Стивън Кинг
Буик 8 (26)

Шърли

Усетих ръката на Хади около кръста ми и я стиснах. Трябваше да се хвана за нещо човешко. Както го разказва Еди, първото живо дете на буика изглеждаше твърде близко до човешко същество — имаше уста, в която се гърчеха още от онези розови неща, имаше гърди, имаше нещо, което му служеше като очи. Не отричам това, но не мога да кажа, че е било наистина така. Дори не съм сигурна, че изобщо го виждахме — че сетивата ни го възприемаха. То бе прекалено странно, твърде далечно не само от онова, на което сме били свидетели, а и от въображението ни. Хуманоид ли беше? В известна степен, да. Беше ли човек? В никакъв случай. Беше ли разумно същество, интелигентно? Няма начин да се разбере, но мисля, че да. Не че имаше някакво значение. Ние бяхме ужасени от странния му вид. А обгърната от ужаса ни (като ядка на орех), назряваше омраза. Идеше ми да заръмжа и да му се озъбя като Господин Дилън. Нещото събуди у мен не само страх и отвращение, а и гняв, ненавист. Другите същества бяха мъртви от самото си появяване. Това не беше, но ние искахме да умре. О, човече, само как го искахме!

Втория път, когато изпищя, то сякаш гледаше право към нас. Хоботът по средата на тялото му се вдигна като ръка, сякаш искаше да каже: „Помогнете, приберете това лаещо чудовище.“

Господин Дилън отново се хвърли към него. Нещото в ъгъла изпищя за трети път и се отдръпна. От хобота, ръката, пениса или какъвто беше онзи израстък, закапа още течност. Няколко капки пръснаха върху кучето и от козината му заизлиза дим. То изскимтя от болка. Сетне, вместо да се отдръпне, се хвърли върху съществото.

То се движеше страшно бързо и чевръсто. Господин Дилън заби зъби в набръчканата, отпусната кожа на нещото и то побягна покрай стената зад буика, запищя през онази дупка в жълтата му кожа, заразмахва хобота си. От раната, която му нанесе кучето, потече черна течност както от прилепа и рибата преди това.

То се удари във вдигащата се врата и изпищя от болка или от ярост, или и от двете. Господин Дилън отново се хвърли върху него. Захапа отпуснатите кожни гънки, висящи от онази част на тялото му, която предполагам, че можеше да се нарече гръб. Плътта се разкъса ужасяващо лесно. Господин Дилън падна на пода, без да пуска. Кожата на нещото се обели като отлепени тапети. Върху главата на Дилън потече черна слуз… кръв… каквото и да беше. Той заскимтя при досега, но продължи да стиска кожата на съществото, да тръска глава, за да я разкъса още повече.

Нещото изпищя и издаде бърборещ звук, който наподобяваше говор. И наистина, писъците и подобните на думи звуци сякаш се зараждаха в самия ми мозък. Нещото заудря по вдигащата се врата с хобота си, сякаш искаше да излезе, но нямаше сили да си отвори.

Хади бе извадил пистолета си. За момент имаше пряка видимост към розовите пипалца и жълтата буца под тях, но изведнъж нещото се извъртя, без да спира да пищи през черната дупка, и се стовари върху Господин Дилън. Сивата тръба, която излизаше от гърдите му, се уви около гърлото на кучето и то заскимтя от болка. От местата, където го бе хванало съществото, заизлиза дим и скоро сред вонята на вкиснати и гнили водорасли усетих мирис на опърлена козина. Нашественикът лежеше върху кучето ни, пищеше и се мяташе, краката му (ако бяха крака) ритаха вратата и оставяха жълтеникави следи по нея. Господин Дилън издаде продължителен агонизиращ вой.

Хади вдигна пистолета си. Аз го хванах за ръката и я дръпнах надолу.

— Не! Ще улучиш Дилън!

И тогава Еди се промъкна покрай мен, като едва не ме събори. Намери гумени ръкавици в някаква торба при вратата и си ги сложи.