Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (18)

16.

В странноприемницата на пътя за Клермон никой не смееше нито да продума, нито да помръдне, откакто се бяха появили петимата наемници.

— Маланконтър — рече водачът им, приглаждайки русолявите си коси зад ухото. — Това е войнствено име, което лесно се помни, нали?

Той се беше настанил на масата на Лепра и си поръча вино. Разговаряше с тон, който издаваше прекалена арогантност, за да изглежда нормален. Трима от хората му стояха прави зад него, а последният от бандата, драк със сиви люспи, пазеше при вратата и наблюдаваше обстановката в помещението.

— Струва ми се, обаче — продължи Маланконтър, — че името ми нищо не ти говори. Знаеш ли защо?

— Не — отвърна Лепра.

— Поради това, че тези, които го чуят от устата ми и не са ми приятели, често пъти умират.

— Аха.

— Не се ли обезпокои?

— Никак.

Маланконтър почеса с нокът белега на ъгълчето на устните си и насила се усмихна.

— Прав си. Защото днес ме намираш в милосърдно настроение. Готов съм да забравя трудностите, които ни причини. Дори съм склонен да ти простя двата трупа, които остави край границата. И даже да забравя мръсния трик, който ни скрои в Амиен. Но…

— Но?

— Но трябва да ни дадеш това, за което се досещаш.

Наемниците не се съмняваха, че ще победят. Те бяха петима срещу противник, който не можеше да се надява на никаква помощ. Усмихваха се, чакаха само да изтеглят рапирите си и да започне да се лее кръв.

Лепра сякаш си даде сметка за положението, затова рече:

— Дадено.

Той бавно плъзна лявата си ръка в прашния дублет и измъкна писмо, скрепено с печат с червен восък. Остави го на масата пред себе си и зачака.

Маланконтър го наблюдаваше с присвити вежди.

Не направи никакво движение, за да грабне писмото, което вече беше струвало два живота.

— Това ли е всичко? — учуди се той.

— Това е.

— Подчиняваш ни се? Без да се съпротивяваш?

— Мисля, че сторих достатъчно. Може би трябва да реагирам, но не си струва да вземете писмото от трупа ми, нали? Впрочем вероятно съм бил предаден, щом ме намерихте толкова бързо. Някой ви е информирал за пътя, по който ще мина. Затова смятам, че не дължа особена вярност на господарите си. Човек не дължи нищо на онези, които не са го защитили.

Тъй като наемникът все още се колебаеше, Лепра настоя:

— Искаш ли писмото? Вземи го. Твое е.

В полумрака на залата, в която единствената светлина идваше от пламъците в огнището, тишината тежеше, както преди палачът да замахне с брадвата — тогава наточеното острие улавя слънчевите лъчи и спира дъха на присъстващите.

— Добре — каза Маланконтър.

Бавно протегна ръката си с мръсни нокти към писмото.

Направи гримаса, когато в последния момент видя мрачен блясък в очите на Лепра, но беше късно да реагира.

* * *

Стенанието на главатаря им завари дружината неподготвена: Лепра беше приковал ръката му към масата с мазния нож, с който беше рязал пилето. Маланконтър освободи ранената си ръка и изръмжа:

— Убийте го!

Лепра вече беше станал и успял да извади рапирата си от ножницата.

Със страхотен ритник той обърна масата върху краката на наемниците и ги принуди да се отдръпнат. Те извадиха оръжията си, а Маланконтър, с кървяща ръка, плътно прибрана към тялото, ги разбута, за да посрещне драка, който бързо пристигна на полесражението. С гръб към тъмния прозорец, Лепра беше поставен натясно. Но той успя да си осигури достатъчно пространство, за да се сражава. Спокойно проряза въздуха с рапирата си и измъкна ножницата, която падна на пода.

След това застана готов за бой.

И зачака.

Масите наоколо се изпразниха, чуваше се шумът от отместени столове. Мълчаливи и внимателни, клиентите на странноприемницата се прилепиха до стените или накацаха по стълбите към горния етаж. Бояха се да не пострадат; същевременно им се щеше да не изпуснат зрелището. Съдържателят се скри в кухнята. Явно подобни схватки не му бяха по вкуса.

Междувременно дракът превърза ръката на Маланконтър с парчета, откъснати от първата му попаднала покривка. Останалите трима, най-после готови за бой, застанаха в полукръг. Без да ги изпуска от поглед, кавалерът Д’Оргьой ги остави да се приближат.

По-близо.

Съвсем близо.

На едно острие разстояние.

Това трябваше да ги обезпокои, но те разбраха за опасността твърде късно.

Лепра изведнъж се пресегна с дясната си ръка и смъкна пердето от прозореца. Ярката светлина отвън нахлу в тъмната зала и блъсна наемниците в лицата. Без да се бави, той атакува. Острата драконова кост намери гърлото на ослепения противник. Бликна алена струя, която клетникът, свличайки се, напразно се опита да спре с длани, а кръвта започна да изригва от устните и ноздрите му. Лепра се обърна и отби несръчната атака на един наемник, който все още държеше лакът пред очите си. Той го сгъна на две с удар с коляно и го блъсна да падне с главата напред в огнището. Мъжът жестоко си удари черепа. След миг лицето му потъна в огъня: миризма на опърлени коси и на печено месо се разнесе във въздуха. Третият бандит, който не се изплаши от слънцето, го атакува отзад. Лепра дори не се обърна. Пъхна рапирата под мишницата си, отстъпи една крачка и опря коляно на пода, така че нападателят му се наниза на острието. Мъжът се вцепени с вдигната напред ръка, удивено лице, а на устните му изби розова пяна. Лепра се изправи бавно, обърна се и заби рапирата до дръжката в тялото му. Впери безпощаден поглед в умиращия, след това блъсна трупа, който се просна шумно.

Не беше минала и минута, откакто изтръгна пердето, а трима калени в битки наемници вече лежаха мъртви, сразени от кавалера Д’Оргьой. Добре познат в Париж, в Лувъра, както и във всички салони за фехтовка, той минаваше за един от най-добрите рапиристи на Франция. Очевидно репутацията му не беше преувеличена.

Маланконтър не беше в състояние да се сражава, но дракът все още очакваше да се появи на арената.

Лепра го измери с поглед. Той замахна с рапирата си така, че по пода се разлетяха алени капчици, измъкна кама от дрехата си и отново застана в бойна поза. Дракът като че ли се усмихваше. На свой ред той се оказа с рапира и остър нож в ръката.

Също щеше да използва в схватката две оръжия.

Дуелът се ожесточи още след първата размяна на удари. Съсредоточени и внимателни, дракът и Лепра атакуваха, отстъпваха, отново щурмуваха, без да се щадят. Влечугото знаеше с кого си има работа, а кавалерът бързо разбра, че противникът му не е за подценяване. Като че ли никой от двамата не вземаше превес. Когато единият се отдръпваше на няколко крачки, веднага след това се хвърляше напред. А когато другият се отбраняваше, винаги успяваше да поеме инициативата за следващия напор. Лепра беше опитен и талантлив боец. Но дракът беше силен и издръжлив: ръката му изглеждаше неуморна. Стомана срещу драконова кост, драконова кост срещу стомана, остриетата се сблъскваха със скорост почти непостижима за погледите на околните. Лепра започна да се задъхва и усети умора.

Трябваше да приключи бързо.

В един момент камите и рапирите се срещнаха близо до дръжките. Притиснати един към друг, дракът и Лепра се озоваха лице в лице, със сплетени ръце. Като изръмжа диво, влечугото изхрачи отровна плюнка в лицето на кавалера, който му отвърна с жесток удар с глава. Така успя да се освободи от зашеметения противник и избърса с ръкав очите си, които пламтяха. Дракът обаче веднага се хвърли към него с разпенени устни и кървящ нос. Това беше слабото място на тези изчадия: те бяха импулсивни и бързо се поддаваха на сляпа ярост.

Лепра откри в атаката му възможност, която не биваше да пропуска.

С крак отпрати табуретка в краката на драка. Той се препъна, но продължи напред, тичаше, но същевременно залитна да падне. Нападението му беше яростно, но непрецизно. Лепра се отмести наляво, а влечугото прелетя от дясната му страна. Кавалерът се обърна, държейки ръката си хоризонтално, и замахна.

Острието от драконова кост се заби в живата плът.

Една люспеста глава изхвръкна, падна на пода и се търкулна надалече. Обезглавеното тяло на драка се строполи, а от врата му се стичаше кръв.

Лепра мигновено потърси Маланконтър. Не го намери, но чу викове в двора и някакъв кон потегли. Той се хвърли към вратата и видя мъжа, който се отдалечаваше в галоп, наблюдаван от всички, които стояха прави и не смееха да помръднат.

* * *

Изцапан с кръвта на жертвите си, все още със следи от плюнката на влечугото по бузите си, Лепра се върна в странноприемницата. Остана безразличен към проявеното внимание на присъстващите, при които ужасът се смесваше с облекчението. Те продължаваха да стоят като вцепенени и не шукваха. Нозете им нервно потръпваха.

С оръжията в ръце, Лепра спокойно наблюдаваше безредието и опустошенията. Сред обърнатите мебели, счупените съдове и стъпканата храна три трупа лежаха в огромни локви кръв, четвъртият продължаваше да се пече в огнището, а кожата на лицето му се беше стопила от пламъците. Миризмата, смесена с тази на кръвта, на жлъчта и на страха, беше отвратителна.

Проскърца врата и съдържателят се появи от кухнята, като носеше в ръце стара пушка. Дебелакът беше нахлузил на главата си нелеп шлем и се беше пременил с железен нагръдник, но не бе успял да завърже всичките му ремъци. И тъй като целият трепереше, дулото на оръжието му — зейнало като зяпнала уста — сякаш следваше волния полет на въображаема муха.

Лепра се опита да се засмее, но усмивката му изглеждаше много уморена.

Тогава видя кръвта, която се стичаше от левия му ръкав, и разбра, че е ранен.

— Всичко е наред — каза той. — Служа на краля.