Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (11)

9.

През деня Париж беше обхванат от трудов и всеобщ кипеж, но в Кардиналския дворец гвардейците на стража приличаха на пазачи на луксозна гробница. Придружен от многобройната си свита, Ришельо беше в Лувъра и тук, в негово отсъствие, животът течеше бавно, почти както през нощта. Смирени прислужници се движеха по мрачните коридори, без да бързат и без да вдигат шум, ръководени от рутината, с която изпълняваха безропотно задълженията си. Тълпата от просители се беше разредила, когато разбраха, че господарят на двореца е отпътувал, и само няколко крайно упорити все още продължаваха да чакат, закусвайки на крак.

В малката стаичка, където се беше уединил, енсин Арно дьо Ленкур се възползваше от кратката почивка, за да свърши една задача, която се изискваше от него по служба: попълваше регистъра на охранителната дейност. Правилото повеляваше отговорният офицер педантично да впише всичко — и обикновено, и непривично, от часовете на смяна на постовете до евентуалните нарушения на дисциплината, като се премине през събитията или инцидентите, които биха били свързани със сигурността на Негово Преосвещенство. Капитан Сен Жорж преглеждаше регистъра в края на всяко дежурство, за да предаде на Кардинала по-важната информация.

— Влезте — рече Ленкур, като чу, че се тропа на вратата.

Появи се Брюсан.

— Господин Дьо Брюсан, вие не сте дежурен… Не бихте ли се чувствали по-добре в дома си, да си починете след дългата нощ на пост?

— Така е, но… Имате ли време да ми отделите една минута?

— Позволете ми само да свърша досадните си задължения.

— Разбира се.

Брюсан седна край кръглата масичка, на която офицерът пишеше под пламъка на свещ. Единственият прозорец в помещението беше тавански, изрязан полегато, и през него дневната светлина едва проникваше. Несъмнено имаше по-добре осветени килии в Бастилията или в замъка „Венсен“.

Ленкур завърши рапорта си, препрочете го, избърса перото с парцалче, след това го постави между страниците на дебелия дневник и го затвори.

— Ето — каза той. — На ваше разположение съм.

Вперил в него сините си очи, той спокойно чакаше воина да започне.

— Дойдох да се убедя — рече Брюсан, — че не ми се сърдите.

— За какво?

— За отнасящите се до вас факти, които разказах на младия Ньовел. Относно миналото ви. И за обстоятелствата, при които се озовахте сред гвардейците на Негово Преосвещенство.

Ленкур се усмихна приятно.

— Казахте ли нещо, което ме позори?

— Разбира се, че не!

— Нещо неточно?

— Също не. Освен ако не съм бил заблуден.

— В такъв случай няма за какво да се укорявате. Всъщност аз също.

— Разбира се. Обаче…

Последва мълчание, по време на което офицерът не престана да се усмихва.

Тази маска на любезност в последна сметка представляваше великолепна форма на защита. Тъй като тя не изразяваше нищо друго, освен учтив интерес, офицерът оставяше на другите грижата да водят разговора и без да изглежда сърдит, малко по малко ги подтикваше да се оплетат в собствените си предположения. Рядко неуспешна, тази стратегия изглеждаше абсолютно ефикасна прямо Брюсан, чието притеснение растеше.

Но старият гвардеец беше войник и не се предаваше лесно, затова нападна противника си:

— Какво да се прави? Около вас витаят тайни, които пораждат много слухове…

— Така ли?

— Тази знаменита мисия например. Заради нея, както се твърди, сте останали две години в Испания. В знак на благодарност, без съмнение, сте попаднали сред гвардейците на Негово Преосвещенство с чин енсин… И така, вярно ли е всичко, което хората шушукат?

Ленкур не отговори нищо, но неразгадаемата усмивка не слизаше от устните му.

— Простете ми, Брюсан, но дългът ме зове.

Двамата мъже тръгнаха едновременно към вратата.

Докато правеше път на офицера да мине пръв, гвардеецът изрече съучастнически:

— Странна страна е тази Испания, нали?

Ленкур продължи напред и остави Брюсан зад гърба си.

* * *

С походката на човек, който знае къде отива, Арно дьо Ленкур премина през няколко салона и преддверия, срещна прислужници, без да им обърне внимание, и часови, които му отдадоха чест. Най-после пое по безлюден служебен коридор, а там, където той стигаше до друг, изчака няколко секунди, преди да тръгне надясно, за да отиде до покоите на Кардинала.

От този момент нататък той се движеше тихо и възможно най-бързо, като внимаваше поведението му да не го издаде. Не ставаше дума да стъпва на пръсти, нито да се промъква покрай стените, привличайки разтревожени погледи. Ако някой го изненадаше, много по-добре щеше да бъде да изглежда естествен. Чинът и мантията му го защитаваха. Но подозрителността беше правило в Кардиналския дворец.

Скоро той отвори някаква врата и влезе в стая с дървена ламперия. Това беше кабинетът, където обикновено работеше господин Шарпантие, секретарят на Ришельо. Мястото беше функционално, но елегантно мебелирано и претъпкано с всевъзможни книжа. Външната светлина се процеждаше през затворените пердета, а една свещ беше почти изгоряла. Тя не можеше да разпръсне мрака. Затова пък от крехкия й пламък щяха да грейнат много други свещи и така кабинетът щеше да бъде осветен ярко дори ако е необходимо посред нощ. Да бъдеш на служба при Негово Преосвещенство означаваше да си на разположение по всяко време и да бъдеш готов да вземеш всякакви предохранителни мерки.

Ленкур остави регистъра за дежурствата.

Той измъкна ключ от джоба на жакета си и отвори един вграден шкаф. Трябваше да действа мигновено, минутите му бяха преброени. На един рафт лежеше ковчеже, разположено между две купчини подвързани ръкописи. Именно него търсеше. Друг ключ, миниатюрен, разкри тайните му. Вътре няколко писма чакаха да бъдат подписани и запечатани от Кардинала. Офицерът набързо ги прегледа и отдели едно, което взе в ръце.

— Това търся — промълви той.

Обърна се, приближи документа до свещта и го прочете два пъти, за да запомни и последната запетайка. Но докато сгъваше хартията, му се стори, че долавя шум.

Като че ли паркетът скърцаше?

Енсинът от гвардейците замръзна, зачака с тръпнещо сърце, а сетивата му бяха изострени до крайност.

Изтече доста време…

Нищо не се случи. Никой не влезе. И ако въобще беше съществувал, шумът не се повтори.

Като се съвзе, Ленкур прибра писмото в ковчежето, а ковчежето в шкафа и го заключи. Преди да излезе, се увери, че нищо не е разместил, и безшумно се изниза, като взе със себе си и регистъра.

* * *

Малко след като офицерът се измъкна, някой премина през една врата, останала полуоткрехната, но прикрита в драпировката.

Шарпантие.

Завърнал се от Лувъра по спешност, за да вземе един документ, който се оказа необходим на Кардинала, той беше видял всичко.