Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (45)

15.

Трима конници чакаха на площад „Кръст Траоар“, който винаги е бил неголямо кръстовище в квартала на Лувъра, там където улица „Сухото дърво“ се среща с улица „Сент Оноре“. Мълчаливи и неподвижни, стояха близо до фонтана, чийто красив кръст даваше името на мястото. Единият от тях беше висок благородник, блед, с белег на слепоочието. Когато го съзираха, не всички минувачи разпознаваха граф Рошфор, ужасяващия служител на Кардинала. Но страшният му вид задължително будеше опасения.

Теглена от красив впряг, някаква карета без герб приближи и спря.

Рошфор слезе от коня, подаде юздите на най-близкия от другите двама конници и каза:

— Почакайте ме.

Скочи в каретата, която веднага потегли.

Кожените завеси бяха спуснати, така че кабината се къпеше в жълто-кафяв полумрак. Две свещи от бял восък светеха в аплиците, закачени от двете страни на седалката в дъното. На тази седалка се беше разположил много елегантен благородник. С дълги и гъсти коси, с посивели слепоочия, той носеше брокатен дублет, украсен с позлатени акселбанти и с диаманти. Наближаваше петдесетте, почтена възраст за онова време. Но беше все още здрав и подвижен, притежаваше чар, който не намаляваше с годините. Мустаците и брадичката му бяха идеално оформени. Фин белег пресичаше скулата му.

Ако трябва да се направи сравнение, седналият от дясната му страна мъж въобще не хващаше окото.

Дребен, с гола глава, облечен скромно, той беше нагизден с кафява дреха, бели чорапи и обувки с панделки. Поведението му беше смирено и покорно. Не беше слуга. Но се долавяше, че е подчинен, човек от простолюдието, издигнал се над средата си с постоянство и с труд. Изглеждаше трийсет-трийсет и пет годишен. Лицето му беше трудно забележимо и веднага се забравяше.

Рошфор седна срещу двамата, с гръб към посоката на движение.

— Слушам ви — рече граф Понтеведра на съвършен френски език.

Рошфор се поколеба, погледна към дребосъка.

— Игнацио ли ви притеснява?… Забравете го. Той е без значение. Все едно, че го няма.

— Добре… Кардиналът иска да знаете, че Остриетата са събрани.

— Вече?

— Да. Всичко е готово. Чакахме да отговорят на повикването.

— Което те не закъсняха да сторят, предполагам… А Ла Фарг?

— Той е начело.

— Добре. Какво знае?

— Търси някой си кавалер Д’Иребан, чието изчезване притеснява Мадрид, тъй като е син на испански гранд.

— Това ли е всичко?

— Както пожелахте.

Понтеведра потвърди и се замисли, а свещта отстрани подчертаваше волевия му профил.

— Трябва капитан Ла Фарг да няма понятие за истинския механизъм на аферата — най-после рече той. — Това е от огромно значение.

— Негово Преосвещенство се погрижи.

— Ако открие, че…

— Не се безпокойте, господин графе. Тайната се пази грижливо. Обаче…

Рошфор не завърши изречението.

— Кажете, какво? — нетърпеливо изсумтя Понтеведра.

— Обаче трябва да бъдете наясно, че успехът на Остриетата не е сигурен. Ако Ла Фарг и хората му се провалят, Кардиналът иска да знае дали…

Благородникът го прекъсна:

— Мой ред е да ви успокоя, Рошфор. Остриетата няма да се провалят. Ако те не успеят, значи никой не е в състояние да го стори.

— Следователно Испания…

— … ще удържи на думата си при всички обстоятелства, да.

Понтеведра отново отвърна поглед.

Изглеждаше обзет от страшна тъга и в очите му блесна искрата на безпокойството.

— Остриетата няма да се провалят — глухо добави той.

Но изразяваше не толкова убедеността си, колкото отправяше молба към небесата.