Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остриетата на Кардинала (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Lames du cardinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Остриетата на Кардинала

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: френски

Издател: Издателство „Litus“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Litus

Излязла от печат: май 2015

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-619-209-003-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925

История

  1. — Добавяне

13.

Разположена в началото на махала, която вероятно беше изникнала след построяването й, странноприемницата беше типична за станциите за смяна на конете, които по онова време опасваха пътищата на Франция. Освен основната сграда с покрив с червени керемиди имаше конюшня, плевня, ковачница, курник, хангар за каретите и малка кочина за прасетата, а цялата площ беше заобиколена с висока стена, чиито бели и сиви камъни бяха нагорещени от следобедното слънце. Недалеч течеше река, която въртеше колелото на неголяма мелница. Отвъд се простираха поляни и ниви, а на изток се зеленееше гора. Пасяха крави. Времето беше прекрасно, от небето се разливаше ярка светлина, която караше хората да присвиват очи.

Едно куче се разлая, когато видя кавалера да пристига.

В двора, където се разхождаха няколко кокошки, сменяха колелото на пощенска кола. Щом я стегнеха, щяха да впрегнат в нея отпочинали коне и се очакваше тя да стигне до Клермон преди свечеряване. Кочияшът помагаше на ковача, а пътниците ги наблюдаваха или използваха възможността да се разтъпчат. Като изключим инцидентите и неприятните срещи, пощенските коли по редовните линии представляваха надежден и бърз транспорт, независимо от състоянието на пътищата, които бяха потънали в прах през лятото и се разкалваха още при първите дъждове. Но хората трябваше да търпят несгодите на пътуването в тресящите се и шумни коли, подвластни на ветровете, в които мъжете и жените се притискаха по четирима на дървените пейки, рамо до рамо, а коленете им се допираха.

Щом скочи от коня си, Антоан Лепра Д’Оргьой подаде юздите на едно конярче, което не беше навършило и дванайсет години, облечено в широка дреха от груб кафяв плат и босо.

— Среши го и му дай овес. Но нека да не пие много. След малко потеглям отново.

Кавалерът говореше като човек, който е свикнал да заповядва. Момчето изпълни нареждането и тръгна към обора, водейки коня след себе си.

Безразличен за насочените към него погледи, Лепра се отправи към една поилка, в която потопи глава, след като свали шапката си. След това разтри лицето и врата си със студена вода, изжабурка се, плю, среса кестенявите си коси назад и отново сложи черната си шапка, украсена със сиви пера. Ризата му се подаваше под отворения, набит с прах дублет, който беше виждал и по-добри времена, но несъмнено изглеждаше ушит от скъп плат. Ботушите му за езда, мръсни и износени, също бяха от високо качество. А що се отнася до рапирата, скрита в ножницата, която висеше на портупея, никой не можеше да се похвали, че е виждал подобна където и да било. Той я носеше отдясно, понеже беше левак.

Лепра бавно изкачи стълбите на основното здание до помещение, по чиято външна стена се виеше бръшлян. Отвори вратата и известно време остана на прага. Настъпи тишина, докато оглеждаше пътниците, настанили се в стаята, а те също любопитно го наблюдаваха. Висок, добре сложен, с небръснати страни и студен поглед, той притежаваше необикновен чар, който се засилваше от бойното му облекло на уморен конник. Можеше да се предположи, че рядко се усмихва, още по-рядко говори и не се опитва да се хареса никому. Трябва да беше между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Изострените черти на лицето му издаваха доблестта на рицар на дълга, когото нищо или почти нищо не можеше да уплаши, защото се беше сблъсквал с всички злини на света. Междувременно разнежен, той погледна към едно момиченце, което, седнало на коленете на майка си, бъркаше с пухкавите си пръстчета в някаква купичка и похапваше конфитюр.

Лепра затвори вратата след себе си. Разговорите бяха подновени, щом той влезе, а звукът от шпорите му отекваше в пространството. Когато преминаваше покрай масите, мнозина забелязаха оръжието, което гордо носеше на кръста си. Виждаха се само дръжката и върхът, които се подаваха от ножницата, но то сякаш беше измайсторено от материя с блясъка на полирана слонова кост.

Бяла рапира.

Това беше достатъчно, за да предизвика интерес, независимо че никой не разбираше за какво става въпрос. Хората дискретно се побутваха с лакти, а учудени мимики отговаряха на питащите погледи.

След като избра отделена от другите маса, Лепра седна с гръб към прозореца, от който можеше да следи какво става в двора, наблюдавайки през рамо. Съдържателят, с посивели коси и мръсна престилка, прикриваща огромния му корем, бързо се озова до него.

— Бъдете добре дошъл, господине! Какво да ви поднеса?

— Вино — отвърна Лепра, оставяйки шапката и рапирата си с ножницата върху масата.

След това, като видя пернатите, които се печаха на шиш в огнището, добави:

— Дайте ми и едно пиле. Също и хляб.

— Веднага, господине. Страхотна жега, чак не е за пътуване, нали? Сякаш лятото е дошло!

— Да.

Като разбра, че разговорът няма да потръгне, съдържателят даде разпореждания на гостилничарката.

Обслужен бързо, Лепра похапна, без да вдига поглед от чинията си. Не беше слизал от коня от предишната вечер и се чувстваше повече гладен, отколкото изморен. Преди три дни тръгна от Брюксел, откъдето потегли посред нощ, и се надяваше да стигне в Париж, преди да се смрачи.

Кучето, което го посрещна, отново започна да лае.

Лепра обърна глава към прозореца и видя конниците, които влизаха в двора. Смяташе, че се е отървал от тях в Амиен, след първата засада, която му устроиха на границата между Франция и Испанска Нидерландия.

Явно се беше излъгал.

* * *

Със спокоен жест Лепра повика гостилничарката. Кестенява и повече от закръглена, двайсетинагодишна, тя много приличаше на собственика и навярно му беше дъщеря.

— Господине?

— Бихте ли дръпнали пердето на прозореца, ако обичате.

Девойката се поколеба, тъй като единствено въпросният прозорец осветяваше залата.

— Много ви моля.

— Добре, господине.

Тя се подчини и издърпа пердето, като закри гледката за слизащите от конете си кавалери. Посетителите в странноприемницата се учудиха, защото изведнъж се озоваха в полумрак. Но като разбраха чия заповед е изпълнило момичето, никой не посмя да се обади.

— Готово, господине.

— Сега виждате ли жената с бялото боне? Тази с момиченцето на колене.

— Да.

— Незабавно я изведете заедно с детето навън. Прошепнете на ухото на майката, че е в опасност и трябва да се оттегли заради сигурността на детето си.

— Простете? Но господине…

— Направете това, което ви казвам.

Смутена, младата жена се подчини. Лепра я следеше с поглед, докато тя дискретно разговаряше с майката с бялото боне. Въпросната сбърчи вежди, но макар и обзета от известно безпокойство, нямаше намерение да стане от мястото си…

… поне докато вратата се отвори.

Когато видя кой влиза, тя бързо последва гостилничарката в кухнята, държейки момиченцето си на ръце.

Доволен, Лепра отмести стола си, но не стана.

Грубияните нахлуха дръзко, както проникват грабителите навсякъде, когато са сигурни, че всяват страх. Въоръжени с рапири и облечени с дебели дублети от биволска кожа, те бяха мръсни, потни и смърдяха на обор. Предвождаше ги висок, слаб мъж с дълги русоляви коси — носеше кожена шапка, а на ъгълчето на устните му имаше белег, заради който изглеждаше, че непрекъснато се усмихва странно. Останалите трима, със злокобен вид, вървяха плътно до него, имаха типичните мутри на наемници без съвест, които биха заклали всекиго за трохичка хляб. Накрая пристъпваше този, който, както изглеждаше, особено смразяваше кръвта на присъстващите, замлъкнали от ужас, защото принадлежеше към раса, която драконите бяха създали, за да им прислужва, и чиято жестокост и безскрупулност бяха известни. Беше драк. Сив драк. Фини сивосинкави люспи покриваха бузестото му лице и ръцете му с четири пръста и остри нокти. Той също беше облечен като наемен убиец.

Застинали по местата си и безмълвни, посетителите в странноприемницата се правеха, че не забелязват разбойниците, като по този начин се надяваха да се предпазят от застрашителното им присъствие. Съдържателят се поколеба дали да не отиде при тях, за да ги попита какво биха искали да им сервира, макар да беше ясно, че имат съвсем други намерения. Не му стигна кураж да стори това и остана близо до вратата на кухнята.

Наемниците бавно претърсиха помещението с кръвнишки погледи, а очите им постепенно започваха да свикват с тъмнината. Те видяха, че Лепра е седнал с гръб към прозореца с дръпнатото перде, и се убедиха, че са намерили човека, когото търсят.

Приближиха се към него, без да бързат. Разположиха се край масата му. Дракът остана при вратата. Когато клиентите се опитаха да станат, за да се изнижат незабележимо, той просто обърна глава към тях. Вертикалните ципести клепачи се затвориха рязко над безизразните му очи на влечуго. Хората отново седнаха по местата си.

Мъжът с русолявите коси се настани на масата на Лепра, точно срещу него, но реакция не последва.

— Ще позволите ли? — попита наемникът и посочи с пръст пилето, от което кавалерът похапваше.

Безцеремонно откъсна едното крилце, захапа го и млясна доволно.

— Чест е за мен — продължи той. — Ето че обядвам заедно със знаменития Антоан Лепра, кавалера Д’Оргьой… Защото това си ти, нали? Няма нужда да отговаряш. Достатъчно е да те види човек, за да бъде сигурен.

Той посочи с брадичка бялата рапира, която беше прибрана в ножницата си и лежеше на масата.

— Вярно ли е, че е измайсторена цялата от кост на древен дракон?

— От острието до дръжката.

— Колко подобни на нея мислиш, че има по света?

— Не зная. Може би нито една.

Водачът на наемниците възхитено се взря в оръжието, а удивлението му изглеждаше искрено. Обърна се и извика:

— Гостилничарю! Дай вино за кавалера и за мен. От най-хубавото!

— Да, господине. Веднага…

Двамата мъже се гледаха втренчено, докато съдържателят пристигна да ги обслужи с треперещи ръце, остави каничката и си тръгна.

— А знаеш ли кой съм аз?

Кавалерът го измери с поглед, но не отговори.

— Казвам се Маланконтър.

Лепра се усмихна.

Маланконтър.

Това означаваше лоша среща. Или неприятно приключение.

Да, името напълно отговаряше на човека.