Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (19)

17.

— Какво? — възкликна един търговец. — Каква е тази амазонка с развети коси, която сутринта ни изпревари, препускайки в галоп? Баронеса ли?

— Бога ми, така е — потвърди старият воин. — Щом ви казвам!

— Да не повярва човек! — обади се друг търговец.

— Не се чудете — намеси се трети, който добре познаваше района. — Не можеш да избягаш от истината.

— Откога баронесите носят рапири?

— Ами откакто така им харесва…

— Не е обичайно…

— Баронеса Анес дьо Водрьой… — мечтателно въздъхна първият търговец.

— Вероятно е от знатен род? — запита вторият.

— Стара благородническа фамилия — рече един ветеран от Религиозните войни. — Най-аристократичната. Единствената… Предците й са участвали в кръстоносните походи, а баща й се сражаваше на страната на крал Анри.

Този разговор се водеше в „Сребърното буренце“, селски хан по пътя за Париж. Двамата търговци бяха спрели тук, след като направиха чудесен пазар в Шантили, което повдигна настроението им. Двама мъже се самопоканиха на масата им. Единият беше словоохотлив и живописен постоянен посетител, стар войник с дървен крак, който живееше с нищожна пенсия, прекарваше по-голямата част от дните си в пиене и посвещаваше останалата част от времето си на онези, които му правеха компания. Другият беше амбулантен търговец, който не изпитваше огромно удоволствие от перспективата отново да преметне на гръб ракитовия кош и да тръгне на път. Беше минал цял час след обяда, оживлението в кухнята стихна и масите бързо се опразниха. С помощта на виното разговорът течеше леко и доста гръмогласно.

— Струва ми се много хубава — каза единият търговец.

— Хубава ли? — възкликна ветеранът. — Тя е нещо много повече… Твърда гръд. Дълги бедра. И какво дупе, приятели! Какво дупе!

— Като те слуша човек да говориш за дупето й, остава с впечатлението, че си го виждал…

— Чумата да го тръшне, не съм имал това удоволствие… Но други са го виждали. И са го галили. Дори са се възползвали от него. Тъй като става дума за доста благосклонно дупе…

Пиячите се разбъбриха, темата подлежеше на дълго обсъждане, така че каничките бързо бяха изпразнени и трябваше други да се появят на тяхно място. Междувременно перспективата да направят добра сметка не радваше особено Леонар, собственика на „Сребърното буренце“. Обезпокоен, но без да посмее да стори нещо повече, той наблюдаваше с крайчеца на окото си мъжа, който седеше сам на една маса.

Той беше с фуниевидни износени ботуши, панталони до коленете от кафява кожа и велурен дублет, широко разгърден. Имаше солидно телосложение, но изглеждаше напълнял — широки бедра, могъщи рамене, къс врат. Навярно беше на петдесет и пет години, може би и на повече. Под избръснатата брада изсеченото му като с длето лице на стар войник беше подпухнало през последните години и червените петна, говорещи за начало на розацея^[1], се открояваха по страните му. Все пак погледът му оставаше жив. И усещането за сила, което се излъчваше от него, не беше измамно.

— Къде са тези щастливи познавачи на дупето й? — весело възкликна най-буйният и най-пиян търговец. — Искам да чуя историите им.

— Те са навсякъде. Хубавицата не е от срамежливите.

— Казват, че убивала любовниците си — прошепна амбулантният търговец.

— Бабини деветини!

— Кажи по-скоро, че им изпива силиците! — поправи го ветеранът и мръснишки намигна. — Разбирате ли какво ви казвам…

— Разбирам отлично — отвърна търговецът. — Бих рекъл, че има и по-злокобни начини да умреш от този… С удоволствие ще си поиграя с дяволицата!

При тези думи онзи, който ги слушаше, стана с категоричността на човек, решен да изпълни дълга си. Той тръгна напред и когато се озова на половината път от масата, стопанинът Леонар му препречи пътя, което беше много смело от негова страна, тъй като беше с две глави по-нисък и тежеше много по-малко от непознатия. Но мирът в хана му беше в опасност.

— Господин Балардийо, моля ви се…

— Не се безпокойте, стопанино Леонар. Вие ме познавате.

— Разбира се, ценя ви… Те са пили. Доста са се наквасили. Не знаят какво говорят.

— Не се безпокойте, нали ви казах — рече мъжът с учтива и успокоителна усмивка.

— Обещайте ми да не се биете — удари на молба ханджията.

— Обещавам да сторя всичко, което е по силите ми.

Леонар се отдалечи, избърса влажните си ръце в престилката и се загледа след Балардийо, който продължи пътя си.

Като го видя, ветеранът с дървения крак побледня. Останалите трима се полъгаха по приятното му изражение.

— Простете ми, господа, че ви прекъсвам…

— Моля ви, господине — отвърна единият търговец. — Какво можем да направим за вас? Желаете ли да седнете на нашата маса?

— Нуждая се само от едно мнение, господа.

— Слушаме ви.

— Искам да зная, на кого от вас четиримата ще имам честта първо да разбия главата.