Стивън Кинг
Буик 8 (30)

Шърли

По радиостанцията се чуваха объркани реплики, но никоя не беше насочена към централата. И защо да бъде, като всички бяха около училището в Потийнвил или пътуваха натам. Джордж Станкоуски поне бе извел децата. Пожарникарите и доброволци от градчето бяха ограничили огъня. Горящото вещество наистина се оказа дизелово гориво, а не химикалът от цистерната. Течността със сигурност бе хлорен разтвор. Положението не беше розово, но можеше да бъде и много по-зле.

Джордж ми извика и ме попита дали всичко е наред. Помислих си, че е много мило от негова страна, и му отговорих, че да. След няколко секунди Еди изруга. През цялото време не бях на себе си, чувствах се като човек, който изпълнява рутинните си задължения в навечерието на някаква огромна промяна.

Господин Дилън стоеше на вратата с наведена глава и скимтеше. Помислих си, че вероятно го боли от изгарянията по тялото и муцуната. Реших, че по-късно някой — най-вероятно Орв Гарет — трябва да го закара на ветеринар. Щеше да се наложи да измислим достоверно обяснение за изгарянията.

— Искаш ли вода, старче? — попитах го. — Сигурно искаш, а?

Той отново изскимтя, сякаш да каже, че водата ще му се отрази много добре. Отидох в кухничката, взех купичката му и пуснах чешмата. Чух драскането на ноктите му по линолеума зад мен, но се обърнах едва когато бях напълнила купичката.

— Заловя…

Не успях да се доизкажа. Взрях се в него и изпуснах купичката. Той трепереше целият — не от студ, а сякаш през тялото му преминаваше електрически ток. И от муцуната му капеше пяна.

„Побеснял е — помислих си. — Нещото го е заразило с бяс.“

Той обаче изобщо не изглеждаше бесен, само объркан и болен. Гледаше ме така, сякаш ме молеше да му помогна. Аз бях човекът, аз командвах, аз трябваше да го излекувам.

— Дилън?

Коленичих и посегнах към него. Знам, че беше глупаво, опасно, но тогава ми се струваше разумно.

— Дилън, какво има? Какво ти е? Бедничкият, какво има?

Той бавно се приближи, скимтеше и трепереше. Забелязах нещо ужасно: струйки дим излизаха от ноздрите му, също от опърлените петна по козината и от ъгълчетата на очите му. Очите му започнаха да избледняват, вътрешността им да се изпълва с мъгла.

Пресегнах се и докоснах главата му. Беше страшно гореща. Дръпнах се и изпищях. Имах чувството, че съм пипнала включен електрически котлон. Господин Дилън помръдна, сякаш смяташе да ме ухапе, но не мисля, че го е искал. Може би просто не се е сещал какво друго да направи. Сетне се обърна и излезе, олюлявайки се.

Изправих се и за миг целият свят сякаш затанцува пред очите ми. Ако не се бях хванала за плота, вероятно щях да падна. Тръгнах след него (също олюлявайки се) и го извиках:

— Дилън? Ела, слънчице.

Той бе на средата на дежурната стая. Обърна се към мен — към мястото, откъдето идваше гласът ми — и видях… о, видях, че от устата и ноздрите му излиза дим, от ушите му също. Ъгълчетата на устата му се дръпнаха назад и за миг ми се стори, че се опитва да се усмихне. Сетне повърна. Не храна, а собствените си вътрешности. Те димяха.

Тогава изкрещях:

— Помощ! Помощ! Помогнете ми!

Господин Дилън се извърна, сякаш бедните му уши са го заболели от писъка ми, и се отдалечи, като се препъваше. Сигурно е видял вратата, защото се насочи натам и излезе.

Тръгнах след него, без да преставам да пищя.