Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (9)

7.

В кухнята на замъка на Водрьой една жена с престилка и мека вълнена пола лъскаше няколко медни съдини за готвене.

Казваше се Марион.

Седнала на крайчеца на голяма дъбова маса, потъмняла от употреба, тя бе обърнала гръб на огнището, където пламъците топлеха почернялото дъно на някаква тенджера. Изсушени билки, връзки чесън и керамични гърнета украсяваха издадената част на пещта. Отворената към двора врата пропускаше понесените от вятъра прашинки, които искряха в пролетния въздух. Чак до прага се стелеха сламки.

Чу се пристигането на кон, който препускаше лудо. Той изплаши кокошките, които кудкудякаха и удряха с криле, а на шумотевицата им отговори ядосано куче, вързано на верига. Чуха се нечии крачки и звън на шпори. След малко Анес дьо Водрьой се наведе, за да премине през ниската порта.

Като видя, че младата баронеса пристига, Марион я поздрави с нежна усмивка и с неодобрителен поглед — хитра комбинация, която беше усвоила в течение на годините. Облечена като ездачка, с рапира на бедрото, Анес беше покрита с прах от ботушите до горната част на панталона; тя все още носеше дяволския корсет от червена кожа, който, грапав и лъскав, стегнат като броня, й служеше и за дреха, и за боен талисман. Челото й бе цялото в пот. Тежката плитка, която падаше от тила й, обхващаше част от косите й, а другите оставаха свободни.

— Изведох Смелия — още задъхана, рече младата жена.

Марион кимна, за да покаже, че я слуша.

— Пояздих го в долината и смятам, че раната му е оздравяла.

Прислужничката не намери какво да отговори и на тези й думи.

— По дяволите! Умирам от жажда.

Анес отиде до медния резервоар, който беше сложен в един ъгъл и завършваше с малка канелка. Тя се наведе, пи от дланите си и изпръска с прясна вода каменните плочи. После грабна комат хляб от бюфета и с пръсти издълба средата му.

— Хапвали ли сте нещо днес? — попита Марион.

— Не.

— Ще ви приготвя. Кажете какво искате.

Тя понечи да стане, но девойката я спря с решителен жест.

— Не си прави труда. Добре ми е.

— Но…

— Казах ти, добре ми е.

Прислужничката присви рамене и продължи заниманието си.

Изправена, подпряна на вратата на помещението, в което осоляваха месо, и вдигнала ботуш на пейката, Анес я гледаше. Тя беше привлекателна, все още пищна, леко сивеещи букли изскачаха под ленената й касинка. Някога беше много ухажвана и все още продължаваше да е. Но никога не се беше омъжвала, което предизвикваше вниманието в този район на брега на Оаз.

Настъпи продължително мълчание.

Най-после Марион не издържа и рече:

— Рано сутринта чух да тръгва някаква карета.

— Точно така. Не си глуха.

— Кой беше?

Анес хвърли на масата хляба, от който беше останала само коричката.

— Какво значение има! Спомням си само, че той беше много строен и си разбираше от работата!

— Анес! — възкликна Марион.

Но в гласа й имаше повече тъга, отколкото укор. Тя поклати леко глава и започна:

— Ако майка ти…

— Не с тия! — прекъсна я Анес дьо Водрьой.

Тя изведнъж стана леденостудена и недостъпна. Изумруденозелените й очи блестяха гневно.

— Майка ми е умряла, докато ме е раждала, така че ти злоупотребяваш, като слагаш думи в устата й. Що се отнася до баща ми, той беше прасе, което си пъха оная работа във всяка кочина. Струва ми се, че една зима и ти си минала под ножа. Така че не ме обсипвай с хули за начина, по който се забавлявам в леглото си. Само в подобни моменти се чувствам жива, откакто…

Тя не завърши изречението, разтрепери се, а от очите й бликнаха сълзи.

Прислужничката, сразена от удара и смъртно бледа, захвана с още повече енергия да лъска съдовете.

Сега четирийсетгодишна, Марион бе присъствала на появата на Анес на бял свят и беше неотлъчно до майка й, която агонизира пет дни след раждането. Барон Дьо Водрьой се бе сражавал редом с бъдещия крал Анри IV по време на Религиозните войни, а след това се оказа твърде зает да задиря красавиците от двора и да преследва елените с господаря си, така че не се интересуваше от състоянието на своята съпруга. Като научи, че детето е момиче, той дори не си даде труд да присъства на погребението. Поверено — или по-скоро изоставено — на грижите на Марион и на грубоват войник, който се наричаше Балардийо, момиченцето се срещна с баща си за първи път чак седем години по-късно. По време на това кратко пребиваване в земите си, той вкара Марион в своето легло. Някои подхвърляха, че тя сама му се е предложила. Но той не беше мъж, който би преглътнал отказа на една слугиня. Марион би била прогонена без никакви сантименти, а тя не желаеше да се дели от Анес, която я обожаваше, пък и всъщност имаше само нея. Баронът със задоволство установи, че завоеванието му, вече не в първа младост, беше девица. Когато се насити на девойката, той се премести да спи другаде, като дори й каза, че трябва да му благодари.

Поуспокоена и малко гузна, Анес заобиколи масата, застана зад тази, която я беше отгледала, и прилепи брадичката си към главата й.

— Прости ми, Марион. Мръсна твар съм… Понякога имам чувството, че полудявам… Знаеш добре, че не ти се сърдя за нищо, нали?

— Да… Но на кого сте ядосана тогава?

— Струва ми се, че на самата себе си. И на всичките тези спомени, които предпочитам да забравя. Неща, които съм видяла и които съм сторила… И други, които съм изстрадала…

Тя се изправи, въздъхна и добави:

— Някой ден може би ще ти разкажа всичко.