Стивън Кинг
Буик 8 (11)

Сега
Санди

Млъкнах и на четири глътки изпих чаша студен чай. Сякаш ледена висулка се заби в челото ми, наложи се да изчакам, докато се стопи.

Не бях забелязал кога Еди Жакюбоа е дошъл при нас и е седнал на другия край на скамейката. Облечен беше цивилно, изражението му подсказваше, че хем съжалява, задето присъства, хем не му се иска да си тръгне. За разлика от него аз не изпитвах смесени чувства; искрено се зарадвах, като го видях, защото щеше да разкаже за своята роля в историята с буика. При необходимост Хади щеше да му помага, също и Шърли. През 1988 тя работеше при нас вече втора година, а Мат Бабицки беше само спомен, опресняван от някоя и друга пощенска картичка с пейзаж от океанския бряг близо до Сарасота, където Мат заедно със съпругата си бе основал школа за леководолази. Според него тя се радвала на голям успех.

— Санди? — обади се Нед. — Какво ти е?

— Нищо ми няма. Спомних си колко неумело Тони боравеше с видеокамерата — отвърнах. — Виж, баща ти беше страхотен, истински Стивън Спилбърг, но…

— Възможно ли е, ако поискам, да изгледам тези видеозаписи? — попита хлапето.

Погледнах Хади… Арки… Фил… Еди. Очите им сякаш казваха: „Решението е твое.“ Разбира се, имаха право. Когато си началство, на теб се пада да вземаш важните решения. В интерес на истината това ми допада — няма смисъл да си кривя душата.

— Защо не? — промърморих. — Стига да не изнасяш касетите от участъка — те са нещо като собственост на отряд Д. Ако искаш, изгледай ги на видеото в дневната. Само че преди да изгледаш кадрите, заснети от Тони, трябва да вземеш хапче против морска болест. Прав ли съм, Еди?

Еди не отговори веднага. Взираше се в нещо… не в постройката, в която стоеше буикът, а в мястото, на което през 1982 година се намираше склад Б.

— Правичката да си кажа, не си спомням Бог знае какво — изтърси най-накрая. — Най-интересното беше станало, преди да бъда назначен тук.

Предполагам, дори Нед се досети, че Жакюбоа не казва истината. Изобщо не го биваше да лъже.

— Отбих се да кажа, че съм си изработил трите часа, дето ги дължах от май, сержант — нали си спомняш, взех отпуска да помогна на зет ми, когато строеше новата си къща.

— Така ли?

Еди усърдно закима:

— Ъхъ. Дежурството ми приключи, оставих на бюрото ти рапорта за марихуаната, дето Роби Ринърт беше засадил в задния си двор. Затуй, ако не възразяваш, ще си ида вкъщи.

Тоест — щеше да отиде в бар „Тап“ — неговия дом далеч от дома му. Веднъж свалеше ли униформата, животът му беше като песен на Джордж Джоунс^[1]. Понечи да стане, но аз го хванах за китката:

— Всъщност възразявам, Еди.

— А?

— Искам да останеш още малко.

— Шефе, имам много важна…

— Остани — повторих. — Мисля, че си длъжник на хлапето.

— Не разбирам за какво…

— Забрави ли, че баща му ти спаси живота?

Еди се наежи:

— Не бих казал, че е точно така…

— Не се прави на идиот! — намеси се Хади. — Видях го с очите си.

Нед като че ли забрави интереса си към видеозаписите.

— Не знаех, че баща ми е спасил живота ти, Еди. Как?

Жакюбоа за миг се поколеба, после се предаде:

— Издърпа ме зад един трактор. Братята О’Дей почнаха да…

— Ужасяващата сага за братята О’Дей ще разказваме друг път — прекъснах го. — В момента сме се захванали с ексхумация, а ти знаеш къде е погребан единият труп. И то в буквалния смисъл.

— Хади и Шърли бяха там, затова могат да…

— Да, бяха. Ако не ме лъже паметта, и Джордж Морган присъстваше…

— Точно така — едва чуто промълви Шърли.

— … но какво от това? — Още го държах за китката и едва потисках желанието си отново здраво да я стисна. Харесвах го, знаех, че на моменти е способен на безпримерна храброст, но често проявяваше малодушие. Не зная как тези черти могат да бъдат присъщи на един и същ човек, обаче това беше самата истина — неведнъж бях виждал прояви и на едната, и на другата. Спомням си как той се вцепени от страх през онзи ден на далечната деветдесет и шеста, когато братята Травис и Трейси О’Дей откриха стрелба с тежки картечници през прозорците на фермерската им къща. Кърт напусна прикритието си, хвана го за куртката и насила го завлече зад трактора. А сега Еди се мъчеше да се измъкне, без да разкаже за участието си в друга история — в онази, в която бащата на Нед играеше главната роля. И то не защото беше сторил нещо нередно — нямаше причина да се срамува от поведението си — а защото спомените бяха мъчителни и ужасяващи.

— Санди, наистина трябва да вдигам гълъбите. Има куп неща, дето все отлагам да свърша, и…

— Разказваме на това момче за баща му — прекъснах го. — От теб се иска да си седиш кротко, ако искаш, да хапнеш сандвич, да изпиеш чаша чай и да чакаш, докато ти дойде редът.

Еди приседна на ръба на скамейката и се втренчи в нас. Зная какво прочете в погледа на момчето на Кърт — любопитство и недоумение. Дадох си сметка, че сме се превърнали в нещо като съвет на старейшините, които заобикалят младежа, напявайки му бойни песни от миналото. Но какво щеше да се случи след изчерпването на „репертоара“? Ако Нед беше млад индианец, вероятно щеше да му бъде възложена почти невъзможна задача — да убие определено животно, да получи определено прозрение, докато кръвта от сърцето на жертвата му още обагря устните му, да се върне истински мъж. Ако след приключването на нашите разкази имаше възможност да подложим Нед на изпитание, доказващо, че е възмъжал и че е променил мирогледа си, нещата щяха да бъдат много по-лесни. Само че в съвременността това не се практикува… най-малкото не е широко разпространена практика. В наши дни е много по-важно какво чувстваш, отколкото какво правиш. В което според мен е бедата.

Какво ли виждаше Еди в погледите ни? Възмущение ли? Или презрение? А може би дори съжаление, че не той, а Къртис Уилкокс е спрял камиона с развулканизираната гума, че не е бил размазан на пихтия от Брадли Роуч. Затлъстелият Еди Жакюбоа, който до безпаметност се наливаше с алкохол и ако не се овладееше, скоро щеше да бъде изпратен в скрантънския санаториум за полицейски служители — алкохолици. Човекът, който последен предаваше рапортите си и които никога не се смееше на виц, докато не му го обяснят. Надявах се да не е прочел всичко това в погледите им — той има и положителни качества — обаче не бях сигурен дали не е зърнал поне част от истината. Ако не и цялата.

— … смисъла му?

Обърнах се към Нед и изпитах облекчение, че въпросът му ме изтръгва от неприятните мисли.

— Извинявай, не чух какво каза.

— Попитах дали някога сте обсъждали какво всъщност представлява буикът, откъде е дошъл, какво означава. Дали сте разговаряли за смисъла на цялата история.

— Ами… вече ти разказах за събранието в „Кънтри У ей“ — промърморих, като се питах накъде бие.

— Така е, но ми се струва, че сте обсъждали предимно… административни въпроси…

— Направо ще ги шашнеш в колежа — заяви Арки и го потупа по коляното. — Щом успя да изречеш толкоз сложна дума, няма начин да не си отличник по разните там науки.

Нед се ухили:

— Административни. Организационни. Бюрократични…

— Престани да се фукаш, малкия! — прекъсна го Хади. — Заболя ме главата.

— Слушам. Доколкото разбирам, събранието в „Кънтри Уей“ е било от друг характер. Вероятно сте… Мисля си, че с течение на времето сигурно сте…

Знаех какво се опитва да каже, известно ми беше и нещо друго — че хлапето никога няма напълно да проумее истината. Да разбере, че в общи линии ежедневието ни беше съвсем обикновено. Накратко, продължихме да живеем постарому, както продължаваме да живеем, след като сме се наслаждавали на красив залез, изпили сме чаша превъзходно шампанско или сме получили лоши новини от близките си. В склад Б държахме най-голямото чудо на света, ала това не намаляваше количеството на досадните бумаги, които се налагаше да попълваме, не променяше начина, по който си миехме зъбите или се любехме със съпругите си. Не получихме философски прозрения, не се издигнахме до нови нива на възприятието. Задниците пак ни засърбяваха, ние пак ги чешехме.

— Мисля, че Тони и баща ти често разговаряха на тази тема — отвърнах, — само че насаме. С течение на времето за всички останали, включително за моя милост, буикът постепенно бе изместен на втори план като всички случаи „в застой“.

— В застой! — възбудено възкликна хлапакът. В този момент толкова приличаше на баща си, че чак тръпки ме побиха. Помислих си, че тази прилика е поредната верига. Верига, която е била обезобразена, но не е била прекъсната.

— Да, така беше за дълги периоди от време — казах. — Междувременно трябваше да се занимаваме с катастрофи, пътни произшествия, при които виновникът е избягал, кражби с взлом, злоупотреба с наркотици, чат-пат и с убийства.

Нед очевидно остана разочарован — почувствах се кофти, като че ли му бях паднал в очите. Може би беше абсурдно, но беше вярно. Изведнъж ми хрумна нещо:

— Знаеш ли, веднъж разговаряхме само за колата. Когато…

— По време на пикника по случай Деня на труда — прекъсна ме Фил Кандълтън. — Него имаше предвид, нали?

Кимнах. 1979. Бившето футболно игрище край река Редфърн. Всички харесвахме пикника по случай Деня на труда повече от купона във връзка с Деня на независимостта, отчасти защото го устройваха близо до града и семейните можеха да доведат жените и децата си, но най-вече защото тогава се събирахме само ние, само полицаите от отряд Д. Беше пикник в истинския смисъл на думата.

Фил облегна глава на дъсчената стена на участъка и се засмя:

— Ей, братче, почти го бях забравил. Говорихме само за проклетия буик, хлапе, за нищо друго. Езиците ни все повече се развързваха, все повече ни се отваряше глътка. После два дни ме боля глава.

— На този пикник винаги си изкарваме екстра — намеси се Хади. — И ти присъства миналото лято, нали, Нед?

— По-миналото — поправи го хлапакът. — Преди смъртта на татко — добави, а пък аз с изумление забелязах, че се усмихва. — Спомняте ли си как Пол Лъвинг падна от автомобилната гума, с която се люлееше над реката, и си изкълчи глезена?

Всички избухнахме в смях, най-гръмко се смееше Еди.

— Да, много говорихме, но не измислихме нищо съществено — промърморих. — Пък и до какви ли заключения можехме да стигнем? Знаехме само, че когато температурата в бараката се понижи, се случва по нещо. Обаче се оказа, че това невинаги е така. Понякога — особено с течение на времето — температурата се понижаваше, после рязко се покачваше. Случваше се бученето изведнъж да секне, като че ли някой беше изключил електроуред. Изчезването на Енис не беше предшествано от светлинни явления, хамстерът Джими се изпари след главозамайващи илюминации, а Розалин не изчезна.

— Поставихте ли я обратно в буика? — поинтересува се Нед.

— Тц — поклати глава Фил. — Нашите закони забраняват два пъти да бъдеш наказан за едно и също престъпление.

— До края на живота си Розалин се разполагаше в дневната в участъка — обясних. — Умря, когато беше три-четиригодишна. Тони обясни, че това е средната продължителност на живота на хамстерите.

— Излязоха ли още… неща? Думата ми е за багажника на буика.

— Да. Но появата им не съвпадаше с…

— Какви бяха? И какво стана с прилепа? Баща ми успя ли да му направи дисекция? Сигурно има снимки, ще ми ги покажете ли? Беше ли…

Вдигнах ръка:

— По-кротко, малкия. Хапни нещо, изпий чаша лимонада. Успокой топката.

Той си взе сандвич, отхапа от него, но не ме изпускаше от очи. Ни в клин, ни в ръкав си спомних как Розалин се обърна към видеокамерата и втренчи в нея умните си очички.

— От време на време се появяваше по нещо — казах, — случваше се и да изчезнат… същества и растения. Жаби. Една пеперуда. Едно лале пък се изпари от саксията си. Обаче понижението на температурата, бученето и светлинните бури не съвпадаха нито с изчезванията, нито с онези събития, които баща ти наричаше „аборти“ на буика. На практика няма зависимост между тях. Един от най-надеждните признаци е студът в склад Б — илюминациите винаги се предшестват от понижение на температурата — но не всяко понижение означава избухване на светлинна буря. Разбираш ли за какво говоря?

— Да, струва ми се — отговори Нед. — Облаците невинаги означават, че ще вали дъжд, но без тях дъжд няма.

— Кратко, точно и ясно — похвалих го.

Хади го потупа по коляното:

— Нали знаеш поговорката: „Всяко правило има изключения“? По отношение на буика имаме приблизително едно правило и дузина изключения. Едно от тях е примерно шофьорът с черното палто. Наистина е изчезнал, но не се е намирал близо до колата.

— Сигурен ли си? — изгледа го Нед.

Отново ме побиха тръпки. Естествено е син да прилича на баща си. Дори да говори като него. Но докато гледах и слушах Нед, видях нещо повече от прилика. Забелязах, че и Шърли и Арки разтревожено се спогледаха.

— За какво намекваш? — попитах.

— Роуч е четял вестник, нали така? Ако се съди по разказите ви за умствените му способности, вероятно цялото му внимание е било погълнато от четивото. Защо сте толкова сигурни, че човекът в черно не се е върнал при колата?

Имах на разположение повече от двайсет години да мисля за този ден и за последствията от него. Но цели двайсет и кусур години нито веднъж не ми беше хрумнало, че собственикът на буика се е върнал (може би дори тайно се е промъкнал) до колата. Струва ми се, че не беше хрумнало на никого. Брад Роуч каза, че човекът не се е върнал, а ние приехме изявлението му за чиста монета. Защо? Защото всяко ченге има вграден детектор на лъжата, а в този случай стрелката нито веднъж не прескочи в червеното поле. На практика дори не помръдна. Което беше съвсем нормално. Брад Роуч мислеше, че казва истината. Което обаче не означаваше, че знае какво говори.

— Предполагам, че е възможно — промълвих.

Нед сви рамене, сякаш казваше: „Ето, видя ли?“

— Нито Шерлок Холмс, нито лейтенант Коломбо са работили в отряд Д — продължих, като че ли се оправдавах. Чувствах се така, сякаш трябва да се защитя. — В крайна сметка ние сме само бурмички в сложния механизъм на правната система. Най-обикновени работници, които вместо сини гащеризони носят сини униформи и са получили малко по-добро образование. Умеем да се свързваме по телефона, да събираме веществени доказателства, ако има такива, от време на време правим някое умозаключение. В най-успешните си дни стигаме до гениални умозаключения. Но по отношение на буика липсва каквато и да било последователност, липсва основа за умозаключения, били те гениални или не.

— Някои предполагаха, че колата се е появила от космоса — намеси се Хади. — Че е… нещо като замаскиран междузвезден кораб, изпратен с проучвателна мисия, или нещо подобно. Казваха, че Енис е бил похитен от извънземно, предрешено с черно палто и шапка, та поне малко да прилича на човек. Тази теория беше широко застъпена на пикника по случай Деня на труда, спомняш ли си?

— Да — кимна Нед.

— Право да си кажа, беше бая шантава сбирка, хлапе — намеси се Хади — Всички се нарязаха повече и по-бързо от друг път, но никой не започна да се ежи, дори обичайните заподозрени Джаки О’Хара и Крисчън Содър. Купонът беше много кротък, особено след мача между двата отбора.

Спомням си как заедно с няколко момчета седяхме на скамейката под бряста и слушахме Брайън Коул да разказва за летящите чинии, които преди година-две били забелязани над далекопроводите в Ню Хампшир, и за твърденията на някаква жена, че е била похитена и че във всички отвори на тялото й били вкарани сонди.

— В това ли вярваше баща ми? Че извънземни са похитили неговия партньор?

— Не — обади се Шърли. — През 1988 година тук се случи нещо, което беше толкова… толкова ужасяващо и невероятно, толкова отвратително…

— Какво? — наостри уши Нед. — Какво, за Бога?

Шърли не отговори на въпроса. Стори ми се, че изобщо не го чу, а продължи да говори:

— След няколко дни го попитах за мнението му, като го помолих да не увърта. Той отговори, че няма никакво значение.

Нед я изгледа така, сякаш се питаше дали е чул правилно.

— Точно това каза. Заяви, че каквото и да представлява буикът, във всемирен мащаб е без значение. Попитах го дали вярва, че някой ни наблюдава чрез колата… като на монитор… а той отговори: „Мисля, че са го забравили.“ Още си спомням спокойствието и увереността, с които произнесе фразата, като че ли говореше за съкровище, заровено под пясъците на пустинята преди Новата ера или пък за най-обикновена пощенска картичка със сгрешен адрес, забутана в кашон за непотърсени писма. (Надписана е стандартно: „Прекарваме си страхотно, жалко, че не сте заедно с нас“, но на никого не му пука, защото от незапомнени времена картичката събира прах в архива.) Мисълта, че нещо толкова необикновено и ужасно може да бъде забравено, ми подейства успокояващо, но същевременно ме смрази. Изразих на глас мисълта си, а баща ти се засмя. Махна с ръка в западна посока и каза: „Шърли, ще те попитам нещо. Известно ли ти е колко ядрени оръжия е складирала нашата велика нация на границата между Охайо и Пенсилвания и край Тихия океан? Според теб колко ще си останат в скривалищата и ще бъдат забравени през следващите двеста-триста години?“

Всички замълчахме и се замислихме.

— По едно време се колебаех дали да не напусна работа — най-сетне продължи Шърли. — Сън не ме хващаше, все си мислех за горкичкия Господин Дилън. Бях на границата да си загубя ума. Кърт ме нави да остана — стори го, без изобщо да си дава сметка какво прави. „Мисля, че е забравено“ — каза ми, което ми стигаше. Не напуснах и никога не съм имала повод да съжалявам за решението си. Работата ми допада, повечето момчета от отряд Д са симпатяги и отлични полицаи. Отнася се и за онези, които вече не работят тук. Като Тони например.

— Обичам те, Шърли, омъжи се за мен! — прочувствено възкликна Хади. Прегърна я и сви устни. Кой знае защо, но гледката ми се стори крайно отблъскваща.

Тя заби лакът в ребрата му:

— Вече си женен, глупчо.

Еди Жакюбоа за пръв път се намеси в разговора:

— Ако татко ти изобщо вярваше в нещо, то беше, че шантавата кола е дошла от друго измерение.

— Друго измерение ли? — Нед изпитателно го изгледа.

— Не. Не се шегуваш.

— Освен това не смяташе, че е било планирано — продължи Еди. — Например както се планира изпращането на кораб на презокеанско пътуване или изстрелването на спътник в космоса. Всъщност дори не съм сигурен, че го мислеше за истински.

— Не разбирам… — промърмори Нед.

— Аз също — обади се Шърли.

— Каза ми… — Еди се размърда на пейката. Отново се загледа в мястото, на което някога се намираше склад Б. — Каза ми го при фермата на братята О’Дей, ако трябва да бъдем точни. Тъй, тъй… през онзи ден ми го каза. Висяхме цели седем часа в колата, скрита посред царевичака, и чакахме онези боклуци да се върнат. Беше студено като в кучи гъз, обаче не можехме да пуснеме мотора, та да се постоплим на парното. Говорихме за какво ли не — за лов, риболов, боулинг, за нашите жени, за това какво ще правиме за в бъдеще. Кърт каза, че максимум след пет години ще напусне полицията…

— Така ли каза? — сепна се Нед.

Еди снизходително го изгледа:

— Чат-пат всички го казваме, детко. Също както наркоманите казват, че ще се откажат от дрогата. А пък аз му споделих, че ще си открия охранителна фирма в Питсбърг и ще си купя чисто нова каравана „Уинибаго“. Къртис рече, че му се ще да се запише в университета „Хорлик“, обаче майка ти бая се опъвала. Викала, че им трябват пари за обучението на децата им, затуй да не ги хвърлят на вятъра за неговите капризи. Все му триела сол на главата, обаче Кърт не й връзваше кусур. Защото тя и хабер си нямаше защо толкова се е запалил по учението, а той нямаше право да й каже. От дума на дума стигнахме и до буика. Тогава Къртис каза — спомням си го ясно като небето през лятна утрин — че виждаме буика като кола само защото трябва да го виждаме като нещо.

— Трябва да го виждаме като нещо — повтори Нед. Беше се привел, с два пръста разтриваше челото си, като че ли имаше главоболие.

— Тогава и аз се обърках като тебе, обаче някак разбрах за какво говори. Почувствах го ей тук. — Еди докосна сърцето си.

Нед се обърна към мен:

— Санди, по време на пикника някой от вас повдигна ли въпроса за… — Той не довърши мисълта си.

— За какво?

Той поклати глава, втренчи се в остатъците от сандвича си, бавно сдъвка последната хапка.

— Няма значение. Не е важно. Баща ми направи ли дисекция на прилепообразното същество, което сте намерили?

— Ъхъ. След втората светлинна буря, но преди пикника по случай Деня на труда. Той…

— Кажи му за листата — обади се Фил. — Забрави тази подробност.

Имаше право. Да му се не види, от шест-седем години дори не се бях сещал за листата.

— Ти му кажи — промърморих. — Ти ги държа.

Фил кимна, известно време мълча, после заговори бързо и стегнато, все едно рапортуваше пред командир.