Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (8)

6.

Залата за фехтовка на Жан Делормел се намираше на улица „Въжарска“ близо до вратата „Сен Жак“. Тя можеше да бъде открита, след като се преминеше през портала на павиран двор, който беше почти изцяло скрит под короната на разположено в средата му ябълково дърво. В дъното вляво, до красива сграда, имаше конюшня, а близо до нея — малка ковачница. Погледите обаче естествено се отправяха надясно, към къщата, която разпознаваха по традиционната табела, висяща над входа — ръка, държаща рапира.

Седнало на дървена пейка под ябълката, едно десетгодишно момиченце си играеше с кукла — парцалено телце и глава от изрисувано дърво, — когато капитан Ла Фарг пристигна на кон. Рижа и къдрава, чисто облечена, Жюстин беше най-малката дъщеря на учителя по фехтовка Делормел, чиято съпруга беше родила седем деца, три от които оцеляха. Стар приятел на семейството, Ла Фарг беше свидетел на раждането на Жюстин, както бе видял идването на този свят и на по-големите деца. Но по време на отсъствието му кърмачето се беше превърнало в красиво дете, изпълнено с достойнство, което много слушаше и още повече размишляваше. Тази промяна се стори изключително бърза на капитана, когато той се завърна след пет години. Нищо не бе по-изразително за стремителното протичане на времето от порастването на дребосъчетата.

Жюстин стана, изтупа предната част на роклята си и направи прелестен реверанс на конника, който скочи на земята и честно казано, почти забрави за нея, докато вървеше към конюшнята.

— Добър ден, господине.

С юздите в ръка, той спря.

Студеният му поглед, суровото му лице, сивата му брада на римски патриарх, строгата елегантност на дрехите му и гордата сигурност, с която носеше рапирата си — всичко това впечатляваше възрастните и изпълваше с боязън децата. Но тази малка женичка никак не изглеждаше уплашена.

Малко объркан, старият капитан се поколеба.

След това намръщено поздрави с поклащане на глава, докосна шапката си с пръсти и бързо отмина.

Майката на Жюстин имаше работа в кухнята и наблюдаваше сцената през отворения прозорец. Беше млада, привлекателна и усмихната жена, чиито непрекъснати бременности не бяха развалили тънката й талия. Тя се казваше Ан и беше дъщеря на известен учител по фехтовка, който преподаваше на остров Сите. Ла Фарг поздрави и нея, но този път беше по-любезен.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, господин капитан. Хубаво време, нали?

— Действително. Знаете ли къде е съпругът ви?

— В залата. Струва ми се, че ви очаква… Ще обядвате ли?

По онова време винаги закусваха сутрин, обядваха на обяд и вечеряха вечер.

— С удоволствие, госпожо. Благодаря ви.

* * *

Ла Фарг завързваше коня си в конюшнята, когато чу:

— Господине, баща ми вероятно ще ви гълчи.

Той се обърна, видя Жюстин, която стоеше на прага, но не влезе, навярно защото й беше забранено да се приближава до конете.

Заинтригуван, старият благородник свъси вежди. Трудно беше да си представи човек някой да „гълчи“ храбрец като него. Обаче малката все още беше във възраст, в която детето не се съмнява в непобедимостта на своя баща.

— Ще ме гълчи ли? Наистина?

— Татко беше много разтревожен. Мама също. Очакваха да се върнете още вчера вечерта.

— Как разбрахте, млада госпожице?

— Чух ги да си говорят.

— Не си ли бяхте в стаята?

— Бях.

— И не спяхте ли в този късен час, както подобава на една послушна госпожица на вашата възраст?

Хваната в провинение, Жюстин замълча, после рече:

— Да.

Ла Фарг едва сдържа усмивката си.

— Значи така, спяхте в стаята си и чухте родителите си да разговарят…

Момиченцето отговори устато:

— Имам страхотен слух…

И изпълнена с достойнство, си тръгна.

* * *

Ла Фарг напусна конюшнята няколко мига по-късно.

Под ябълката Жюстин сега проявяваше интерес само към куклата си, като й отправяше някакви упреци. Наближаваше обяд и слънцето грееше силно, но пищната корона на дървото разпръскваше приятна хладина в двора. Многохилядната гълчава от парижките улици тук беше само далечен шум.

В залата за фехтовка Ла Фарг намери младия Мартин — най-големия син на Делормел и учител в неговата зала. Той даваше частен урок, докато един слуга миеше с вода пода. Стаята беше почти празна, с голи стени, мебелирана само с три пейки, с пирамида за оръжията и с дървен кон за трениране на фехтовка върху седлата. Имаше галерия, до която се стигаше по права стълба — оттам можеше да се наблюдава. Учителят по фехтовка стоеше на балкончето. Той прояви голямо задоволство, щом видя, че капитанът идва към него. Благородникът се изкачи по стъпалата, като мимоходом размени дружеска усмивка с Мартин, риж и слаб младеж, който следеше движенията на ученика си и удряше по земята с голяма тояга.

— Щастлив съм да те видя, капитане. Чакахме те.

Независимо от всичко, Делормел никога не пропускаше да назовава капитана с чина му; вероятно по навик. Но също и за да покаже, че изобщо не е приел обстоятелството, че са му отнели командването.

— Още от нощес, да, зная. Вестта стигна до мен. Съжалявам.

Фехтовачът се учуди:

— Знаеш ли? Откъде?

— Твоята дъщеричка ми каза. Най-малката.

Мъжът нежно се усмихна.

— Дяволче. Нищо не й убягва…

Едър и широк в раменете, Делормел беше от тези учители, които бяха минали през войнишката служба и възприемаха фехтовката повече като практика, отколкото като учебно занимание. Белег опасваше врата му; имаше и друг — на челото му. Но онова, което веднага правеше впечатление, когато го видиш, бяха червените му и гъсти коси, които беше наследил от баща си и предал на своите потомци: един Делормел беше или риж, или не бе истински член на семейство Делормел. Чист и добре сресан, той носеше скромен и отлично изгладен жакет.

— Впрочем — каза Ла Фарг — ти не грешиш, като ме нарече „капитан“.

— Така ли?

— Кардиналът тайно ми върна чина. Той настоява Остриетата отново да се съберат. Под мое командване.

— Всички ли? Искам да кажа, всичките Остриета?

Капитанът присви рамене.

— Тези, които са оцелели и биха желали. А за другите, които откажат, не се съмнявам, че Кардиналът ще упражни методи за убеждаване, за които думата „мощни“ ще е бледа. Вече са разпратени писма до всички.

Като прочете безпокойството по лицето на Ла Фарг, Делормел се поколеба, но все пак попита:

— Нима това не е добра новина?

— Все още не съм си съставил ясно мнение по този въпрос.

— Хайде де, капитане! Остриетата са целият ти живот! Ето че вече от пет години…

Но той не се доизказа.

Изведнъж се изпълни със съмнение, погледна наляво и надясно и промълви:

— Моля те, не ми казвай, че си отговорил „не“ на Кардинала! Никой не казва „не“ на Кардинала, нали? Никой. Дори ти, надявам се?

Ла Фарг не отговори.

С поглед посочи Мартин и ученика му, след това рече:

— Мислех, че отваряш залата следобед.

— Частен урок — уточни Делормел. — Тарикатът, който виждаш, плаща в злато.

Определението „тарикат“ беше показателно. Все пак старият благородник запита:

— Как се справя той?

Учителят по фехтовка направи пренебрежителна физиономия.

— Не разпознава кое му е ляво и кое дясно, държи рапирата като мистрия, смята се за всезнайко, нищо не разбира и мърмори, че му обясняват зле.

— Как му е името?

— Мисля, че Герант. Ако бях на мястото на Мартин, досега десет пъти да съм го шамаросал.

— Щеше да си изгубиш клиента.

— Вероятно, но…

Ла Фарг не изпускаше ученика на Мартин от очи. Той беше богато облечен младеж и всичко в поведението му издаваше, че е дете на пропита с чувство за превъзходство фамилия заради името и заможността си. Липсваше му както търпение, така и талант, нервираше се за дреболии, намираше хиляди глупави извинения за несръчността си. Той не беше на мястото си тук, където обучаваха учениците на сериозна и прагматична фехтовка — нещо, което изискваше усилия и беше несъвместимо със самолюбието.

— Не казах „не“ — изрече изведнъж капитанът. — Тази нощ, на Кардинала. Не казах „не“.

Широка усмивка цъфна на лицето на Делормел.

— На добър час! Ти си ти само когато служиш на краля, и каквото и да си мислиш, никога не си му служил по-добре, отколкото през годините, когато командваше Остриетата.

— Но какъв беше резултатът? Смърт и предателство на приятел…

— Ти си войник. Смъртта е част от войната. Колкото до предателството, то е част от живота.

Ла Фарг кимна, но беше невъзможно да се разбере дали наистина е съгласен с казаното.

Вероятно опитвайки се да смени темата, Делормел хвана капитана за лакътя и куцайки леко поради стара рана, го отдръпна от балкончето.

— Не те питам каква ти е мисията, но…

— Можеш — прекъсна го Ла Фарг. — В момента час по-скоро трябва да събера отново Остриетата, при това без да привличам вниманието на околните. И евентуално да намеря още други… Но несъмнено Кардиналът има конкретни планове, които ще науча скоро. Защо свиква Остриетата? Защо тях, след като не му липсват усърдни агенти? И най-вече защо сега, подир толкова много години? Във всичко това очевидно има някаква тайна.

— Времената са смутни — рече Делормел. — И противно на думите ти, може би Негово Преосвещенство не разполага с мъже, способни на това, което Остриетата и ти осъществихте в миналото…

Долу изведнъж избухна скандал, който ги изненада и ги накара да се върнат на балкончето.

* * *

Герант беше паднал по своя вина и побеснял, обсипваше с ругатни Делормел. Побледнелият младеж приемаше обидите мълчаливо — той беше обикновен човек, докато ученикът му притежаваше благородническа титла и смяташе, че е недосегаем и всичко му е позволено.

— Добре — отсече Ла Фарг след малко. — Стига толкова.

Той решително слезе по стълбите, докато аристократът се преобличаше и продължаваше да роптае, хвана го за врата, измъкна го от залата въпреки протестите му, пресече с него двора пред очите на изумената Жюстин и го изхвърли на улицата. Герант се просна в кална локва за голямо удоволствие на минувачите.

Яростен, смърдящ на урина и на мръсотия, „тарикатът“ стана и се опита да измъкне рапирата си. Но Ла Фарг предотврати неговия жест и насочи пръста си към гърдите му.

— Господине — каза му той спокойно и заплашително, — аз съм благородник и няма да търпя капризите и настроенията ви. Ако искате да използвате оръжието си, направете го, но ще срещнете силен противник.

Герант се замисли, промени си мнението и прибра острието в ножницата.

— Чуйте и друго, господине — прибави капитанът. — Ако сте ревностен християнин, помолете се. Помолете се да не се случи нещо непредвидено на моя приятел Делормел. Помолете се никой да не безпокои нито клиентите, нито семейството му. Помолете се слугите му да не решат да опожарят залата или жилището му. Помолете се да не получи удари с тояга от спотаени на някоя тъмна уличка мъже… Защото аз ще науча. И без много да размишлявам, ще ви потърся и ще ви убия, господин Дьо Герант. Чухте ли ме добре?

Покрит с кал и унизен, мъжът се опита да окаже известна съпротива. Подигравателните зяпачи го наблюдаваха и той не искаше съвсем да изгуби достойнството си.

— Тази история — обеща той наперено — няма да свърши дотук!

— Ще свърши — отвърна Ла Фарг строго и невъзмутимо.

— Хайде да видим!

— Историята приключва тук и сега, стига да не извадите рапирата си, господине…

Под страшния му поглед Герант се разтрепери.

— И така, какво? — настойчиво го изгледа капитанът.

* * *

Делормел и синът му чакаха Ла Фарг в двора. Колкото до съпругата му, побледняла и угрижена, тя дебнеше от прага на жилището, а Жюстин се беше скрила в полите й.

— Да обядваме — каза капитанът, когато се завърна.

Рапирата му не беше напускала ножницата.