Стивън Кинг
Буик 8 (31)

Еди

— Какво му има, Джордж? — изкрещях. — Какво става?

Господин Дилън успя да се изправи. Завъртя се бавно, димът вече излизаше на кълба.

Шърли излезе, лицето й бе мокро от сълзи.

— Помогнете му! — изкрещя. — Гори!

Хади се присъедини към нас задъхан.

— Какво, по дяволите, става?

Сетне видя. Господин Дилън отново падна. Приближихме се внимателно до него. Шърли слезе предпазливо от другата му страна. Наведе се и посегна към кучето.

— Не го пипай! — предупреди я Джордж.

Тя не му обърна внимание и сложи ръка на шията на Дилън, но бързо я отдръпна. Погледна ни с насълзени очи:

— Гори отвътре.

Господин Дилън изскимтя и се опита да се изправи. Надигна се на предните си крака и запълзя към другия край на паркинга, където бяха спрени шевролетът „Бел Еър“ на Кърт и тойотата на Дики-Дък Елиът. Сигурно бе ослепял, защото очите му се бяха превърнали във врящи мехури. Влачеше се по корем само на предните си лапи.

— Господи! — възкликна Хади.

Обляна в сълзи, Шърли говореше толкова задавено, че едва я чувах:

— Моля ви, за Бога, не може ли някой да му помогне?

Тогава си го представих пределно ясно. Представих си как взимам маркуча, който Арки държеше навит под кранчето от едната страна на сградата. Как пускам водата, как изтичвам при Господин Дилън и натиквам студения месингов накрайник в устата му, как обливам това превърнало се в нажежена пещ гърло. Така щях да го изгася.

Джордж обаче вече крачеше към разпадащата се развалина, която някога бе нашето служебно куче, извади пистолета си в движение. Междувременно Дилън продължаваше да пълзи сред облак дим. След колко ли време, почудих се, вътрешните му пламъци щяха да избият навън и той да се превърне в жива факла като онези самозапалващи се будистки монаси, които сме гледали по телевизията по време на войната във Виетнам?

Джордж спря и вдигна пистолета си така, че Шърли да го види.

— Това е единственият начин, скъпа. Как мислиш?

— Да, по-бързо — отвърна тя трескаво.