Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (62)

7.

В двореца на Ястреба Марсиак не беше спал и два часа, когато отиде при Лепра в главната зала. Мускетарят седеше все на същия фотьойл до вече изгасналата камина, раненият му крак стърчеше пред него, опрян на табуретка. Измъчван от бездействието, продължаваше да скучае, но поне беше престанал да пие. Впрочем изглеждаше малко пиян, готов да задреме.

Марсиак беше пълен с енергия. Усмихваше се, очите му блестяха, демонстрираше здраве и радост от живота, които обезкуражаваха Лепра. Да не забравяме и нарочната небрежност на външния му вид. Беше облечен като съвършен благородник: модерен, втален дублет, бяла риза, рапира на портупея и ботуши от великолепна кожа. Но той носеше тези дрехи толкова непринудено, че това издаваше сляпата вяра на гасконеца в чара и в късмета си. Дублетът беше разкопчан от горе до долу, яката на ризата зееше, рапирата висеше накриво, а ботушите отчаяно се нуждаеха от излъскване.

— Хайде — рече весело Марсиак и приближи до креслото. — Трябва да прегледам раната ти и може би да сменя превръзката.

— Сега ли?

— Да. Да не би да имаш друга работа?

— Много е странно…

— Приказвай каквото си искаш, нещастнико. Дадох обещание да се грижа за теб.

— Ти ли? Обещание?… Кракът ми е съвсем добре.

— Наистина ли?

— Искам да кажа, че вече не ме боли толкова.

— Ти опразваш бутилка след бутилка, за да успокоиш страданието си.

— Нямаш ли си друга работа, освен да броиш бутилките?

— Имам. Да се погрижа за крака ти.

Лепра се предаде с въздишка и неохотно го остави да действа. Марсиак мълчаливо свали превръзката и прегледа раната, за да се убеди, че не е инфектирана. Движенията му бяха нежни и точни.

Най-накрая, без да вдига очи към пациента си, той запита:

— Откога знаеш?

Лепра се сепна, отначало изненадан, а после обезпокоен от въпроса.

— Какво да зная? — рече той, защитавайки се.

Този път Марсиак пресрещна погледа му. Гледаше строго и ставаше ясно, че не желае да повтаря питането. Старият мускетар откликна:

— А ти? Ти откога знаеш?

— От вчера — обясни гасконецът. — От първия път, когато се погрижих за раната ти… Забелязах, че кръвта ти е смесена с обатра. Тя беше прекалено много, за да не си наясно, че си болен от ранса.

Според Гален, древноримския лекар от Античността, чиито теории все още бяха в основата на западната медицина, човешката физиология произтичаше от равновесието между четирите телесни течности — хуморалната теория: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка, слуз. Преобладаването на която и да било от тези течности определя характера на индивида и темперамента му — сангвиник, холерик, меланхолик или флегматик. Всичко е добре, когато телесните течности са в хармонични количества, подходящи за организма. Но човек се разболява, щом някоя течност започне да преобладава. Нормалното й количество трябва да бъде възстановено посредством кръвопускания, клизми и други прочиствания на тялото.

Бидейки авангардисти, лекарите от факултета в Монпелие — където Марсиак беше учил — установиха, че заболяването, причинявано от драконите, се дължи на пета телесна течност, характерна за тяхната раса: обатра. „Тя — твърдяха те — нарушава равновесието на човешките течности, една по една ги разваля и води до познатото ни болестно състояние.“ Техните колеги и традиционни опоненти от факултета в Париж не искаха и да чуят за обатра, тъй като Гален никъде не я споменаваше; а той не можеше да греши. Така че безплодните спорове между учените глави нямаха край.

— Болен съм от две години — каза Лепра.

— Прояви ли се голямата ранса?

— Не. Смяташ ли, че бих позволил някой да се приближи до мен, ако бях зара̀зен?

Марсиак избягна отговора.

— Голямата ранса може и никога да не се прояви — рече той. — Някои живеят с малката до смъртта си.

— Или ще ме връхлети и ще ме превърне в окаяно чудовище…

Гасконецът мрачно потвърди.

— Къде е петното? — запита той.

— Навсякъде по гърба ми. Вече стига до раменете.

— Покажи ми.

— Не. Безсмислено е. Никой нищо не може да стори.

Наистина, независимо дали лекарите от Монпелие бяха прави или не за съществуването на обатрата, рансата си оставаше нелечима през XVII век.

— Страдаш ли?

— Само се чувствам страшно изморен. Но зная, че болките скоро ще се появят.

Марсиак не намери какво да каже, и отново превърза бедрото на мускетаря.

— Ще съм ти задължен, ако… — започна Лепра.

Но не продължи.

Гасконецът стана и му се усмихна успокояващо.

— Не се тревожи — рече той. — Никога не съм полагал Хипократова клетва, тъй като не станах лекар, но тайната ти ще остане завинаги заключена в мен.

— Благодаря.

Стъпил здраво на краката си и продължавайки да се усмихва, Марсиак заяви:

— Добре! Сега ще отида да се убедя, че нашето протеже не се нуждае от нищо. Тъй като Наис излезе, може да наобиколя кухните и да ти донеса каквото искаш за хапване…

— Не, и така ми е добре. Струва ми се, че ще се опитам да поспя.

* * *

Като размисли, Марсиак реши, че е малко гладен, и се появи в кухнята. Там нямаше никой, той си взе пастет от черен дроб, извади комат от раклата за хляб и си устрои лека закуска в едно ъгълче на масата. Потенциално фаталната болест на Лепра го притесняваше, но като съзнаваше, че нищо не може да стори, се опитваше да не мисли за нея. Надяваше се само малко да му помогне, като споделя тайната му. Ако мускетарят искаше да поговори с някого за страданието си, той вече знаеше към кого може да се обърне.

Гасконецът отпиваше от чашата си, когато Сесил влезе и го поздрави.

— Добър ден, господине.

Той едва не се задави, но успя да цъфне в чаровна усмивка:

— Добър ден, госпожо. Как се чувствате тази сутрин? Мога ли да направя нещо за вас?

Тя беше бледа, с опънати черти, но си оставаше много красива. Може би слабостта и големите й тъжни очи бяха великолепно допълнение към крехката й хубост.

— Да, господине, търсех ви.

Марсиак предложи стол на девойката и изпълнен с внимание, седна до нея.

— Слушам ви, госпожо.

— Моля ви, казвайте ми Сесил — рече тя срамежливо.

— Добре… Сесил.

— Първо искам да ви благодаря. Без вас тази нощ…

— Забравете това, Сесил. Вече сте на сигурно място сред тези стени.

— Вероятно е така, но аз не зная нищо за вас и за вашите приятели. И продължавам да си задавам въпроси, на които нямам отговор.

Тя погледна тъжно, така че разтопи сърцето му.

Гасконецът пое ръката й. Девойката не я отдръпна. Дали неволно не беше го подтикнала да стори именно това? Марсиак реши, че е така, и играта му хареса.

— По пътища, които не мога да ви обясня, без да издам тайните, които не ми принадлежат — обясни й той, — моите приятели и аз стигнахме до срещата си с вас. Трябва все пак да знаете, че сме ваши съмишленици и че враговете ви са и наши противници. Затова всичко, което можете да ни кажете, ще послужи на вашата кауза, каквато и да е тя. Доверете ни се. И ако това ви е трудно, поне се доверете на мен…

— Но аз вече казах всичко на госпожа Дьо Водрьой! — възкликна намръщено Сесил.

— В такъв случай не бива да се тревожите за нищо, защото ние ще се погрижим за останалото. Заклевам се, че ако това е по човешките сили, ще намерим сестра ви Шантал.

— Много благодаря, господине.

— На вашите услуги.

— Наистина ли, господине?

Той я погледна в очите, този път хвана и двете й ръце, деликатно, с върха на пръстите си.

— Можете да бъдете сигурна — рече.

— Тогава може би…

Тя не довърши изречението, обърна се, сякаш съжаляваше, че си е отворила устата. Гасконецът се престори, че е паднал в капана.

— Моля ви, Сесил. Говорете. Искайте.

Отправи към него свенлив поглед, чиято ефикасност вероятно съзнаваше.

— Бих желала, господине, да ме придружите до моя дом.

— Сега ли?

— Да. Оставих там неща, които ми липсват и които искам да прибера.

— Това би било крайно непредпазливо, Сесил…

— Моля ви, господине.

— Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще отида да го потърся.

— Става дума за вещи, без които една жена не може дълго да остава… Нито пък да говори за тях на някой мъж…

— Така ли… Тогава се разберете с баронесата. Или с Наис… Каквото и да става, не бива да се връщате в дома си. Все още опасността е твърде голяма.

Младата жена разбра, че няма да се наложи. Победена, тя тъжно се съгласи и рече:

— Да. Без съмнение сте прав.

— Искрено съжалявам, Сесил.

Тя стана, благодари за последен път, каза че ще се върне в стаята си, и напусна кухнята.

Марсиак остана замислен и неподвижен.

После запита:

— Какво ти е мнението?

Анес приближи, след като известно време беше наблюдавала сцената от прага на вратата. Тя проследи разговора, без Сесил да я види и да я чуе. Но гасконецът я беше забелязал и Анес знаеше това.

— Тя беше готова да пробва всички трикове — каза баронесата. — За момент дори си помислих, че ще паднеш в мрежите й.

— Подценяваш ме.

— Госпожицата е прелестна.

— Какво мислиш, че иска да прибере от дома си?

— Не зная и ще отида да видя.

— Сама ли?

— Някой трябва да остане тук, а нито Лепра, нито чичо Гибо ще попречат на Сесил да избяга.

— Вземи поне Балардийо.

— Не е тук.

— Изчакай го.

— Няма време.