Стивън Кинг
Буик 8 (19)

Шърли

Странно с колко малко неща се запомня един ден. Онзи петък на 1988 година беше най-ужасният в живота ми — шест месеца след това не можех да спя и отслабнах с дванайсет килограма, защото известно време не бях в състояние да се храня, — но въпреки това съм го запомнила с нещо хубаво. В този ден Хърб Ейвъри и Джъстин Айлингтън ми подариха букет диви цветя. Точно преди всичко да се скапе.

Тия двамата бяха в черния ми списък. Похабиха ми една чисто нова ленена пола, докато беснееха в кухнята. Аз не им обръщах внимание, седях си кротко и пиех кафе. Не ги гледах… а те те издебват точно в такива моменти, нали? Мъжете имам предвид. За известно време се държат нормално и ти се успокояваш, дори започваш да ги мислиш за разумни същества — и точно тогава те се издънват. Хърб и онзи Айлингтън нахълтаха в кухнята като диви коне, караха се за някакъв облог. Джъстин бие Хърб по главата и раменете и крещи:

— Плащай, кучи сине, плащай!

А Хърб:

— Това беше шега, нали знаеш, че не залагам на карти? Остави ме!

Ама и двамата се кикотят като луди. Джъстин скача на гърба на Хърб, хваща го за врата, сякаш го души. Хърб се опитва да се освободи. Изобщо не ме забелязват, че съм застанала до кафемашината с чисто новата си пола. Жена, какво да ви кажа — част от обзавеждането.

— По-полека, бе, галфони! — изкрещях, но беше твърде късно.

Те се блъснаха в мен, преди да успея да оставя чашата и цялата се олях с кафе. Пораженията върху блузата не ме притесняваха, защото беше стара, но полата ми бе чисто нова. И хубава. Половин час си бях играла да я подгъвам.

Изпищях и те най-сетне спряха. Джъстин все още стискаше Хърб за врата. Хърб ме гледаше със зяпнала уста. Той беше доста интелигентен за мъж (за Айлингтън не мога да кажа нищо, защото го прехвърлиха в отряд К в Мидия, преди да го опозная), но с отворена уста приличаше на идиот.

— Шърли, леле-мале. — Напомни ми на Арки с тъпия му акцент. — Изобщо не те скивах.

— Не се изненадвам, с този ездач на гърба.

— Изгори ли се? — попита Джъстин.

— Разбира се. А тази пола струваше трийсет и пет долара в „Джей Си Пени“. Обличам я за пръв път, а вие я направихте на нищо. Сега вярваш ли ми, че съм се изгорила?

— Хайде, бе, успокой се, извинявай — измънка Джъстин.

В тона му прозвуча дори лека обида. Типично за мъжете, които познавам, да ме извинявате. Ако кажат, че съжаляват, очакват веднага да омекнеш, сякаш това ги оневинява. Независимо дали са счупили прозорец, взривили моторница или проиграли парите за колежа на децата в Атлантик Сити. Все едно казват: „Ехо, извиних се. Какво толкова?“

— Шърли… — започна Хърб.

— Стига сте се обяснявали, непрокопсаници. Изчезвайте веднага. Не ща да ви виждам.

Междувременно полицай Айлингтън бе взел пакет салфетки от плота и започна да бърше полата ми.

— Стига! — изкрещях и го стиснах за китката. — Какво си мислиш, бе, че имаш право да ме опипваш?

— Ама аз само си помислих… ако още не е попило…

Споменах майка му и той измънка нещо от рода на „Е, ако така ще си говорим…“

— Ще ти дам един съвет. Пръждосвай се веднага, да не ти нахлупя проклетата кафемашина на главата.

Те се изнесоха и известно време ме обикаляха отдалече, Хърб виновно, а Джъстин Айлингтън с онзи недоумяващ поглед, който сякаш казваше: „Нали се извиних, сега на колене ли да ти се моля?“

След една седмица — в деня, когато всичко се скапа — те цъфнаха в диспечерската стая в два часа следобед. Джъстин влезе пръв с букета, Хърб се гушеше зад него. Сякаш бе готов да се скрие, ако започна да ги замервам с тежести за книги.

Проблемът е там, че аз не съм злопаметна. Всеки, който ме познава, ще ви го каже. Сърдя се ден-два, после ми минава. Тези двамата изглеждаха много сладки, като ученици, които искат да се извинят на учителката, задето са дялкали чиновете в час по история. Това е друга характерна особеност на мъжете: способни са за секунди да се превърнат от гръмогласни грубияни, готови да се сбият за всяка дреболия (за бейзболни мачове, представете си), в невинни агънца. И докато се усетиш, вече са ти свалили гащите.

Джъстин ми подаде букета. Бяха го набрали в полето зад участъка. Маргаритки, диви теменужки, такива неща. Дори няколко глухарчета, доколкото си спомням. Но точно това ги правеше толкова мили и невинни. Ако бяха купили рози от супермаркета вместо този детски букет, може би щях да им се сърдя малко по-дълго. Полата беше хубава, а аз ненавиждам да подгъвам тези проклетии.

Джъстин Айлингтън беше пръв, защото имаше очарователни сини очи и къдрава черна коса, която падаше на челото му. Мислеха си, че това ще ме умилостиви, и до известна степен успяха. Той ми подаде букета. „Много се извиняваме, госпожо учителке.“ В цветята имаше бяло пликче.

— Шърли — рече Джъстин сериозно, но с игрив блясък в очите, — искаме да ти се реваншираме.

— Да — добави Хърб, — омръзна ми да ни се сърдиш.

— На мен също — каза Джъстин, макар че не съм много сигурна дали беше толкова искрен, колкото Хърб.

— Добре — отвърнах и взех цветята. — Но ако пак се повтори…

— Няма! — прекъсна ме Хърб. — Никога повече! Никога!

Разбира се, всички казват така. И не ме обвинявайте, че съм жестока. Просто съм реалистка.

— Ако пак го направите, ще ви фрасна. — Вдигнах вежди и погледнах Айлингтън. — И да знаеш нещо, с извинения петна от кафе не се чистят.

— Задължително отвори плика — каза Джъстин, като продължаваше да ме гледа влюбено с ясносините си очи.

Оставих вазичката на бюрото и извадих пликчето.

— Нали няма да избълва прах за кихане или нещо подобно? — попитах Хърб.

Шегувах се, но той поклати енергично глава. Като го гледаш такъв, направо да се чудиш как глобява нарушители. Полицаите, разбира се, се държат съвсем различно на пътя. Налага се.

Отворих плика, като очаквах картичка с нова версия на песента „Извинявай“, но този път в рими. Вътре обаче имаше едно листче. Разгърнах го — беше купон за „Джей Си Пени“ на стойност петдесет долара.

— О, не! — възкликнах.

И изведнъж ми се доплака. Точно в такива моменти — още едно характерно нещо за мъжете, — когато си им най-сърдита, те те изненадват с някоя толкова мила и щедра постъпка, че внезапно (може да е глупаво, но е вярно) започваш да се срамуваш, че си се държала толкова лошо с тях.

— Момчета, не беше нужно…

— Нужно беше — прекъсна ме Джъстин. — Това препускане из кухнята беше голяма глупост от наша страна.

— Огромна глупост — добави Хърб с наведена глава.

— Ама това е прекалено много!

— Не и според нашите сметки — отвърна Айлингтън. — Трябва да имаме предвид и фактора на раздразнението, болката, страданието…

— Аз не се опарих, кафето не беше горещо…

— Вземи го, Шърли — настоя Хърб, който се беше поокопитил. — Вече е решено.

Наистина се радвам, че постъпиха така, и никога няма да го забравя. После се случи нещо ужасно. Добре е да имаш някакъв хубав спомен, който да компенсира малко ужаса, някакъв обикновен израз на загриженост като тези двама палавници, решили да платят не само за полата, а и за неудобството и ядовете. При това с букет цветя. Когато си спомня за останалото, опитвам се да мисля за тях. Особено за цветята, набрани зад участъка.

Благодарих им и те се качиха на горния етаж, вероятно да играят шах. Всяка година в края на лятото имаше турнир и победителят получаваше бронзова статуетка с формата на тоалетна чиния, наречена „Купата на Скрантън“. Всичко това приключи след пенсионирането на лейтенант Шейндинкс. Когато излизаха, двамата изглеждаха като хора, изпълнили дълга си. И може би в известен смисъл беше така. Аз поне имах чувството, че са го изпълнили, и реших с остатъка от парите, след като си купя нова пола, да им купя кутия бонбони или може би плетени ръкавици. Те бяха по-практични, но ми се струваха малко селски подарък. Имаха си жени да им купуват ръкавици.

Глупавото им букетче беше добре подредено, имаше дори няколко стръкчета трева за зеленина, но бяха забравили да сложат вода във вазичката. Да подредиш букета, а да не сложиш вода — мъжка му работа. Взех вазичката и тъкмо тръгвах към кухнята, когато от радиостанцията прозвуча гласът на Джордж Станкоуски; той кашляше и беше уплашен до смърт. Едно да ви кажа за нашата професия: единственото, което може да уплаши полицейския диспечер повече от уплашения глас на друг полицай, е код 29–99. Код 99 означава „Изпратете всички коли“. Код 29… в ръководството срещу 29 е записана само една дума — „Катастрофа“.

* * *

— Централа, тук 14. Код 29–99, чувате ли ме? Две, девет, девет, девет.

Много внимателно оставих вазичката на бюрото. В главата ми проблесна един спомен — за деня, когато чух, че Джон Ленън е убит. Тъкмо приготвях закуска за баща си. Щях да му я дам и после да бягам, защото закъснявах за училище. Държах стъклена купа с яйца, притисната до корема. Разбивах ги. По радиото съобщиха, че Джон Ленън е бил застрелян в Ню Йорк. Оставих купата също така внимателно, както сега вазичката.

— Тони! — извиках.

Гласът ми (звученето на гласа ми) накара всички да зарежат заниманията си. Настъпи тишина.

— Тони, Джордж Станкоуски обяви 29-99!

И без да чакам, грабнах микрофона и казах на Джордж, че го чувам и да продължава.

— Намирам се на окръжно №46 в Потийнвил.

Долавях леко пращене в слушалката. Звучеше като буен огън. Тони се появи на вратата, до него стоеше Санди Диърборн, цивилен и с униформените си обувки в ръка.

— Една цистерна се блъсна в училищен автобус и гори. Цистерната гори, но и предницата на автобуса се е запалила, чу ли?

— Чух — отговорих; гласът ми звучеше нормално, но устните ми се бяха вцепенили.

— Цистерната е на химическата компания „Норко Уест“.

— Ясно, „Норко Уест“.

Записах го до червения телефон с големи главни букви.

— Значка? — съкратено от „означение“, малките правоъгълници със символите за огнеопасни, отровни, радиоактивни и други опасни вещества.

— Не виждам значката, има много дим, но от цистерната изтича някакво бяло вещество, запалва се и се излива в канавката, чу ли?

Джордж отново се закашля.

— Чух. Да не вдишваш дима, 14? Не звучиш добре.

— А, да, вдишах малко, но съм добре. Проблемът е…

Джордж не успя да довърши, защото отново се закашля.

Тони грабна микрофона от ръцете ми. Потупа ме по рамото, за да ми даде да разбера, че съм се справила добре — просто не можеше да издържа да слуша повече. Всички се бяха събрали пред диспечерската кабина. В участъка имаше доста хора, защото предстоеше смяна на дежурствата. Дори Господин Дилън излезе от кухнята, за да види за какво е тази врява.

— Проблемът е в училището — продължи Джордж, когато спря да кашля. — Намира се само на двеста метра.

— Учебната година още не е започнала, 14. Ти…

— Да, да. Може да не е, но виждам деца.

Зад мен някой промърмори:

— През август там се провежда фестивал на художествените занаяти. Сестра ми преподава грънчарство на девет-десетгодишни.

Спомням си как сърцето ми се сви при тези думи.

— Каквото и да е веществото, аз съм откъм вятъра — продължи Джордж. — Димът се носи към училището, повтарям, димът се носи към училището. Чувате ли ме?

— Чуваме, 14 — отвърна Тони. — Има ли пожарникари?

— Не, но чувам сирени. — Джордж отново се закашля. — Аз почти станах свидетел на катастрофата, чух сблъсъка, затова пристигнах пръв. Тревата се е запалила и огънят отива към училището. Виждам деца на игрището, стоят и гледат.

Чувам противопожарната сирена вътре, така че предполагам, ще ги евакуират. Не мога да видя дали димът е стигнал дотам, но дори да не е, ще стигне. Изпрати всички, шефе. Това е чист 29.

— Има ли жертви в автобуса, 14? Виждаш ли пострадали?

Погледнах часовника. Беше два без петнайсет. Ако имахме късмет, автобусът щеше да е празен, преди да вземе децата от курса по грънчарство.

— Автобусът изглежда празен, вътре е само шофьорът. Виждам го, отпуснат върху кормилото. Автобусът е наполовина в пламъци. Шофьорът почти със сигурност е ЗМ.

ЗМ е болнично съкращение, възприето от пътните полицаи през седемдесетте, и означава „загинал на място“.

— Разбрах, 14. Можеш ли да отидеш при децата?

Джордж се закашля силно. Звучеше зле.

— Мога. При игрището има страничен вход.

— Отивай тогава — нареди Тони.

В този ден той беше в стихията си, решителен като генерал на бойното поле. Изпаренията в крайна сметка се оказаха не особено отровни, горящата течност беше бензин, но тогава, разбира се, още не го знаехме. Така Тони можеше да подписва смъртната присъда на Джордж Станкоуски. И понякога точно така става.

— Ясно, централа, тръгвам.

— Ако са обгазени, натъпчи ги в колата, сложи ги по покрива и капака, да стъпят на бронята. Измъкни колкото можеш, ясно ли е?

— Ясно, централа. Край.

Щрак. Звукът ми се стори страшно силен.

Тони се огледа.

— 29–99, чухте го. Всички коли да тръгват. Онези, които са дошли за новата смяна, вземете сигнални лампи от склада и тръгвайте с личните си автомобили. Шърли, извикай всички дежурни полицаи, които можеш да издириш.

— Слушам. Да викам ли онези, които са в почивка?

— Още не. Хади Ройър, къде си?

— Ето ме, сержант.

— Ти ще ме заместиш.

Хади не възрази, колкото и да му се искаше да отиде с останалите да спасява деца от пожара и отровния газ. Отвърна „слушам“.

— Обади се на пожарната в Погъс, също в Ласбърг и Статлър. Обади се в аварийния център в Питсбърг, на всеки, за когото се сетиш.

— А на „Норко Уест“?

Тони едва се сдържа да не се удари по челото:

— О, да.

Насочи се към изхода, Кърт тръгна с него, Господин Дилън ги последва.

Хади хвана кучето за нашийника.

— Не днес, момче. Ще стоиш с мен и Шърли.

Господин Дилън седна; беше добре обучен. Изгледа тръгващите мъже с жален поглед.

Изведнъж участъкът опустя, останахме само двамата — тримата, ако броим и Дилън. Не че бездействахме; имаше достатъчно задачи. Струва ми се, че по едно време видях Господин Дилън да става и да се отдалечава към задната врата, да я души и да скимти тихо. Струва ми се, но не съм сигурна. Ако съм го забелязала, вероятно съм го отдала на разочарованието, че са го оставили. Сега обаче си мисля, че е усетил, че в склад Б става нещо. Може би дори се е опитал да ни предупреди.

Нямах време да се занимавам с кучето — дори нямах време да стана и да го затворя в кухнята, където щеше да пийне малко вода и да се успокои. Иска ми се да го бях направила. Бедният Господин Дилън може би щеше да поживее още няколко години. Разбира се, тогава не съм предполагала какво ще се случи. Трябваше да издиря всички дежурни коли и да ги насоча на запад, ако са свободни. През това време Хади седеше в кабинета на началника и говореше по телефона със сериозния вид на човек, който сключва най-важната сделка в живота си.

Намерих почти всички с изключение на шеста, която беше почти при нас („Бързо в базата“ — бяха последните ми думи към тях). Джордж Морган и Еди Жакюбоа трябваше да направят една доставка, преди да се насочат към Потийнвил. Само че, разбира се, шеста така и не стигна до Потийнвил. Не, Еди и Джордж изобщо не отидоха там.