Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (37)

7.

Той се събуди превързан и измит в таванската стая, която обитаваше под наем на улица „Кокатрикс“^[1], и разпозна характерните особености на личното си пространство веднага щом отвори очи.

— Ето че най-после се завърнахте сред нас — дочу красив мъжки глас.

Макар да беше облечен скромно, благородникът, седнал на един стол край леглото, притежаваше естествена елегантност, която от сто крачки издаваше големия аристократ. Беше с рапира; оставил шапката си близо до себе си, държеше книга, която затвори. Наближаваше четирийсет години и служеше в ротата на кралските мускетари.

— Добър ден, Атос — поздрави го Лепра.

— Добър ден. Как се чувствате?

Лепра внимателно се изправи на възглавницата и огледа раните си. Ръката му беше здраво бинтована, както и бедрото под чаршафа, покриващ голото му тяло. Не го болеше много, усещаше се отпочинал и съзнанието му бе ясно.

— Учудващо добре — отговори той. — А писмото?

— Успокойте се, то стигна до предназначението си. Гвардейският офицер при вратата „Сен Дьони“, на когото предвидливо сте го поверили, щом сте пристигнали в Париж, без да се бави, го е предал на господин Дьо Тревил… Гладен ли сте?

— Да.

— Това е чудесен знак.

Атос взе някаква кошница, която постави на леглото между тях двамата, повдигна кърпата на червени и бели карета, а под нея имаше салам, сирене, рибен пастет, половин самун хляб, нож, две чаши и бутилка вино.

— Значи така — рече Лепра, докато мускетарят му приготвяше намазана филия хляб, — аз съм жив!

— Да, разбира се. Ето, хапнете.

Раненият захапа сандвича с пастет и усети, че апетитът му не е отслабнал.

— И на какво дължа присъствието си на този свят?

— Първо — на Бога. След това — на господин Дьо Тревил… Но първо ми кажете какво си спомняте?

Лепра напрегна паметта си.

— Вчера вечерта, по мрак… Защото това се случи вчера вечерта, нали?

— Да.

— Значи, вчера вечерта, попаднах в засада на кръстовището на улиците „Сен Дьони“ и „При мечките“. Успях да се справя с по-голямата част от нападателите, но последният, благородник, ми видя сметката. Спомням си, че ме застреля с пищов, и всичко след това е мъгла.

— Познавате ли убиеца си?

— Не. Но сега вече бих го разпознал между хиляди други.

Атос кимна и се замисли. Той нямаше представа нито от детайлите, нито от същността на тази мисия, но като дискретен човек не зададе никакви въпроси. Имаше подозрения, че кавалерът също не знае много повече от него. Обърна се назад, свали от облегалката портупея на Лепра и рече:

— Ето причината, поради която най-вече трябва да благодарите на Бога. Той ви е създал левак.

Лепра се усмихна.

Тъй като беше левак, носеше рапирата си отдясно. Тежкият му кожен портупей минаваше през гърдите му от лявото рамо и беше спрял куршума, насочен към сърцето му. Така че той беше припаднал от удара.

— Слава Богу, че убиецът ми не се е целил в главата…

— Има и случайности в сраженията. Те невинаги са гибелни.

Лепра се съгласи с тези думи и пое подадената му чаша вино. Имаше достатъчно военен опит и знаеше, че боецът нерядко дължи живота си на късмета.

— Макар да се досещам — каза той, докато се чукаха за здраве, — кажете ми сега защо трябва да благодаря на господин Дьо Тревил.

Атос изпразни чашата си и чак тогава отговори.

— Разтревожени от шума от схватката, стражите при вратата „Сен Дьони“ пристигнали в момента, когато известният ви тип стрелял във вас. Появата им накарала мъжа да побегне. Отначало помислили, че сте мъртъв, но бързо установили, че не е така и все още дишате. Благодарение на пропуска, който сте им показали, те узнали, че сте кралски мускетар. Един от тях изтичал да потърси господин Дьо Тревил, а другите ви отвели при някакъв доктор. Господин Дьо Тревил незабавно се появил на местопроизшествието, измъкнал ви от лапите на случайния лечител, отвел ви вкъщи и ви поверил на грижите на собствения си хирург. Ето това е.

— Това ли?

— Това.

— А защо вие се появявате в ролята на санитарка?

Атос повдигна рамене.

— Бях дежурен вчера вечерта — обясни той.

И за да приключи разговора, стана, взе си шапката и обяви:

— Сега вече трябва да ви оставя.

— Връщате се на улица „Старият гълъбарник“ ли?

— Да.

— Ако ми позволите, ще дойда с вас.

— Наистина ли?

— Струва ми се, че имам сили и незабавно трябва да рапортувам пред господин Дьо Тревил… Дайте ми само малко време да се облека.

— Добре. Ще ви чакам в коридора.

* * *

Антоан Лепра живееше на остров Сите.

Спретна се бързо, но тъй като видя тридневната си брада, той скоро се присъедини към Атос и го помоли да прескочат до бръснаря. Благородникът прие на драго сърце, защото също имаше нужда от освежаване, а господин Дьо Тревил държеше мускетарите му винаги да са представителни. Един бръснар на улица „Еднорог“ си свърши перфектно работата и им предостави възможността да се отпуснат и малко да си побъбрят.

— Има нещо, което ме озадачава — каза Атос.

— Какво?

— Спомняте си само за кавалера, който е стрелял с пищов, нали? Но стражите от вратата „Сен Дьони“ твърдят, че е изникнал втори кавалер и че те са го видели… Кавалер, облечен в светлосиво или в бяло, яхнал кон с бледа козина, който стоял срещу другия, когато вие сте лежали на земята. Появата му според тях била почти призрачна… Той също не бил разпознат.

— Казах ви всичко, което си спомних, Атос.

По-късно, към десет часа, те преминаха по Малкия мост, без впрочем въобще да видят Сена, тъй като този мост, както повечето парижки мостове, беше застроен от двете страни на тесния път със залепени една за друга сгради, така че по нищо не се различаваше от обикновена улица. След това поеха по улица „Арфа“ и по улица „Въжарска“, стигнаха до вратата „Сен Жермен“, където тълпата ги увлече в оглушителната врява на оживената и непрекъсната блъсканица. Но преминаването през някоя от вратите беше задължително изпитание за всеки, който искаше да се измъкне от Париж или да се озове в предградията.

Столицата действително беше укрепена. Опасани с високи по четири метра конусовидни кули, стърчащи над защитен ров, средновековните стени имаха предназначението да предпазят града от опасностите на гражданска война или на чуждоземно нахлуване. Тези мерки обаче не пораждаха напразни илюзии у никого. Не се виждаше нито един топ. Ровът беше пълен с мръсотия. А стените се бяха превърнали в руини, независимо че градската управа се опитваше да ги поддържа. Парижаните, които трудно можеха да бъдат излъгани, казваха, че тези стени са направени от глина и изстрел с мускет би могъл да пробие дупка в тях, а биенето на барабан — направо да ги срути. Независимо от това, в Париж можеше да се влезе само през една от въпросните врати. Те бяха големи сгради, колкото старомодни, толкова и порутени, но там бдяха гвардейци, които събираха входна такса, и войници от буржоазните милиции. Първите вземаха парите за вкарваните в града търговски стоки, а вторите проверяваха паспортите на чужденците и всички стриктно изпълняваха задълженията си, така че трафикът се точеше бавно.

Когато стигнаха до предградието Сен Жермен, Атос и Лепра преминаха пред църквата „Сен Сюлпис“ и на улица „Старият гълъбарник“ пресякоха прага на дома на господин Дьо Тревил.

Тъй като господин Дьо Тревил беше капитан на отряда на кралските мускетари, мястото приличаше повече на военен лагер, отколкото на дворец на знатен благородник. Блъскаха се, особено когато се препъваха в някой горд безпаричен кавалер с безмилостен поглед. Макар да не бяха богати, всички мускетари на Негово Величество имаха синя и гореща кръв. Всички бяха готови да извадят рапири при първа възможност. Също така, независимо дали бяха дежурни или не, независимо дали носеха синята мантия със сребърен, украсен с лилии кръст, те се събираха на драго сърце тук. Почти лагеруваха в двора, спяха в конюшните, стояха на пост по стълбите, весело кръстосваха оръжия по коридорите, за да се позабавляват, да тренират или да покажат фехтовалното си изкуство.

Този живописен спектакъл, който толкова впечатляваше посетителите, не беше нещо необичайно. По онова време по-голямата част от войската биваше събирана, когато възникваше опасност от война, след това, щом вече не се нуждаеха от войниците, ги разпускаха, за да правят икономии. Що се отнася до малкото постоянни военни подразделения, те нямаха общи места за пребиваване… тъй като не съществуваха казарми. Членовете на престижната военна гвардия на краля — мускетарите — бяха тези, на които винаги можеше да се разчита и които не биваха демобилизирани в мирно време. Никой не се грижеше особено за това къде живеят, нито пък как се екипират и как задоволяват всекидневните си нужди: заплатата, давана им от хазната, нищожна и доста нередовно отпускана, трябваше да им е достатъчна.

В дома на Дьо Тревил всички знаеха за засадата, в която беше попаднал Лепра. Смятаха го за мъртъв или за умиращ, затова завръщането му беше възторжено отпразнувано. Без да взема участие в излиянията и в останалите шумни прояви на благоразположение, Атос придружи Лепра до голямото стълбище, заето от мускетари, слуги и просители. Там той го остави.

— Опитайте се да пестите силите си, приятелю. Връщате се от много далече.

— Обещавам. Благодаря, Атос.

* * *

Лепра помоли да съобщят за него и не остана дълго в чакалнята. Капитан Дьо Тревил го прие почти незабавно в кабинета си и се изправи да го посрещне още щом той прекрачи прага.

— Влезте, Лепра, влезте. Седнете. Очарован съм, но не очаквах толкова скоро да ви видя на крака. Дори възнамерявах да ви посетя във вашия дом тази вечер.

Лепра поблагодари и взе един стол, докато господин Дьо Тревил се настани зад работната си маса.

— Първо, как сте?

— Добре.

— А ръката ви? Бедрото?

— И двете ще продължат да ми служат.

— Великолепно. Сега да преминем към доклада ви.

Мускетарят се подчини, най-напред разказа как се е справил с убийците на Маланконтър, но е изпуснал главатаря.

— Маланконтър, казвате?

— Така ми се представи.

— Записвам си.

След това Лепра бързо стигна до сражението на улица „Сен Дьони“ и до мистериозния благородник, който беше стрелял в него. Когато свърши, капитанът стана и скръстил ръце зад гърба си, се обърна към прозореца. Оттам се виждаше дворът на дома му, пълен с мускетарите, които той обожаваше, защитаваше и мъмреше като баща. Макар да бяха недисциплинирани и винаги готови за бой, сред тях нямаше такъв, който да не е решен да се подложи на хиляди опасности и да жертва живота си за краля, за кралицата и за Франция. Повечето бяха млади и като всички младежи се смятаха за безсмъртни. Но това не беше достатъчно, за да обясни дързостта и изключителната им вярност. Въпреки че на пръв поглед не вдъхваха доверие, бяха елитни войници, с които можеха да се сравняват само гвардейците на Кардинала.

— Трябва да знаете, Лепра, че в Лувъра са много доволни от вас. Тази сутрин се видях с Негово Величество. Той си спомня за вас и ви изпраща поздравите си… Мисията ви е успешна.

Тревил се отказа да разглежда двора и отново се обърна към Лепра.

— Наредиха ми да ви пусна в отпуск — каза той тържествено.

— Благодаря.

— Не ми благодарете. Става бума за безсрочен отпуск.

Мускетарят се скова, смути се и просто не можеше да повярва на чутото.

Отпуск от няколко дни или няколко седмици си беше награда. Но безсрочен отпуск означаваше, че му отнемат мантията до нова заповед.

Защо?