Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (10)

8.

В каретата, която ги връщаше към Париж, Никола Марсиак и виконт Д’Орван пиеха леко розе — то трябваше да им отвори апетита. Помежду им на седалката стоеше ракитова кошница, пълна с вкусна храна и с подбрани бутилки вино. Те пиеха в малки, сребърни, гравирани чаши, напълнени до половината, за да не се намокрят брадичките и бедрата им при внезапните раздрусвания по пътя, които понякога бяха много силни.

— Не беше пил — рече Д’Орван, като се върна към темата за дуела.

— Само глътка, за да намирисвам. Да не ме мислиш за глупак?

— Защо в такъв случай беше необходима тази комедия?

— За да се хване Брево и да се предаде.

— Можеше да го победиш и без преструвки.

— Да.

— Впрочем, нямаше да е зле да ме уведомиш…

— Но тогава нямаше да е толкова смешно, нали? Само да си беше видял физиономията!

Виконтът не успя да сдържи усмивката си. Приятелството му с гасконеца го беше научило да не се изненадва от подобни фарсове.

— А кои бяха двете прелестни дами, които пътуваха с теб в каретата?

— Е, виконте! Какъв благородник бих бил, ако ти отговорех?

— Както и да е, изглеждаше, че те са много хлътнали по теб.

— Какво да се прави, приятелю? Харесват ме… И тъй като си любопитен, ще ти пошепна, че едната от тях е хубавица, към която маркиз Дьо Брево не е безразличен. Не се съмнявам, че успя да я зърне…

— Лекомислен си, Никола. Няма съмнение, че гневът на маркиза нарасна, но талантът му на фехтовач се стопи, когато те видя да целуваш тази дама. Правейки това, ти все пак му предостави нов мотив за дуел. Не си даде труд да го победиш, но го унизи. За теб това е игра, зная. Но за него…

Марсиак размисли за перспективата — която нито за секунда не беше си представял до този момент — за втори дуел с маркиз Дьо Брево. След това присви рамене.

— Може би да… Ще видим.

След това добави, като протегна празната си чаша:

— Преди да се забъркам с подобни свинщини, сипи ми още малко от прекрасното си вино.

Докато Д’Орван обслужваше приятеля си с риск да разлее напитката върху скъпите си дрехи, гасконецът изложи на светлина пръстена, който беше спечелил от маркиза. За да оцени добре рубина, го пъхна на пръста си, където имаше и друг пръстен с герб. Той привлече погледа на виконта — на герба от потъмняла стомана имаше рапира и украсен с лилии гръцки кръст.

— Ето — рече Марсиак, възхищавайки се на сиянието на рубина — кое ще успокои ламтежите на госпожа Рабие.

— Длъжник си на Рабие ли? — укорително възкликна Д’Орван.

— А ти как мислиш? Имам дългове и трябва да ги изплатя. Аз не съм маркиз Дьо Брево.

— Въпреки това, Рабие… Да вземеш назаем от нея не е добра идея. С удоволствие бих ти дал няколко екю. Трябваше само да ме помолиш.

— Да поискам от теб? От приятеля си? Шегуваш се, виконте!

Д’Орван леко поклати глава в знак на съгласие.

— Все пак има нещо, което събуди интереса ми, Никола…

— Какво?

— Познавам те от четири години и оттогава ти ми оказваш честта да си ми приятел, често съм те виждал безпаричен и дори тази дума е слаба. Ти сто пъти продаде и изкупи отново всичко, което притежаваше. Случвало ти се е да гладуваш принудително дни наред, и навярно би умрял от глад, ако под някакъв претекст не успявах да те поканя на моята маса. Дори няма да забравя как веднъж ми подари рапира… Но никога, никога не се раздели със стоманения пръстен с печат. Защо?

Погледът на Марсиак се замъгли и споменът за деня, в който получи пръстена, изникна в паметта му. В същото време една дупка на пътя принуди мъжете да подскочат на тапицираната кожена седалка.

— Той е важна брънка от миналото ми — обясни гасконецът. — Човек никога не се разделя с миналото си. Нито го залага…

Д’Орван, според когото меланхолията никак не отиваше на приятеля му, попита след малко:

— Скоро ще сме в Париж. Къде искаш да слезеш?

— На улица „Жабешка“.

Виконтът помълча, след това рече:

— Не ти ли стига един дуел за днес?

Марсиак му отговори с усмивка и прошепна сякаш на себе си:

— О, когато умирам, ми се ще да съм сигурен, че съм живял.