Стивън Кинг
Буик 8 (36)

Сега
Санди

В хангара проблесна светкавица, толкова бледа, че изглеждаше почти розова. Настъпи мрак… последва нова светкавица… пак мрак… този път не последва нищо.

— Свърши ли? — попита Хади, сетне сам си отговори: — Да, мисля, че свърши.

Нед не му обърна внимание, гледаше мен.

— Какво? Какво каза той тогава?

— Онова, което един мъж казва, ако всичко у дома е наред — отвърнах. — Каза, че е щастлив.

Стеф се бе прибрала в диспечерската кабинка, но останалите още седяха край нас. Нед не ги забелязваше. Не отместваше подпухналите си очи от мен.

— Каза ли нещо друго?

— Каза, че си отбелязал две точки срещу „Роксбърг“ предната седмица и че си му помахал след втората, докато си обикалял трета база. Беше му харесало, смееше се, когато ми го разказваше. Каза, че когато си в най-лоша форма, се представяш по-добре от него, когато е бил в най-добрата си. Също, че ако наистина искаш да играеш на трета база, трябва да се съсредоточиш върху ниските топки.

Момчето сведе поглед и се опита да спре сълзите. Извърнах се, за да не го смущавам. Накрая рече:

— Учил ме е да не се предавам, но точно така е постъпил с тази кола. С този шибан буик. Предал се е.

— Не, той направи избор. Има разлика.

Той се замисли над това. Сетне кимна:

— Добре.

— Е, тоя път наистина ще си ходя вкъщи — заяви Арки.

Преди обаче да го направи, той стори нещо, което никога няма да забравя. Наведе се и целуна Нед по подутата буза. Този израз на нежност ме удиви.

— Лека нощ, хлапе.

— Лека нощ, Арки.

Изчакахме да потегли с раздрънкания си пикап, сетне Хади каза:

— Аз ще закарам Нед с шевролета му. Кой ще дойде, за да ме върне тук да прибера колата си?

— Аз — обади се Еди. — Само ще изчакам навън, докато се прибере. Когато Мишел Уилкокс побеснее, предпочитам да съм далеч.

— Всичко ще е наред — успокои го Нед. — Ще кажа, че съм видял спрея на полицата и съм искал да проверя какво е. Че с цялата си глупост съм се напръскал в очите.

Това ми хареса. Версията бе достатъчно проста. Баща му би измислил точно такова оправдание.

Нед въздъхна:

— Утре в ранни зори ще седя в кабинета на очния лекар в Статлър Вилидж.

— Няма да ти навреди — рече Шърли; целуна го по ъгълчето на устата. — Лека нощ, момчета. Този път никой няма да се връща.

— Амин — добави Хади.

Изпратихме я с поглед. Тя бе на около четирийсет и пет, но все още имаше какво да покаже, когато ти обърне гръб. Дори на лунна светлина. (Особено на лунна светлина.)

Отмина, махна ни от колата и скоро в мрака останаха да се виждат само светлините на задните й фарове.

Склад Б беше потънал в тъмнина. Нищо не светеше. Нямаше светкавици. За тази нощ бе свършило, а един ден щеше да свърши завинаги. Но все още не. Все още чувствах сънливия пулс дълбоко в съзнанието си, чувах шепота, който можеше да ти прозвучи като думи, ако се вслушаш.

Отново си спомних гледката.

Онова, което бях съзрял, докато стисках заслепеното от спрея момче.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Санди? — попита Хади.

— Не. Ще остана още малко, после се прибирам. Ако има проблеми с Мишел, обадете ми се. Или тук, или вкъщи, няма значение.

— Няма да има проблеми с мама — настоя Нед.

— Ами с теб? — попитах. — Ще имаме ли още проблеми с теб?

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Не знам.

В известно отношение, мисля си, това бе най-добрият отговор, който можеше да даде. Най-честният.

Хади и Нед се отдалечиха към шевролета „Бел Еър“. Еди се запъти към колата си. Като минаваше край моята, спря и свали сигналната лампа от покрива.

Нед спря до колата си и се обърна:

— Санди?

— Какво?

— Той нямаше ли някакво предположение за мястото, откъдето е дошло? Какво е? Кой е бил мъжът с черното палто? Някой от вас има ли представа?

— Не. От време на време сме си блъскали главите, но никой не е стигнал до извод, който да звучи достоверно. Джаки О’Хара вероятно бе най-близо до истината, когато каза, че буикът е като парче от пъзел, което не става никъде. Въртиш го, сучеш го, а то не пасва. Един ден го обръщаш и установяваш, че задната му страна е червена, а останалите части от пъзела са зелени. Схващаш ли?

— Не.

— Е, помисли върху това. Защото трябва да го приемеш.

— Как?

В гласа му нямаше гняв. Гневът се беше изчерпал. Сега очакваше само указания. Това беше добре.

— Ти не знаеш откъде си дошъл и къде отиваш, нали? — попитах го. — Но въпреки това приемаш, че си жив. Не се тюхкаш през цялото време за това. Не размахваш юмруци към небето и не ругаеш Господ, че те е изпратил.

— Ама…

— Навсякъде има буици.

* * *

Стеф излезе, след като си тръгнаха, и ми предложи кафе. Благодарих й, но отказах. Попитах дали има цигара. Тя ме изгледа изненадано, почти възмутено и ми напомни, че не пуши. Сякаш бе написано на вратата й под табелката „Забранено за буици“. Човече, де да живеехме в такъв свят. Де да беше така.

— Ще се прибираш ли? — попита тя.

— След малко.

Тя влезе. Останах сам на пейката. В колата ми имаше цигари, поне половин пакет в жабката, но усилието да стана ми се струваше твърде голямо, поне засега. Когато най-после се изправих, реших, че е най-добре да не спирам. Можех да запаля цигара на път за вкъщи и да хапна пред телевизора — „Кънтри Уей“ сигурно бе затворил, а и се съмнявах, че Синтия Гарис ще се зарадва да ме види толкова скоро в заведението. Доста я бях уплашил, макар че нейният страх не беше нищо в сравнение с моя, когато най-после бях осъзнал какво е замислил Нед. А той бе само сянка пред ужаса, който изпитах, когато се взрях сред кървавото сияние, стиснал момчето, когато почувствах пулса в ушите си и чух приближаващите стъпки. Виждах и двама ни сякаш отвисоко, от ръба на кладенец… като че гледах през призма, пречупваща светлината. Или през перископ, по чиито стени проблясваха мълнии. Онова, което виждах, бе много реално (никога няма да го забравя) и в същото време невероятно странно. Пред мен се издигаше каменист склон, покрит с пожълтяла трева с кафяви връхчета; сетне рязко завършваше с пропаст. В тревата пълзяха зелени бръмбари, а малко встрани растяха восъчни лилии. Не можех да надникна към дъното на пропастта, но виждах ясно небето. То бе ужасяващо кърваво, покрито с облаци и раздирано от мълнии. Като в отминала епоха. В небето летяха нестройни ята. Птици може би. Или прилепи като онзи, на който Кърт се опита да направи дисекция. Прекалено далече бяха, за да съм сигурен. Мисля, че на дъното на пропастта имаше океан, но не знам защо сметнах така — може би заради рибата. Или заради миризмата. Около буика винаги се носеше слаба миризма на солена вода.

В жълтата трева някъде в края на зрителното ми поле — прозореца към този свят — лежеше сребърно украшение на верижка — пречупеният кръст на Брайън Липи. Беше почернял от времето. Малко по-напред се търкаляше каубойски ботуш с висок ток. По-голямата му част бе покрита с тъмносивкава плесен, подобна на паяжина. От едната страна кожата на обувката бе разкъсана и вътре се белееше парче от кост. Нямаше месо. След двайсет години в разяждащата атмосфера на онова място, сигурно би се разложило без остатък, макар че се съмнявам липсата на плът да се дължеше само на метеорологичните условия. По-вероятно старият съученик на Еди Джей да е бил изяден. Вероятно е бил още жив. И е пищял — ако е могъл да си поеме въздух.

Имаше още две неща в другия край на този прозорец. Една шапка, също покрита с тъмносива плесен. Не точно като тези, които носим сега — от седемдесетте униформите ни доста са се променили, — но без съмнение бе полицейска шапка. Голяма шапка. Не беше издухана, защото някой или нещо я бе забило в земята със заострен кол. Сякаш убиецът на Енис Рафърти се беше страхувал от чуждоземския пришълец дори след смъртта му и бе пробол най-впечатляващия предмет от облеклото му, за да е сигурен, че няма да възкръсне и да броди през нощта като гладен вампир.

Наблизо, почти напълно скрит в тревата, лежеше ръждясалият му пистолет. Не „Берета“, с каквито сме въоръжени сега, а „Рюгер“. Като онзи, който бе използвал Джордж Морган. Дали Енис също се беше самоубил? Или бе загинал, стреляйки по свирепите си нападатели? Беше ли успял изобщо да стреля?

Нямаше начин да разбера, ако не се вгледам по-внимателно, а преди да успея, Арки изкрещя на Стефи да му помогне и ме дръпна назад заедно с Нед, отпуснат в ръцете ми като голяма кукла. Не видях повече, но поне получих отговор на един въпрос. Те наистина бяха попаднали там — Енис Рафърти и Брайън Липи.

Където и да беше това.

Станах и за последен път се приближих до склада. Буикът стоеше там, тъмносин и странен, но хвърлящ съвсем обикновена сянка. „Маслото е наред“ — бе казал мъжът с черното палто на Брадли Роуч, преди да изчезне и да ни остави тази зловеща стоманена визитна картичка.

При последния светлотръс багажникът се беше затворил. На пода лежаха десетина мъртви бръмбара. На сутринта щяхме да почистим. Нямаше смисъл да ги прибираме или да ги снимаме, отдавна се бяхме отказали. Двама от нас щяха да ги изгорят в пещта отзад. Аз щях да определя кои. Едно от задълженията на шефа е да раздава задачите и това доста бързо започва да ти харесва. Един да рине лайната, друг да си клати краката. Могат ли да се оплачат? Не. Да се оплачат на арменския поп, ако искат.

— Ние сме по-търпеливи от теб — рекох на нещото в бараката. — Ще те надвием.

То стоеше на чистите си гуми и някъде дълбоко в съзнанието си сякаш чух глас: „Може би.“

… а може би не.