Стивън Кинг
Буик 8 (14)

Тогава

— Пфу! — промърмори Санди Диърборн. — Смърди ужасно.

Машинално понечи да запуши носа си, но не успя, защото носеше прозрачна маска — от онези, които използват зъболекарите. Нямаше представа дали маската пречи на проникването на микробите, но със сигурност не представляваше пречка за миризмата. Вонята на зеле изпълни малкото помещение веднага, щом Кърт разряза корема на прилепообразното същество.

— Ще свикнем — заяви той. — Докато говореше, маската му комично подскачаше. Със Санди носеха сини маски, тази на сержанта беше розова като захарен памук. Къртис Уилкокс беше умен младеж, в повечето случаи имаше право, но по отношение на миризмата се излъга. Не свикнаха с нея. Никой не свикна с противната воня.

Все пак Санди бе принуден да признае, че полицай Уилкокс се е подготвил много старателно. След приключване на смяната беше отишъл до дома си да вземе чантата с инструментите, необходими за дисекцията. Снабдил се беше и с микроскоп (взет назаем от приятел, работещ в университета), няколко пакета хирургически ръкавици и два малки прожектора. На жена си обясни, че ще прави дисекция на лисица, която негов колега бил застрелял зад участъка.

— Внимавай — предупреди го тя. — Тези животни често са болни от бяс.

Кърт тържествено обеща да работи само с ръкавици обещание, което наистина възнамеряваше да спази. Разбира се, щеше да настоява и „помощниците“ да носят ръкавици. Защото бе твърде възможно прилепообразното същество да е носител на заболяване по-страшно от бяс, на вирус, който не загива дори след смъртта на гостоприемника. Кърт Уилкокс затвори вратата на склада под стълбището и пусна резето — един вид напомняне към Тони Шейндинкс и Санди Диърборн колко сериозна е опасността от разпространяване на заразата.

— Докато вратата е заключена, аз съм шефът — заяви той. Говореше едва ли не равнодушно и много самоуверено. Обръщаше се към Тони, защото сержантът беше два пъти по-възрастен от него, но най-вече защото още от появата на буика бяха нещо като партньори. Санди знаеше, че е поканен по изключение. — Надявам се, че разбирате и сте съгласни. В противен случай ще се наложи да прекратим…

— Съгласни сме — прекъсна го Тони. — Тук ти си командирът. Със Санди сме само редници. Молбата ми е да свършим по-бързо.

Уилкокс отвори чантата, която беше голяма колкото войнишко гардеробче и претъпкана с инструменти, увити в изкуствена кожа. Най-отгоре бяха зъболекарските маски, всяка в стерилна опаковка.

— Наистина ли мислиш, че маските са необходими? — попита Санди.

Кърт сви рамене:

— Страх лозе пази. Не че тези приспособления са най-надеждните. Би трябвало да носим газови маски.

— Съжалявам, че Биби Рот не е с нас — обади се Тони.

Кърт не възрази, обаче погледът му подсказваше, че това е последното нещо на света, което би желал. Буикът принадлежеше на отряд Д. Както и всичко, което излезеше от багажника му.

Отвори вратата на килера, на влизане дръпна шнурчето за включване на лампата със зелен абажур, провесена от тавана. Тони го последва. Под лампата стоеше бюро с размерите на чина на ученик в отделенията. Помещението беше толкова малко, че едва се побираха двама души, камо ли трима. Санди не се притесни особено — през онази нощ той не прекрачи прага на килера.

Стените бяха заети от полици, отрупани с папки, съдържащи стари досиета. Кърт остави на бюрото микроскопа, после го включи към единствения контакт в помещението. Санди се залови да монтира на триножника камерата на Хади Ройър. На видеозаписа на странната аутопсия се вижда как от време на време в кадър се показва нечия ръка и подава инструмента, необходим на Кърт. Ръката е на Санди Диърборн. На края съвсем ясно се чува как някой повръща. Това също е Санди Диърборн.

— Първо да видим листата — каза Кърт и сръчно надяна хирургическите ръкавици.

Тони му подаде пликчето за веществени доказателства. Уилкокс го отвори и с пинсети извади останките от листата. Невъзможно беше да извади само едно — бяха станали полупрозрачни и се бяха слепили като полиетиленово фолио за запазване на продуктите в хладилника. От тях се процеждаше някаква течност, тримата полицаи веднага усетиха миризмата на мента и престояло варено зеле. Беше неприятна, но не и нетърпима. Нетърпима щеше да стане десет минути по-късно.

Чрез подвижния обектив Санди хвана в кадър ръцете на Кърт, който с пинсетите сръчно отдели парченце от масата слепени листа. През последните седмици се беше упражнявал по-усърдно от студент, който се готви за изпит, а сега береше плодовете на труда си.

Не постави парченцето върху предметно стъкло, а направо под микроскопа. Листата, събрани от Фил Кандълтън, бяха като рекламни кадри от филма, който зрителите ще да видят следващата седмица. Къртис бързаше да стигне до „същинската“ прожекция.

Въпреки това дълго се взира в окулярите на микроскопа, после направи знак на Тони да се приближи.

— Какво представляват черните нишки, които приличат на конци? — попита сержантът след няколко секунди наблюдение. Гласът му беше заглушен от розовата маска.

— Не знам — отвърна Къртис. — Санди, подай ми онова устройство с навитите около него проводници и с етикет „Собственост на Факултета по биология към университета Хорлик“.

Диърборн намери устройството и се пресегна през видеокамерата, която препречваше достъпа до тясното помещение. Кърт включи единия проводник в контакта, другия — в микроскопа. Кимна, после три пъти натисна бутона, намиращ се отстрани на апарата — вероятно снимаше парченцата от листата.

Тони, който още гледаше през окулярите, отбеляза:

— Тези черни неща не помръдват.

— Така е.

Най-сетне сержантът вдигна глава. Изглеждаше зашеметен, изпълнен със страхопочитание.

— Мислиш ли, че е нещо като… като ДНК?

Кърт се усмихна, при което маската му подскочи:

— Апаратът го бива, сержант, но с него не можем да видим ДНК. Но ако се съгласиш след полунощ да ме придружиш до университета и да ми помогнеш да свием нещо, от сигурен източник знам, че в сградата на името на Ивлин Силвър се съхранява чудесен електронен микроскоп…

— Какво представлява бялата течност, в която плуват черните нишки? — прекъсна го Тони.

— Може би е хранително вещество.

— Не знаеш със сигурност, така ли?

— Разбира се, че не знам!

— Черните нишки, бялата каша, защо листата се разтопиха, каква е тази миризма… Нямаме отговор на нито един от тези въпроси, нали?

— Не, нямаме.

Тони го погледна в очите:

— Сигурно не сме с всичкия си, щом си пъхаме носовете в тази работа, а?

— Не е вярно — промърмори Кърт. — Който много знае, бързо остарява, но задоволството от наученото остава. Искаш ли да погледнеш през микроскопа, Санди?

— Доколкото разбрах, направи снимки, нали така?

— Разбира се, стига оная джаджа да не ме е подвела.

— В такъв случай ще пасувам.

— Както искаш. Да пристъпим към главното събитие — заяви Уилкокс. — Може да ни излезе късметът и да открием нещо важно.

Той върна слепените листа в пликчето за веществени доказателства и го прибра в кантонерката в ъгъла на помещението. През следващите две десетилетия очуканият зелен шкаф щеше да се превърне в хранилище на невероятното и отблъскващото.

В другия ъгъл на килера стоеше оранжева термочанта. Вътре между двете пакетчета с лед, каквито хората използват, когато отиват на къмпинг, беше поставен зелен найлонов чувал за смет. Тони го извади и зачака Кърт да се приготви. Уилкокс се позабави, докато намериха удължител, за да включат малките прожектори едновременно с микроскопа и камерата. Санди каза, че сигурно ще открие каквото им е необходимо в шкафа в разни джунджурии, намиращ се в дъното на коридора. Докато той ровеше в шкафа, Кърт премести микроскопа на най-близката полица (всъщност в тясното помещение всичко беше на една ръка разстояние) и постави на бюрото статив. Към него прикрепи табло от бежов корк. Отдолу постави метална ваничка като онези, които вървят с по-скъпите модели скари за барбекю, и са предназначени за капещата мазнина. Приготви и стъкленица с кабарчета.

Санди се върна с удължителя. Кърт включи лампите и ги постави от двете страни на корковото табло — те озариха гладката повърхност с безпощадната си светлина, елиминираща сенките. Личеше, че грижливо е обмислил всеки етап… всяка стъпка. Санди се запита колко ли нощи колегата му е будувал, докато съпругата му Мишел дълбоко е спяла. Взирал се е в тавана и е обмислял процедурата. Напомнял си е, че няма да има втори шанс, затова не бива да допусне никаква грешка. Колко ли следобеди полицай Уилкокс е седял зад волана на патрулката, паркирана на страничен път, насочвал е радарното устройство към магистралата, а наум е изчислявал колко прилепа трябва да разреже, преди да пристъпи към истинското занимание.

— Санди, прожекторите хвърлят ли отблясъци, които пречат на заснемането с видеокамерата?

Диърборн погледна през обектива:

— Не. Добре си се сетил да използваш бежов, не бял плот.

— Хубаво. Да започваме.

Тони развърза жълтата найлонова лента, с която беше стегнат чувалът за смет. Щом го отвори, миризмата се усили.

— Пфу! — възкликна той и размаха ръка. После извади от чувала друг, по-голям плик за веществени доказателства.

Санди наблюдаваше зад видеокамерата. Съществото в плика за веществени доказателства приличаше на чудовищен и поизтъркан реквизит от панаирджийски павилион на ужасите. Едното черно крило, прилепено до прозрачния найлон, напомняше на ръка, притисната до стъкло на прозорец. Понякога, когато арестуваше пиян шофьор и го затваряше в патрулката, онзи притискаше длани до задното стъкло и гледаше навън — лицето му с помътнелите очи сякаш надничаше между две морски звезди. Санди си помисли, че гледката е почти същата.

— Пликът не е запечатан добре. — Кърт неодобрително смръщи вежди. — Затова смърди толкова гадно.

Според Санди нямаше логично обяснение за подобна воня.

Уилкокс отвори плика, посегна да извади съществото с черните крила. Санди Диърборн усети как стомахът му се сви на топка; запита се дали би се насилил да стори онова, което прави Кърт. Отговорът беше отрицателен. А полицай Уилкокс нито за миг не се поколеба. Като го видя как докосва трупа в чувала, Тони реагира машинално. Не помръдна от мястото си, ала се изви назад, сякаш да избегне удар. И неволно възкликна от отвращение — симпатичната розова маска почти заглуши звука.

— Добре ли си? — попита Кърт.

— Разбира се.

— Хубаво. Аз ще го държа, ти ще го прикрепиш към дъската.

— Добре.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

— Разбира се, мамка му!

— Защото на мен ми се повдига — заяви Кърт. Санди виждаше как потта се стича по страните му и овлажнява ластика, придържащ маската.

— После ще си говорим на тази тема. Първо да свършим онова, за което сме тук, а?

Кърт вдигна прилепоподобното същество. Санди чу странен, отвратителен звук. Хрумна му, че може би си въобразява, че това е халюцинация, породена от прекаленото напрягане на слуха, съчетано с шумоленето на дрехите и ръкавиците… обаче знаеше, че се самозаблуждава. Докосването до мъртвата плът създаваше впечатлението, че някой шепнешком произнася думи на чужд език. Изведнъж му се прииска да затули с длани ушите си.

Същевременно чу зловещо шумолене, зрението му като че ли се изостри. Всичко наоколо придоби свръхестествена яснота. През прозрачните ръкавици виждаше розовата кожа на Къртис, космите върху опакото на дланите му. Ръкавицата изглеждаше още по-бяла на фона на корема на съществото, който бе добил сивкав цвят. Устата на гадината зееше. Единственото й изцъклено око се взираше в една точка. На Санди му се стори, че то е голямо колкото чаена чаша.

Миризмата се усилваше, но той стисна зъби. Каза си, че щом Кърт и сержантът, които са по-близо до източника й, издържат, значи и той трябва да я изтърпи.

Уилкокс повдигна крилото, разкривайки зелена козина и малка кухина, в която вероятно са били гениталиите на гадината. Притисна крилото до корковото табло и нареди на Тони да го прикрепи с помощта на кабарчетата.

Сержантът побърза да изпълни нареждането. Тъмносивото крило изглеждаше изградено само от ципа. Не се виждаха кости или кръвоносни съдове. Кърт премести ръка върху корема на съществото, за да повдигне другото крило. Санди отново чу шляпащия звук. В склада ставаше все по-горещо, вероятно в килера жегата беше още по-нетърпима. Проклетите прожектори!

— Забоди го, шефе.

Тони се подчини. Съществото увисна на таблото като чудовищно създание от филм на ужасите. Сега, когато се виждаше цялото, вече не приличаше нито на прилеп, нито на летяща катерица, определено нямаше прилика и с птица. Не приличаше на каквото и да било. Санди се питаше дали жълтеникавият израстък, стърчащ от главата му, е от кост. Дали е човка? Или пък нос? Но ако е нос, къде са ноздрите? Израстъкът повече му приличаше на закривен нокът… по-точно на шип. Колкото до единственото око… Той напразно се опитваше да си спомни еднооко същество, живеещо на Земята. Каза си, че все пак трябва да има подобни създания, нали? Може би живеят в джунглите на Южна Америка или на дъното на океана…

Гадината нямаше крака — туловището й напомняше зелено-черен палец. Кърт прикрепи долната част на тялото към таблото, Тони пък забоде кабарчета под „мишниците“ на съществото. Този път Уилкокс неволно възкликна от отвращение и с рамо избърса потта от челото си.

— Съжалявам, че не донесохме вентилатор — избърбори зад маската.

Санди, на когото започваше да прималява, безмълвно кимна. Или миризмата ставаше все по-нетърпима, или обонянието му вече не я издържаше.

— Ако включим още един уред в мрежата, нищо чудно да изгърмят бушоните — отбеляза Тони. — Тогава ще останем в тъмното с това приятелче. Освен това ще бъдем в капан, тъй като великият Сесил Демил е препречил вратата с видеокамерата. Продължавай, Кърт. Докато се държиш, и аз ще стискам зъби.

Уилкокс отстъпи към вратата, пое глътка въздух, помъчи се да се овладее, отново пристъпи към бюрото:

— Ще пропуснем измерването. Измерихме го, когато беше в бараката, нали така?

— Да — намеси се Санди. — Дълго е трийсет и шест сантиметра. В най-широката си част тялото е приблизително една педя. Може би по-малко. Да му се не види, продължавай! Иска ми се вече да сме приключили!

— Дай ми двата скалпела и ретракторите.

— Колко ретрактора?

Кърт го погледна така, сякаш казваше: „Не се прави на малоумен!“

— Всичките! — изсъска и отново избърса челото си. След като Диърборн му подаде инструментите и той ги подреди, доколкото беше възможно, заповяда на колегата си: — Гледай само през визьора! Снимай в едър план! Видеоматериалът ще бъде най-убедителното доказателство.

— Бъди сигурен, че ще го обявят за фалшификация — промърмори Тони. — Известно ти е, нали?

Къртис каза нещо, което Санди нямаше да забрави до края на живота си. Вероятно под въздействието на невероятното умствено и физическо натоварване полицай Уилкокс изрази мислите си с простички думи, които хората не смеят да използват, защото разкриват истинската им природа.

— Майната й на обществеността! — заяви. — Правим го заради самите нас.

— Записът ще стане съвършен — увери го Санди. — Осветлението е чудесно… за разлика от миризмата.

На екранчето на малкия телевизионен монитор беше изписан часът — 19:49.01.

— Разрязвам — обяви Кърт и плъзна скалпела по корема на съществото. Ръцете му не трепереха, „сценичната треска“, предизвикана от настъпването на великия момент, вероятно беше изчезнала само за секунди. Чу се звук като от пукването на мехурче гъста течност, черни капки се посипаха във ваничката под статива.

— Леле, братче! — изпъшка Санди. — Мирише ужасно!

— Отврат! — добави Тони. От ужас гласът му беше станал писклив.

Кърт не му обърна внимание. Отвори коремната кухина, после направи клинообразния разрез, който всички патоанатоми правят при аутопсии на хора. С пинсетите отмести кожата, закриваща гръдната кухина, при което двамата му асистенти видяха пореста тъмнозелена маса, скрита под тясна дъгообразна кост.

— Господи, къде са му белите дробове! — задъхано възкликна сержант Шейндинкс.

— Тази зелена маса може би е бял дроб — отговори Кърт.

— Повече прилича на…

— На мозък. Имаш право. Зелен мозък. Да погледнем. — Уилкокс обърна скалпела и с дръжката почука бялата кост над шуплестия зелен орган. — Ако наистина е мозък, то еволюцията му е дала за защита колан на непорочността вместо черепна кутия. Подай ми ножицата, Санди. По-малката.

Диърборн побърза да изпълни нареждането, после отново се загледа през визьора на видеокамерата.

— Разрязвам! — Кърт пъхна едното острие на ножицата под бялата кост и с лекота я разряза, като че ли беше канап. Парчетата се разтвориха, сякаш бяха ребра, повърхността на порестата материя в гръдната кухина на съществото побеля изсъска като радиатор. Тясното помещение се изпълни със силна миризма на мента и карамфил. Съскането не престана, но вече бе придружено от бълбукане, все едно някой изсмукваше със сламка последните капки млечен шейк от дъното на чашата си.

— Да се омитаме ли? — подхвърли Тони.

— Прекалено късно е. — Кърт се беше надвесил над отворения гръден кош и се взираше в белезникавозелените капчици, които избиха по повърхността на шуплестия орган. Погледът му бе на човек, който е омагьосан от гледката. Докато го наблюдаваше, Санди си спомни за учения, който нарочно се беше заразил с вируса на жълтата треска, за Мария Кюри, която беше заболяла от рак, докато е правила опити с радиоактивни елементи. „Превърнах се в унищожител на вселената“ — промълвил Робърт Опенхаймер след първото успешно взривяване на атомна бомба в пустинята в Ню Мексико, след което веднага се захванал с разработването на водородна бомба. „Защото работата те увлича — помисли си Санди. — И защото любопитството е доказуем факт, а задоволството от наученото повече прилича на мълва.“

— Какво става? — попита Тони Шейндинкс, макар че според Санди командирът вече подозираше какво се случва пред очите му.

— Разлага се — отговори Кърт. — Снимаш ли, Санди? Сигурен ли си, че главата ми не е в кадъра?

— Всичко е на шест. — Гласът на Диърборн беше задавен. Отначало му се беше сторило, че миризмата на карамфил и мента е по-поносима, дори някак освежаваща, ала сега предизвикваше у него усещането, че е погълнал машинно масло. Пък и вонята на преварено зеле постепенно се завръщаше. Отново му се зави свят, вътрешностите му като че ли се плискаха в корема. — Само побързайте, че има опасност да се задушим.

— Отвори вратата в дъното на коридора! — нареди Уилкокс.

— Нали каза да не…

— Прави каквото ти казва! — сопна се Тони.

Диърборн се подчини. Като се върна, чу как командирът попита Кърт дали прерязването на дъгообразната кост е ускорило разлагането.

— Не. Смятам, че го причиних, когато с върха на ножицата докоснах шуплестата тъкан. Изглежда, съществата, които излизат от багажника на колата, не могат да се аклиматизират към нашата среда.

Двамата „асистенти“ не оспориха твърдението му. Зелената материя вече не приличаше нито на бял дроб, нито на мозък; беше само разлагаща се торбичка в гръдната кухина на трупа.

Кърт се обърна към Санди:

— Ако това е било мозъкът му, какво според теб има в главата му? Важно е да разберем. — Преди помощниците му да разберат какво възнамерява да стори, той заби най-малкия скалпел в изцъкленото око на съществото.

Чу се звук, сякаш някой притисна с пръст издутата си буза. Окото се изтърколи от кухината, като че ли се отрони огромна сълза. Тони неволно извика от ужас. Санди тихо изкрещя. Окото отскочи от косматото тяло на съществото, после падна във ваничката. След секунда засъска и побеля.

— Престани! — Санди с изненада осъзна, че чува гласа си. — Няма да научим нищо от тази гадина, Къртис. Няма какво да научим.

Изглежда, Уилкокс не го чу. Непрекъснато шепнеше:

— Мамка му, мамка му, мамка му…

Очната кухина започна да се запълва с розова тъкан, напомняща захарен памук или изолационен материал, с който се облицоват таванските помещения. Веществото преля от кухината, превърна се в аморфна маса, която почти моментално побеля и започна да се втечнява като зеления орган в гръдната кухина.

— Само не ми казвай, че гадината е била жива! — възкликна Тони. — Нали не е била жива, когато…

— Не. Просто изравняване на налягането — прекъсна го Кърт. — Сигурен съм. Това същество е живо колкото крема за бръснене, когато излиза от флакона. Записа ли всичко, Санди?

— Разбира се. Макар да не знам доколко ще ни е от полза.

— Не разсъждавай, а действай… Да видим какво има в корема и приключваме.

Онова, което последва, бе толкова кошмарно, че повече от месец никой от тримата не беше в състояние да заспи дълбоко. Случваше ли се да задреме през нощта, Санди се стряскаше с усещането, че на гърдите му е приклекнало невидимо същество, което изсмуква въздуха от белите му дробове.

Уилкокс отметна встрани кожата около разреза и нареди на Тони да я прикрепи към таблото. Шейндинкс се справи, макар и с известно затруднение; работата ставаше по-деликатна, двамата се надвесваха толкова ниско над трупа, че лицата им едва не докосваха разреза. „Сигурно едва дишат от вонята“ — каза си Санди.

Без да се обръща, Кърт опипом хвана единия прожектор и леко го завъртя, за да освети по-добре разреза. Санди видя нещо като навито тъмночервено въже — червата — върху синкавосива торбичка.

— Разрязвам — избърбори Кърт, после прокара скалпела по издутата торбичка. Тя се пукна, отвътре избликна черна кръв, която плисна в лицето на Кърт и обагри в черно страните и маската му. Изцапа и ръкавиците на Тони. Двамата стреснато отскочиха назад и нададоха вик; Санди стоеше като вкаменен, гледаше през визьора, устата му беше провиснала като на малоумен. От торбичката, която бързо се изпразваше, се изливаше порой от черни топчета, всяко обвито със сивкава ципа. Изведнъж Санди забеляза, че по средата на всяко топче има изцъклено око и че всички очи злобно се взират в него… набелязват го за жертва. Нервите му не издържаха. Той закрещя, заднешком се отдалечи от камерата… престана да крещи, задави се, след секунда повърна върху ризата си. Самият той не си спомняше почти нищо; случилото се през петте минути, след като Кърт направи последния разрез, почти се беше заличило от съзнанието му. Което може би го спаси от полудяване.

* * *

Първото, което чу, когато отново дойде на себе си, бе гласът на Тони:

— Момчета, веднага горе! Чувате ли? Всичко е под контрол.

Санди чу, че Кърт му шепне почти същото — че няма опасност, всичко е точно, всичко е „на шест“.

Фразата „всичко е на шест“ върна Санди от пътя му към страната на истерията. Но ако всичко беше на шест, защо Кърт се задъхваше? И защо ръката му беше толкова студена? Дори през гумената ръкавица, която Уилкокс беше забравил да свали, Санди усещаше, че дланта му е студена като лед.

— Повърнах — промълви той; усети как кръвта се качи в главата му, как страните му пламнаха. Никога не беше изпитвал такъв срам, не се беше чувствал толкова унизен. — Мамка му, целият се изцапах!

— Ъхъ — кимна Кърт. — Повърна като истински герой. Хич да не ти пука.

Диърборн дълбоко си пое дъх, но изкриви лице, защото отново му се повдигна. Въпреки че се намираха в коридора, вонята на гнило варено зеле беше нетърпима. Изведнъж си даде сметка, че стои пред шкафа, от който беше взел удължителя. Вратичките бяха отворени. Той смътно си спомняше как избяга от склада, тласкан от мисълта да се пъхне в шкафа, да затвори вратичките, да се свие на кълбо в мрака. Напуши го смях, от гърлото му се изтръгна звук, напомнящ кудкудякане.

— Браво, така те искам! — Кърт посегна да го потупа по рамото и се облещи от изненада, когато приятелят му подскочи като ужилен.

— Не… не си виновен. Ръкавицата ти е изцапана с… — Санди се задави, не можа да довърши изречението. Посочи ръката на Уилкокс. И двете ръкавици на Уилкокс бяха покрити със слузта, която беше избликнала от матката на мъртвото прилепоподобно същество. Маската, която сега висеше на шията му, също беше изцапана. Върху двете му страни имаше черни корички като онези върху зарастващите рани.

Тони стоеше в другия край на коридора и крещеше на неколцината полицаи, които стояха на стълбището и смаяно се блещеха. Къшкаше им като на пиленца, опитвайки да ги накара да се върнат в дневната, но те явно не желаеха да се подчинят.

Санди тръгна обратно по коридора. Като стигна до мястото, откъдето колегите му можеха да го разгледат, се провикна:

— Всичко е наред, момчета! Всичко е наред! Бягайте горе и се успокойте. Като свършим тук, можете да изгледате видеофилма.

— Въпросът е дали трябва — обади се Орвил Гарет.

— Не ви го препоръчвам.

Полицаите се заизкачваха обратно по стъпалата. Тони, който беше блед като платно, се обърна към Диърборн и кимна:

— Благодаря.

— За нищо… Паникьосах се, шефе. Адски ми е кофти.

Този път Кърт го тупна по рамото. Санди машинално се отдръпна, после забеляза, че новобранецът е свалил изцапаните ръкавици.

— Не само ти се шубелиса — каза Кърт. — С Тони тичахме след теб, но ти така се беше панирал, че не ни забеляза. В бързината съборихме камерата на Хади. Дано не сме я повредили. Иначе ще се наложи да събираме волни подаяния, за да му купим нова. Елате да погледнем.

Тримата тръгнаха обратно към склада, но като стигнаха вратата, се поколебаха. На никого не му се влизаше. Отчасти заради миризмата на вкисната зеленчукова супа, но най-вече защото знаеха, че гадината още е разпъната на таблото, че ще се наложи да я изхвърлят и да почистят като след някоя от кървавите катастрофи, характерни за почивните дни — когато се озовеш на местопроизшествието, те лъхва миризмата на кръв, на бензин и на запалена гума, все едно се сблъскваш с неприятен отдавнашен познат, който никога няма да напусне града; подушваш я и знаеш, че някой е мъртъв или полумъртъв, че някой истерично ще плаче и ще крещи, че ще намериш обувка — надяваш се да не е детска, но прекалено често жертвите са деца — по средата на шосето. Намираш ги на шосето или в канавката редом с телата, които Бог е дал на тези хора с думите: „Вземи го и изкарай живота както намериш за добре“, и които сега са неузнаваеми — през ризите и панталоните стърчат счупени кости, главите са извити под невъзможен ъгъл, но от гърлата още се изтръгват писъци, очите са изхвръкнали от орбитите, окървавена жена държи окървавено дете, напомнящо на разкъсана парцалена кукла, и повтаря: „Жива ли е? Моля ви, проверете. Аз не мога… не смея.“ Под седалките винаги има локви от кръв, стъклата са покрити с кървави отпечатъци от пръсти. Кръвта на шосето, която също е образувала локви, се обагря в лилаво под светлината на червените лампи на покривите на патрулките и също трябва да бъде почистена; да, трябва да почистят кръвта, счупените стъкла и другите гадости, защото данъкоплатецът не бива да ги види, когато в неделния ден отива на църква заедно със семейството си.

— Трябва да разчистим терена — каза сержантът. — Знаете го, момчета.

Разбира се, че знаеха. Но не помръднаха.

„Какво ще се случи, ако някои още са живи!“ — мислеше Санди. Даваше си сметка, че идеята е абсурдна — прилепоподобната гадина беше престояла шест седмици в плик за веществени доказателства, поставен в запечатана хладилна чанта — но осъзнаването на абсурдността й не беше достатъчно. Когато човек се сблъска с еднооко същество, чийто мозък (чийто зелен мозък) се намира в гръдната кухина, самата идея за логика изглежда смехотворна. Той си представяше как черните топчета започват да пулсират, после се раздвижват върху бюрото, тъй като топлината от прожекторите ги е върнала към живот. Картината беше съвсем реална. Представяше си още какви звуци ще издават — пискливите звуци, които издават пиленцата в разпукващите се яйца или плъховете-бебета, излизащи от утробата на майка си… Но той беше избягал най-позорно, мамка му! Единственото, с което поне малко можеше да измие срама си, беше пръв да влезе в килера.

— Хайде — промърмори и прекрачи прага. — Да свършваме по-бързо. Подозирам, че през цялата нощ ще остана под душа.

— Само че ще ти се наложи да чакаш на опашка — промърмори Тони.

* * *

И така тримата разчистиха малкото помещение, както много пъти бяха почиствали гадостите, останали на магистралата след кървава катастрофа. Работата им отне около един час и макар че началото беше трудно, като свършиха, почти бяха възвърнали душевното си равновесие. Най-много им помогна вентилаторът. Тъй като прожекторите вече не работеха, спокойно можеха да го включат, без да се страхуват, че ще изгорят бушоните. Кърт не повтори нареждането вратата на склада винаги да бъде затворена. Според Санди той вероятно си даваше сметка, че няма начин да се предотврати разпространяването на заразата (ако е имало такава).

Вентилаторът не прогони противната воня на зеле и горчива мента, но поне я поразсея и на тримата вече не им се повдигаше. Сержант Шейндинкс разгледа видеокамерата и обяви, че според него не е повредена.

— Едно време японските уреди не бяха толкова здрави — добави. — Кърт, искаш ли да разгледаш нещо под микроскопа? Можем да останем още малко, ако е необходимо. Нали, Санди?

Въпреки че не беше ентусиазиран от предложението, Диърборн кимна. Срамът от позорното му бягство продължаваше да го гложди, струваше му се, че още не е изкупил вината си.

— Не — промърмори Кърт. Изглеждаше уморен и обезсърчен. — Проклетите топчета, които изпадаха от него, са котилото му. Черната течност вероятно е кръвта му. Но другото… Колкото и да го гледам, няма да разбера какво виждам.

Едва по-късно Тони и Санди си дадоха сметка, че Къртис Уилкокс не само е обезсърчен, ами напълно отчаян. На Санди идеята хрумна през поредната от безсънните нощи, последвали дисекцията на ужасяващата гадина. Лежеше в спалнята на малката си къща в Ийст Стейтлър Хайс, нощната лампа на шкафчето беше включена, радиото тихичко свиреше, сънят се намираше на хиляди километри разстояние. Докато размишляваше за случилото се, изведнъж разбра, че за пръв път от появата на буика и може би за пръв път в живота си Кърт е осъзнал истината: почти сигурно е, че никога нямаше да научи онова, което искаше. Което изпитваше необходимост да научи. Амбицията му беше да направи откритие, но каква бе ползата? „Зарежи го, Джак“ — както казваха като деца. Във всеки град и градче на Съединените щати живеят хлапета, чиято амбиция е да играят в НБА. Кариерата на повечето от тях ще бъде много по-прозаична. В живота на всеки човек неизбежно настъпва момент, в който проумява, че усмихнатата съдба не го е целунала по устните, а тайно му е пробутала горчив хап. Този момент бе настъпил и за Къртис Уилкос. Вероятно интересът му към буика нямаше да стихне, но с всяка изминала година все повече щеше да заприличва на онова, което всъщност беше — рутинна полицейска работа. Наблюдение, записване на видяното (в бележниците, които съпругата му щеше да изгори след смъртта му), разчистване на мръсотията, след като от автомобила излезеше поредното чудовищно същество (което бързо умираше).

О, да не забравяме и безсънните нощи! Но те бяха неразделна част от работата, нали?

* * *

Кърт и Тони свалиха гадината от таблото, пъхнаха я обратно в плика за веществени доказателства. Изсипаха вътре и черните топчета, които събраха с четчица за нанасяне на праха за откриване на отпечатъци от пръсти, като оставиха само две. Този път Кърт се погрижи пликът да бъде запечатан старателно.

— Арки още ли е тук? — попита накрая.

— Не — отговори Тони. — Искаше да остане, но го изпратих вкъщи.

— Тогава ще помоля някого от вас да каже на Орв или на Бък да запали пещта за изгаряне на смет. Искам и да напълните с вода голяма тенджера и да я сложите да се топли на печката.

— Аз ще отида. — Санди извади касетата от видеокамерата и тръгна по коридора.

Кърт взе проби от черното вещество, която рукна от корема и матката на съществото, както и от белезникавата течност от органа, намиращ се в гръдната кухина. Уви ги в полиетиленово фолио и ги прибра в друг плик. Двете еднооки неродени същества с ципести крила, прилепнали до тялото им, прибра в трети плик. Работеше старателно, но без ентусиазъм, както би действал на местопрестъпление, открито много след извършване на убийството.

Образците и трупът на прилепоподобната гадина след време се озоваха в зеления шкаф, на който Джордж Морган даде названието „къщичката на ужасите на отряд Д“. След като водата в голямата тенджера завря, Тони повика на помощ още двама полицаи. Всички сложиха плътни гумени ръкавици и старателно почистиха всеки сантиметър от килера. Остатъците от органична материя прибраха в чувал заедно с парцалите от почистването, ръкавиците и хирургическите маски. Чувала хвърлиха в пещта, димът се издигна в небето — пресвети Отче наш, да пребъде името Ти, амин.

Санди, Тони и Кърт стояха под душа толкова дълго, че на два пъти горещата вода в бойлера свърши. Сложиха чисти дрехи, сресаха се и седнаха на скамейката на пушачите.

— Толкова съм чист, че скърцам — обяви Санди.

— Да ми скърцаш на оная работа — промърмори Кърт, но тонът му не беше заядлив.

Дълго се взираха в склад Б, но не пророниха нито дума.

— Много от тая гадост полепна по нас — каза накрая Тони. — Адски много. — Вдигна поглед към луната, която блестеше като лъскава монета. Санди усещаше как въздухът трепти. Помисли си, че може би е резултат от смяната на сезоните. — Ако се разболеем…

— Мисля, че ако имаше такава опасност, вече щяхме да сме болни — прекъсна го Кърт. — Извадихме късмет. Страхотен късмет. Само да ви питам дали хубавичко разгледахте очите си в огледалото на банята.

Разбира се, че ги бяха разгледали. Бяха зачервени и кървясали като на хора, които часове наред са гасили горски пожар.

— Смятам, че възпалението ще премине — добави Кърт. — Струва ми се, че се отървахме леко, защото бяхме с маски. Разбира се, че не предпазват от микроби, но поне не се нагълтахме с черната гадост. Подозирам, че резултатите щяха да бъдат доста неприятни.

Оказа се, че е имал право.