам защо, полицай Коул — заяви Тони.

Брайън извади от джоба си шишето за вода на Джими и Розалин:

— Храна имат достатъчно, но без това ще умрат от жажда.

— Няма. Поне не веднага.

— Нищо чудно да изминат два дни, преди температурата в бараката да се повиши, сержант. Ти би ли издържал четирийсет и осем часа без капка вода?

— Аз не бих могъл — намеси се Кърт. Опитвайки се да запази сериозно изражение (и въпреки това леко усмихнат), той взе от Брайън пластмасовата бутилка. Тони побърза да я изтръгне от ръката му, но дори не го погледна. През цялото време очите му бяха приковани в полицай Брайън Коул.

— Трябва да позволя на един от подчинените ми да рискува живота си, за да занесе вода на някакви си мишки със синя кръв. Това ли ми казваш, полицай Коул? Искам да съм наясно с въпроса ти.

Ако очакваше Брайън да се изчерви или смутено да запристъпва от крак на крак, остана разочарован. Онзи продължаваше търпеливо да го наблюдава, като че ли казваше: „Изкарай си яда, шефе. Направи го по-скоро, че да се успокоиш и да постъпиш както е редно.“

— Не е за вярване — промърмори Тони. — Един от двама ни със сигурност се е побъркал. Може би съм аз.

— Те са беззащитни животинки — обясни Брайън. Тонът му беше търпелив като изражението му. — Ние ги затворихме в колата, сержант, не са се пъхнали там доброволно. Отговорни сме за тях. Поемам вината върху себе си, та нали именно аз забравих…

Тони вдигна ръце, все едно молеше Всевишния да се намеси, после ги отпусна. Изпод яката на ризата по шията му плъзна червенина, разля се по долната му челюст, срещна се с червените петна по страните му: „Здрасти, съседи, как сте?“

— Дрън-дрън! — избърбори той.

Подчинените му вече бяха чували любимата му фраза, затова проявиха съобразителност и не се усмихнаха. В подобен момент мнозина — може би дори повечето хора — биха възкликнали: „Майната му! Правете каквото искате!“ Само че когато си голяма клечка и получаваш големи пари, задето взимаш големите решения, не можеш да се врътнеш и да оставиш нещата в ръцете на подчинените си. Полицаите от отряд Д го знаеха, Тони — също, разбира се. Той не помръдна от мястото си, само сведе поглед. От моравата пред участъка долиташе монотонното бръмчене на червената старомодна косачка на Арки.

— Сержант… — подхвана Къртис.

— Заек, направи ни услуга и си трай.

Кърт се подчини.

След секунда Шейндинкс вдигна глава:

— Бях ти възложил да осигуриш въже. Купи ли го?

— Да, сър. Взех от най-скъпото. Става и за алпинисти. Поне така каза продавачът.

— Вътре ли е? — Тони кимна към склад Б.

— Не. В багажника на колата ми.

— Благодаря на Бога и за малките радости. Бягай да го донесеш. Дано никога не ни се наложи да се убеждаваме в здравината му. — Той извърна поглед към Брайън Коул: — Полицай Коул, отскочи до супермаркета да купиш на мишките няколко бутилки минерална вода „Евиан“… Каква ти „Евиан“, купи им „Перие“, става ли?

Брайън не каза нито дума, а продължи търпеливо да го наблюдава. Тони не издържа погледа му и извърна очи, като мърмореше:

— Благородни мишки! Дрън-дрън!

* * *

Кърт донесе жълтото найлоново въже, което беше дълго поне трийсет метра. Направи примка, нахлузи я около кръста си, после подаде навитото въже на Хади Ройър, който тежеше сто двайсет и пет килограма, а на пикника по случай Четвърти юли на състезанията по теглене на въже между полицейските участъци неизменно беше „котвата“.

— Ако ти наредя — обясни Тони на Ройър, — веднага го издърпваш, като че ли му е пламнал задникът. И не бери грижа, че ще му счупиш ключицата или дебелата глава, докато го извличаш през вратата. Разбра ли?

— Да, сержант.

— Ако го видиш да пада или дори само да се олюлява, като че ли му се вие свят, не чакай заповедта ми, а дърпай с всичка сила. Ясно ли е?

— Да, сержант.

— Хубаво. Радвам се, че някой разбира какво става тук. Провежда се акция за спасяване на две благородни мишки. — Той прокара пръсти през прошарената си четинеста коса и отново се обърна към Кърт: — Необходимо ли е да ти казвам веднага да напуснеш склада, ако усетиш дори най-малкия признак, че нещо не е наред?

— Не.

— Ако багажникът се отвори, Къртис, искам да излетиш. Ясно? Да излетиш отвътре като птица!

— Добре.

— Дай ми видеокамерата.

Уилкокс му я подаде. Санди, който беше дежурен с патрулката, пропусна събитието, ала когато по-късно Хади сподели с него, че за пръв път е видял сержанта изплашен, Санди се зарадва, че не е присъствал. Има гледки, които човек предпочита да си спести.

— Имаш на разположение една минута, полицай Уилкокс. След това ще те измъкна навън, независимо дали припадаш, пърдиш или пееш „Кълъмбия, океанската перла“.

— Деветдесет секунди.

— Не! И ако още веднъж се опиташ да се пазариш, ще ти намаля времето на трийсет секунди.

* * *

Къртис Уилкокс стои пред страничната вратичка на склад Б. Въжето е омотано около кръста му. На видеозаписа изглежда млад и с всяка изминала година се подмладява. Той няколко пъти изгледа записа и може би бе добил същото впечатление, макар че не го сподели с никого. Освен това не изглежда изплашен. Само много развълнуван. Махва към камерата и казва:

— Ей сега се връщам.

— Дано — отговаря сержантът.

Кърт се обръща и влиза в бараката. За миг изчезва като призрак, после Тони придвижва напред камерата, за да избегне яркото слънце, и полицай Уилкокс отново се вижда съвсем ясно. Той прекосява помещението, приближава се до колата и понечва да я заобиколи, за да отвори задната врата.

— Недей! — надава вик Тони. — Не, тъпако! Да заплетеш въжето ли искаш? Нагледай хамстерите, дай им проклетата бутилка с вода и се разкарай оттам!

Без да се обърне, Кърт вдига палец. Образът подскача, докато Тони настройва обектива.

Уилкокс наднича през предното ляво стъкло, вцепенява се и изкрещява:

— Господи!

— Сержант, да дърпам… — подхваща Хади, в този момент Кърт се обръща. Тони отново настройва обектива — не е опитен като полицай Уилкокс, затова образът все подскача, но е достатъчно ясен да се види потресът на Кърт.

— Да не си посмял да ме издърпаш! — крещи той. — Всичко е на шест! — добавя и отваря вратата на буика.

— Недей! — надава вик Тони и едва не изпуска камерата, която подскача като жива в ръцете му.

Уилкокс не му обръща внимание, а изважда от купето къщичката на хамстерите, като я повдига, за да не я закачи в големия волан. Затваря с коляно вратата на буика, тръгва обратно към страничната вратичка на склад Б, притискайки към гърдите си къщичката, която заради помещенията от двете й страни напомня на странна пластмасова щанга.

— Записвай всичко! — вика с пълен глас. Личи си, че е пламнал от възбуда. — Записвай!

Тони се подчинява. Щом полицай Уилкокс излиза от склада, камерата се насочва към лявото помещение. Розалин вече не се храни, а бодро се щура насам-натам. Забелязва хората, които са се скупчили около нея, обръща се към камерата и души жълтата пластмасова стена — мустачките й потрепват, умните й очи любопитно се взират в публиката. Адски е симпатична, само че тъкмо в този момент на полицаите от отряд Д не им е до симпатични животинки.

След поредния подскок камерата проследява дългия коридор, в едър план се вижда празната „гимнастическа зала“ в другия му край. И двете вратички на къщичката са здраво затворени с резета, през дупчицата за тръбичката на бутилката с вода едва би преминала дребна мушица, ала при все това хамстерът Джими го няма — изчезнал е като Енис Рафърти, като човека с руски акцент, благодарение на когото буикът беше заел важно място в живота им.