Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (4)

2.

Анес дьо Водрьой се събуди с вик, с изцъклени очи и изпълнен с ужас поглед — нещо, което се повтаряше почти всяка нощ. Тя седна панически, остана за момент като замаяна и започна да следи сенките около леглото си. Трябваше да изчака сърцето й да спре да блъска лудо в гърдите. Да изчака ускореното й до крайност дишане да се успокои. Да изчака студената пот да изсъхне по кожата й.

Последните остатъци от страха я напускаха малко по малко, със съжалението на хрътка, нещастна, че е изпуснала ранената плячка, която се е оказала прекалено жадна да оцелее.

Младата жена въздъхна.

Благодатна тишина цареше и навън, и вътре, а от осеяното със звезди небе се сипеше сякаш нереална светлина, която влизаше през отворения прозорец и стигаше до леглото с колони. Елегантна и просторна, стаята беше богато мебелирана, украсена с тежка тапицерия, скъпи миниатюри, деликатно боядисана ламперия и позлатени корнизи. Странно безредие обаче смущаваше лукса. Един стол беше обърнат. Мъжка шапка беше накривена върху антична статуя. Свещите се бяха превърнали в купчинки восък в свещниците. Върху красива маса лежаха остатъците от богата вечеря, а разхвърляни дрехи се стелеха по килимите.

Анес се наклони напред, скри нозете си под завивката, подпря се на лакти и плъзна пръсти сред гъстите си коси, от челото до темето. След това бавно повдигна глава и остави дланите си да приласкаят бузите й. Чувстваше се по-добре, но състоянието беше временно. Ловното гонче щеше да се върне гладно и може би по-жестоко. Не можеше да стори нищо друго, освен да го приеме.

И да живее.

Анес се овладя.

Без да безпокои мъжа, който спеше до нея, тя стана, издърпа смачкания чаршаф и се уви в него. Доста висока и много по-слаба и мускулеста, отколкото съвременничките й, които предпочитаха да останат пухкави, за да съблазняват, все пак съвсем не й липсваше чар, дори според критериите на епохата. Жестовете й бяха елегантни, външният й вид — благороден, притежаваше строга и дива красота, високомерна, даже провокираща, която сякаш предсказваше неуспеха на всеки, който би се опитал да я подчини. Натежали от безкрайно много къдрици, дългите й черни коси се спускаха около слабо и волево лице, подчертавайки неговата бледност. Пълните й тъмни устни рядко се усмихваха. Също и смарагдовозелените й очи, в които светеше студен пламък. Но всъщност й беше необходима само малко радост, за да разцъфти всичко в нея.

Придържайки с лявата ръка чаршафа към гърдите си, Анес претърси роклята и смачканата фуста, които носеше предната вечер. Не беше свалила белите си чорапи от своите дълги нозе. Със свободната ръка тя разклати няколко бутилки, преди да намери една, която не беше празна. Сипа остатъка от виното в чаша, занесе я до прозореца и се остави на прохладния полъх на майската нощ да я гали. От първия етаж тя гледаше двора на имението си и полето наоколо, чак до далечното бледо сияние на река Оаз.

Анес изпи на малки глътки виното си в очакване да се зазори.

* * *

Призори чаршафът се беше приплъзнал леко надолу и оставяше видим белега на лопатката й, който безпокоеше някои от нейните любовници и разкриваше, че Анес притежава известна магьосническа сила. Все така застанала до прозореца, тя мечтателно си играеше с накита с печат — бижу от потъмняло сребро, което представляваше украсен с лилии гръцки кръст, пронизан от рапира. Анес чу, че мъжът става. Тя остави накита и прикри рамото си, но не се обърна, докато той се обличаше, а след това напусна стаята, без да промълви нито дума. Видя го, когато се появи на двора и разбуди заспалия до впрегнатата карета кочияш. Камшикът просвистя, конете изпръхтяха и колата на този вече забравен от нея благородник скоро се превърна в облак прах по каменистия път.

Скоро имението се оживи, едновременно с камбаните в близкото село, които призоваваха на първата служба. Анес дьо Водрьой най-после се отдели от прозореца, когато забеляза един слуга да получава заповеди от коняря пред конюшнята. Тя набързо се погрижи за тоалета си и припряно сплете дългите си коси. Смени си чорапите, обу панталон по тялото до коленете, облече риза с широка яка, а върху нея — стар елек от червена кожа. Избра най-хубавите си ботуши за езда, сложи си портупей, на който закачи висящата до вратата рапира.

Беше острие, създадено за ръката й и изковано в Толедо от най-добрата стомана. Измъкна го от ножницата, за да се наслади на съвършената направа, на блясъка, гъвкавостта и остротата му. Предприе няколко бързи удара, нападение и отбрана. Накрая с палец измъкна от дръжката дълго колкото ръката й острие, фино и наточено като флорентински кинжал, и го огледа възхитено, с почти любовен плам в очите си.