Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (16)

14.

— Достатъчно добър ли съм?

— Винаги ще бъдете достатъчно добър, ако противникът ви е по-зле от вас.

— Но смятате ли, че напредвам?

Алмадес преброи скромната сума, стегна връзките на кесията си и вдигна очи към съвсем младия мъж, който, все още запотен и задъхан от последния си урок по фехтовка, го гледаше тревожно. Той познаваше този поглед. Често го беше засичал през изминалата година и се учудваше, че продължава да изпитва вълнение от него.

— Да, господине. Вие действително напредвате.

Изреченото не беше лъжа, тъй като преди седмица младежът не беше хващал рапира през живота си. Студент по право, той дойде да го потърси една сутрин в тази странноприемница в предградието Сент Антоан, където Алмадес приемаше клиентите си. Предстоеше му дуел и искаше да се научи да борави с оръжието. Времето беше недостатъчно. Но нали се твърдеше, че задното дворче, в което испанецът преподаваше, може да се сравнява с най-добрите зали за фехтовка в Париж? Плащаше се на ръка, а няколко добре усвоени урока навярно щяха да му бъдат от полза. В края на краищата, трябваше да научи две-три движения, чието неспасяемо съвършенство би било достатъчно, за да убие противника си.

Както често се случваше, Алмадес се питаше дали младежът искрено вярва в съществуването на смъртоносни хватки, чийто успех е сигурен, ако знаеш тайната им, без талантът на този, който ги нанася, да има каквото и да било значение. И дори да беше така, можеше ли да си представи човек, че подобни тайни биха били изтъргувани за шепа дребни монети? Но вероятно този студент, ужасѐн от перспективата да рискува живота си с рапира в ръка, би желал да повярва. Той беше като всички други, които честта, гордостта или глупостта водеха към мястото на дуела. Боеше се и поставен в безизходно положение, се надяваше на чудо от сръчен фокусник.

Алмадес обясняваше, че в отреденото кратко време обещава да го научи само на основите на фехтовката, че добрият противник винаги ще може да го победи, че би било по-разумно да се откаже от опасния дуел, вместо да рискува живота си. Но след като се сблъска с настоятелността на студента, той прие да го вземе за ученик, при условие че му плати по-голямата част от предварително уговорената сума. Опитът беше научил Алмадес, че новаците, обезкуражени от трудностите при изучаването на фехтовалното изкуство, доброволно се отказват преждевременно — и той губеше заплащането си.

Това момче обаче не се отказа.

— Моля ви, господине, кажете ми дали съм готов — настоя младежът. — Утре трябва да се бия!

Учителят по фехтовка втренчи поглед в него.

— Най-важното е — рече той — дали сте готов да умрете.

Анибал Антонио Алмадес ди Карло, както беше пълното му име, беше висок, сух, вероятно естествено слаб, но големите лишения също бяха допринесли за мършавостта му. Имаше черни коси и очи, блед тен, посивели и добре поддържани мустаци. Дублетът му, ризата и панталоните до коленете бяха чисти, макар и кърпени. Дантелата на маншетите и яката му бяха износени; на шапката му липсваше перо, а кожените му фуниевидни ботуши не бяха виждали вакса. Но макар да беше облечен във вехти дрехи, Алмадес изглеждаше достолепен. Стара андалуска кръв течеше във вените му и изпълваше цялото му същество със сурова гордост, която се излъчваше от него.

Изплашен от перспективата да умре, студентът пребледня.

— Нали вашият дуел — запита учителят по фехтовка, за да смекчи удара — е до първа кръв?

— Да.

— Тогава всичко е добре. Вместо да използвате изкуството си, за да убиете противника, постарайте се да ви рани леко. Защитавайте се. Отстъпвайте. Пазете силите и въздуха в гърдите си. Изчаквайте той да сгреши, да прояви нехайство. Но не бързайте да свършите, не рискувайте да се излагате на опасност. И дръжте лявата си ръка високо, за да предпазвате лицето си: винаги е по-добре да изгубите пръст, отколкото око.

Младият мъж слушаше внимателно.

— Да — рече той… Ще сторя както ме съветвате.

— Довиждане, господине.

— Довиждане, учителю.

Те се разделиха, като си стиснаха ръцете.

* * *

Алмадес излезе от полумрака на странноприемницата и премина в задния двор, където водеше упражненията с учениците си. Кудкудякаха кокошки; изцвили кон; чу се дори далечно мучене на крава. Предградието Сент Антоан се раждаше. Все още почти село, то се състоеше от нови къщи и имения, чиито фасади бяха разположени от двете страни на прашния път, водещ към Париж, а от погледите на пътниците оставаха скрити фермите и пасбищата. Предградието започваше в сянката на Бастилията, веднага след като човек преминеше вратата „Сент Антоан“ и защитния ров. Колкото по-далече оставаха столицата и нейната смрад, толкова по-свеж ставаше въздухът.

От една маса, изложена на капризите на времето, Алмадес взе рапирата, която предоставяше на клиентите си и която, заедно с висящата на кръста му, представляваше не само целият му материал, използван за преподаване, но и цялото му имущество. Беше калпава желязна рапира, прекалено тежка, предразположена към ръждясване. Той седна на един дръвник и започна грижливо да чисти нащърбеното острие с намазан с масло парцал.

Дочуха се стъпки. Група мъже приближиха и спряха на няколко метра. Останаха смълчани, очаквайки да бъдат забелязани.

Алмадес ги погледна изпод периферията на шапката си.

Бяха четирима. Един прево^[1] и трима чираци. Първият беше въоръжен с рапира, а останалите — с железни прътове. Пристигаха по повеля на един учител по фехтовка, който живееше близо до Бастилията и не му харесваше това, че испанецът дава нелегални уроци.

С желязната рапира на коленете си, той повдигна глава и присви клепачи срещу слънцето. Невъзмутимо наблюдаваше четиримата и докато това продължаваше, извърши един от ритуалите, които човек прави, без да се замисли: три пъти превъртя пръстена с печат, който носеше на левия си безимен пръст.

— Вие сте господин Лорбоа, нали? — обърна се към превото с лек акцент.

Мъжът потвърди и рече:

— Господине, моят господар многократно ви предупреди да престанете да се кичите със званието „учител по фехтовка“, без което практикуването на тази професия е незаконно. Въпреки всичко вие не се вслушахте в думите му. Моят господар ни изпрати днес, за да се убедим, че начаса ще напуснете Париж и околностите му и никога няма да се върнете.

Както всички професии, тази на учителите по фехтовка беше регламентирана. Създадена през 1567 година под патронажа на св. Михаил, общността на парижките учители по фехтовка организираше и следеше практикуването на професията в столицата според статут, определен с кралски указ. Не беше възможно всеки, който желае, да преподава.

Алмадес стана и грабна желязната рапира в лявата си ръка.

— Аз съм учител по фехтовка — каза той.

— В Испания — може би. Но не във Франция. Не в Париж.

— Испанската школа по фехтовка е по-добра от френската.

— Не ни принуждавайте да ви нападаме, господине. Няма да има дуел. Ние сме четирима, а вие сте сам.

— Тогава да се опитаме да изравним шансовете си.

Под погледа на превото, който не разбра значението на изреченото, Алмадес застана насред двора…

… и стисна в дясната си ръка стоманената рапира.

— Чакам ви, господа — рече той и три пъти промуши въздуха с остриетата.

След това застана в позиция за бой.

Превото и тримата чираци се разположиха на разстояние един от друг и веднага се хвърлиха в атака. Алмадес едновременно прониза рамото на единия чирак, бедрото на другия, наведе се, за да избегне пръта на третия, изправи се отново и промуши мишницата му, след това се обърна и кръстоса рапирите си, за да притисне гърлото на превото с върховете на двете оръжия.

Бяха изминали само няколко секунди. Чираците не бяха в състояние да продължат да се сражават, а предводителят им бе изложен на милостта на испанеца. Парализиран от ужас и страх, той не смееше дори да преглътне под угрозата на остриетата, насочени към гърлото му.

Алмадес изчака малко, за да даде възможност на превото да се осъзнае.

— Сега отидете и кажете на този, който ви изпраща, че е жалък учител по фехтовка и че благодарение на вашата несръчност успях да се убедя, че изкуството му буди смях… Изчезвайте.

Унизеният главатар си плю на петите, последван от чираците си, като този с окървавеното бедро беше подкрепян от другите двама. Испанецът проследи как се отдалечават, въздъхна и чу зад гърба си:

— Моите поздравления. Годините не са ви променили.

Обърна се и видя капитан Ла Фарг.

Единственият знак, който издаде изненадата му, беше краткото премигване.

* * *

Седнаха на една маса в почти празната странноприемница. Алмадес поръча и плати шише вино, което щеше да го лиши от вечеря, после три пъти наля в чашите.

— Как знаехте къде да ме намерите? — попита той.

— Не знаех.

— Кардиналът ли?

— Неговите шпиони.

Испанецът отпи една глътка, а Ла Фарг му подаде някакво писмо. Нарежданията на Ришельо бяха скрити под печат с червен восък.

— Дойдох — рече капитанът, — за да ви донеса това.

— Какво означава то?

— Че Остриетата отново се събират и се нуждаят от вашето завръщане.

Алмадес посрещна новината с леко помръдване на главата си.

— След пет години ли?

— Да.

— Под вашето командване?

Капитанът потвърди.

Фехтовчикът се замисли, помълча дълго и многократно превъртя пръстена с печат. В паметта му изникнаха спомени, много от които не бяха щастливи. След това той широко отвори очи.

— Трябва да ми купите кон — рече накрая.