Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (29)

27.

Вечерта трима конници преминаха през вратата „Бюси“ за да се озоват в просторното и спокойно предградие на абатството „Сен Жермен“. Те поеха по улица „Гълъбарника“, скоро завиха по „Светите братя“, минаха покрай Протестантското гробище и при болницата „Шарите“ тръгнаха по улица „Сен Гийом“.

— Пристигнахме — рече Ла Фарг и скочи на земята.

Марсиак и Алмадес едновременно погледнаха към портата, пред която бяха спрели — масивна, мрачна врата с две правоъгълни крила, украсени с дървени плоскости, забити с големи пирони с кръгли главички. Всички слязоха от седлата и докато капитанът удари три пъти с чукчето от ковано желязо, те разглеждаха спокойната улица, която наблизо, се отклоняваше към улица „Сен Доминик“. Вече нямаше навалица по паветата, позлатени от залязващите лъчи, а търговците прибираха стоката си. Миризма на готвено се примесваше с парижката смрад на изпражнения. Недалеч житен сноп служеше за разпознавателен знак на една гостилница.

— Почти нищо не се е променило — рече гасконецът.

— Не е — отговори лаконично испанският учител по фехтовка.

Малка вратичка за пешеходци беше разположена в долния край на едно от крилата на портата. Тя леко се отвори и отвътре някакъв глас попита:

— Кои сте вие?

— Посетители — отговори Ла Фарг.

— Очакват ли ви?

— Нуждаят се от нас.

Странната размяна на любезности предизвика носталгичната усмивка на Марсиак.

— Може би най-после тази парола трябва да бъде сменена — промълви той на Алмадес. — Все пак, след пет години…

Събеседникът му повдигна рамене: важното беше в този късен час да им отворят, и точно това се случи.

Ла Фарг влезе пръв, останалите го последваха, като дърпаха юздите на конете си, за да ги накарат да сведат глави. Щом преминаха през вратата, шумът от копитата на жребците отекна по паветата и дворът се изпълни с глъчка.

* * *

Беше стара сграда в строг архитектурен стил, масивна, цялата от сив камък, която един хугенот пуритан беше построил по свой вкус непосредствено преди Вартоломеевата нощ^[1]. Тя приличаше на древните господарски домове, които оцеляваха след многобройни кампании и чиито фасади бяха крепостни зидове, а прозорците — бойници. Висока стена отделяше двора от улицата. Отдясно на входа се издигаше порутеното крило на съседното здание. Насреща стърчаха портите на голямата конюшня, а до нея беше хамбарът за просо. Отляво се намираше основната част, предназначена за обитаване. Най-горе имаше куличка и гълъбарник, таванското помещение беше под солидния покрив, два реда прозорци с каменни рамки гледаха към двора, кабинетът заемаше цял етаж, после идваше приземният, до който се стигаше по няколко стъпала.

Марсиак остави коня си, изкачи се по стълбите, обърна се към спътниците си, останали назад, и заяви патетично:

— Ето ни отново в двореца на Ястреба. Както виждате, очарованието му не е изчезнало… По дяволите! — продължи той по-тихо. — Мястото е още по-ужасяващо, отколкото е в спомените ми, а това ми се струваше невъзможно.

— Този замък отлично е служил в миналото — заяви капитанът. — И пак ще послужи. Впрочем ние сме свикнали с него.

След като затвори малката врата, посрещачът им се присъедини към тях.

Старецът имаше дървен крак. Дребен, слаб, нечист, веждите му бяха разрошени, а голият му череп беше обграден от корона от дълги и фини, жълтеникавобели коси.

— Добър вечер, господине — рече той на Ла Фарг и му подаде тежка връзка ключове.

— Добър вечер, Гибо. Благодаря.

— Господин Гибо? — намеси се Марсиак, след като се приближи. — Господин Гибо, нима сте вие?

— Бога ми, господине, аз съм.

— Струваше ми се, че разпознах гласа ви, но… Нима продължавате да пазите тези тъжни камъни цели пет години?

Мъжът реагира, сякаш бяха наругали някой от членовете на семейството му:

— Тъжни камъни ли, господине? Може би този замък не е особено весел и вероятно тук-там ще намерите прах и паяжини, но мога да ви уверя, че покривът, конструкцията, стените и дъските на пода са здрави. Камините още работят. Мазетата и конюшните са просторни. Също така в дъното на градината има вратичка, гледа към уличка без изход, която…

— Ами тя? — прекъсна го Алмадес. — Коя е тя?

Девойка с бяла престилка и боне стоеше на входа на жилищната част. Руса и закръглена, със сини очи, тя се усмихваше срамежливо и беше скръстила ръце.

— Това е Наис — обясни Гибо. — Вашата готвачка.

— А госпожа Лудрен? — запита Марсиак.

— Почина миналата година, господине. Наис е нейна племенничка.

— Умее ли също така добре да готви?

— Да, господине.

— А ще си държи ли езика зад зъбите? — поинтересува се Ла Фарг, който отлично разбираше най-важните неща.

— Тя е почти няма.

— Как така почти?

— Толкова е срамежлива и смирена, че почти никога не говори.

— Не е същото…

Наис се колебаеше дали да се приближи, но Ла Фарг й даде знак да дойде при него, обаче в същото време чукчето от ковано желязо на портата отекна два пъти. Всички се изненадаха, а девойката дори подскочи.

— Той е — рече Гибо с известно безпокойство в гласа.

Капитанът кимна, посребрените му коси се стелеха по яката на сивия му дублет.

— Отидете да отворите, господин Гибо.

— Той ли? — попита гасконецът, докато портиерът изпълняваше заповедта. — Кой е той?

— Ето го — заяви капитанът и повдигна брадичката си към благородника, който влизаше в двора, теглейки за юздата дорестия си кон.

Между четирийсет и пет и петдесетгодишен, той беше висок, слаб и блед, изпълнен с високомерие и достолепие, облечен с пурпурен дублет и черни панталони до коленете.

Марсиак го разпозна още преди да види добре поддържаните му мустаци и белега на слепоочието.

— Рошфор.