Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (23)

21.

Слънцето беше все още високо, когато Анес дьо Водрьой пристигна в селото. Дублетът й беше разкопчан, а в бедрото й се удряше ножницата, която беше посивяла от прахта, вдигана изпод копитата на носещия се в галоп кон. Бузите на Анес розовееха, а челото й лъщеше от пот. Раздърпана от препускането, дългата й плитка се беше превърнала в маса разхлабени оплетки, които продължаваха да се държат заедно само заради свързващата ги панделка, но имаше и свободно изхвръкнали буйни черни къдрици. Лицето й все така изразяваше смесица от неумолима решителност и нестихващ гняв. А погледът й оставаше вперен в целта, към която жребецът й неуморно приближаваше.

Някога малка махала, сега селото се беше разраснало около църквата. То се намираше на пресечната точка между два друма, провиращи се сред залесените хълмове. Беше спирка по пътя за Шантили, но дължеше все по-голямата си привлекателност на „Сребърното буренце“ — хан, известен с добрата си кухня и с виното си, както и с приятната компания на гостилничарките. Местните люде идваха тук да изпият по чашка, а добре информираните пътници с удоволствие преспиваха — на отиване, когато делата им не изискваха да бъдат в Шантили преди зазоряване, а понякога и на връщане.

Анес забави ход, когато премина покрай първите къщи. По улиците тя яздеше в тръс и скоро стигна до площада. Там, пред вратата на „Сребърното буренце“, беше пълно със селяни. Те се смееха и разговаряха, понякога оживено жестикулираха. Един от тях се покачи на каменна пейка и предизвика бурен кикот, правейки неприлични движения и давайки ритници във въздуха. Всички изглеждаха на седмото небе, сякаш излизаха от театър, където бяха гледали страшно весел фарс. Анес се досети какъв е поводът за това веселие, което не предвещаваше нищо хубаво, защото забавляващите се зрители не бяха непременно добронамерени. По онова време тълпите се стичаха да наблюдават как наказват осъдените, и много се дивяха на стоновете и гърчовете на клетниците, подложени на мъчения.

Като забелязаха появата на ездачката, някои си свалиха шапките, а палячото слезе от пейката.

— Коя е тази? — попита някой.

— Баронеса Дьо Водрьой.

— Чудо!

— Така е, приятелю. Така е…

* * *

„Сребърното буренце“ представляваше живописна картина с различните по големина сгради, със старите и красиви сиви камъни, с фасадите, покрити с бръшлян, и с покривите с червени керемиди.

Анес премина през външната врата, скочи от седлото, подметките на високите й ботуши отекнаха по паветата в двора. Тя избърса с ръкав потното си лице, развърза косите си и тръсна глава, та тежките й черни къдрици се разлюляха свободно. След това, раздърпана, прашна, без да обръща внимание на отправените към нея погледи, огледа околното пространство.

Пред основната сграда разпозна собственика на хана, който търсеше начин да смекчи неспокойството, дори гнева, на неколцина клиенти. Изнервени и възбудени, те с цялата си сериозност се караха на стопанина, размахвайки юмруци пред гърдите му. Ханджията се опитваше да ги укроти с жестове и проявяваше раболепно почитание, независимо че препречваше пътя на всеки, който понечваше да влезе вътре. Положението изглеждаше неспасяемо. Клиентите не се разотиваха. Анес забеляза, че облеклото на мнозина — макар да не беше в чак толкова окаян вид като нейното — изглеждаше странно. Десният ръкав на дублета на един от тях висеше, разкъсан на рамото; друг, с измъкната от панталоните риза, бършеше с кърпа влажното си лице; шапката на трети беше смачкана, а дантелата на яката му я нямаше.

Като видя кой пристига, ханджията се извини на благородниците. Те продължиха да роптаят, но той побърза да посрещне Анес. Повика един слуга от конюшнята, който остави кофата и вилата, за да се погрижи за коня на баронесата.

— О, госпожо! Госпожо!

Тя тръгна решително към него. Тъй като не забави ход и не смени посоката, когато се срещнаха, наложи се той да се обърне бързо и да я последва.

— Какво е сторил отново? — запита Анес.

Ханджията беше сух и слаб, макар че имаше издут като балон корем. Той носеше къса жилетка над ризата си, а на кръста му бе вързана престилка, която покриваше бедрата му.

— Благославяйте не Господа, а момчето, което дойде да ме предупреди, стопанино Леонар… Къде е Балардийо? Е, какво е сторил?

— Вътре е, госпожо.

— Защо тези хора чакат отвън?

— Защото дрехите и багажът им са в залата, госпожо.

— А каква е причината да не влизат да си ги приберат?

— Господин Балардийо не позволява на никого да припари вътре.

Анес спря.

Изненадан, ханджията направи още две крачки, преди да замръзне на мястото си.

— Какво говорите, стопанино Леонар?

— Както ви казвам, така е, госпожо. Заплашва да размаже главата на всеки, който отвори вратата, стига това да не сте вие.

— Въоръжен ли е?

— Има пищови.

— Пиян ли е?

Стопанинът я погледна като човек, който не е разбрал въпроса, и се бои да не сбърка с отговора.

— Искате да кажете: дали е по-пиян от обикновено?

Баронесата гневно въздъхна.

— Да, точно това искам да кажа.

— Да, мадам. Много е пиян.

— Чумата да го тръшне този пияница! Как не умее да пие с мярка! — рече тя сякаш на себе си.

— Мисля, че никога не е успявал да остане трезвен, госпожо.

— Как започна всичко?

— Ами — поколеба се ханджията… — Тези господа си седяха… Трябва да знаете, госпожо, че чудесно си бяха хапнали и виното ги направи доста приказливи…

— Добре. А после?

— Някои от приказките им не се харесаха на господин Балардийо…

— Който им го е показал, както му е присъщо. Добре, разбрах. Къде са тези господа?

Леонар се учуди.

— Не са излизали от вътре, госпожо!

— А кои са тогава тези тримата, които виждам, покрити с рани и цицини?

— Те се опитаха да се намесят.

Анес вдигна поглед към небето и отново тръгна към хана. Стопанинът побърза да я изпревари и услужливо й направи път с жест.

Виждайки, че девойката има намерение да влезе вътре, един елегантен офицер, когото нищо не задържаше на мястото, освен комичността на положението, й каза:

— Госпожо, не ви съветвам да минавате през тази врата.

— А пък аз, господине, не ви съветвам да ми се пречкате — отвърна нахакано баронесата.

Офицерът сви рамене, повече учуден, отколкото разсърден. Тогава Анес разбра, че е искал само да прояви галантността си. Затова смекчи тона си:

— Не се безпокойте, господине. Познавам мъжа, който е устроил клопката.

— Какво? — намеси се клиентът със смачканата шапка. — Познавате този беснеещ ненормалник?

— Мерете си думите, господине — произнесе с леден тон Анес дьо Водрьой. — Този, за когото говорите, се е погрижил за вас, а пък аз мога да продължа действията му. И няма да се отървете само със смачкана шапка.

— Желаете ли да ви съпроводя? — настоя любезно офицерът.

— Не, благодаря, господине.

— Искам да знаете, че съм готов.

Тя му поблагодари и влезе.

* * *

Прихлупена и притихнала, залата беше потънала в безредие: изпочупени столове, преобърнати маси, потрошени съдове. Петна от вино аленееха по стените — там, където бяха летели каничките. Един прозорец беше останал без стъкло. Имаше счупени подноси. В огнището шишът за печене на месо се държеше само на една скоба, а механизмът, на който се въртеше, висеше безполезен.

— Най-после! — възкликна Балардийо радостно, сякаш беше видял отдавна чакан посетител.

Триумфално властвайки над хаоса, той седеше на един стол и опрял крак на поддържаща греда, леко се поклащаше. Дублетът му от червен велур разкриваше мощна, космата и потна гръд. Мъжът се усмихваше широко и изглеждаше изпълнен с непристойна радост въпреки — или може би заради — разцепената си уста и посиненото око. Балардийо беше от хората, които се изпълват с възхита след здрав кьотек.

Той държеше в едната си ръка бутилка вино, а в другата — нещо, което приличаше на дървен крак.

— Най-после ли? — учуди се Анес.

— Дявол да го вземе. Ние те чакахме.

— Ние? Какво значи ние?

— Тези господа и аз.

Анес отмести погледа си от стария войник и се взря в малката групичка. Стана й жал, толкова окаяно беше състоянието им.

Двама богато облечени мъже — без съмнение търговци — лежаха един върху друг, като че ли бяха изпаднали в безсъзнание. Друг, навярно амбулантен разносвач, не изглеждаше по-добре: ръцете и торсът му бяха потънали в големия му ракитов кош, който бе пробил с глава. Най-после, четвъртият беше сгърчен в нозете на Балардийо, а изплашеният му взор говореше, че очаква да получи поредния шамар. Баронесата го познаваше: беше ветеран от Религиозните войни, изгубил крака си; куцукайки, той посвещаваше дните си да обикаля местните кръчми.

— Добре си ги подредил — коментира Анес.

Тя забеляза, че протезата на ветерана липсва, и разбра с какво си играеше Балардийо.

— Заслужиха си го.

— Да се надяваме. Защо ме чакахте?

— Държах този господин там да ти се извини лично.

Анес погледна клетия инвалид, който, целият треперещ, си пазеше главата с ръце.

— Да ми се извини ли? Защо?

Балардийо крайно се затрудни. Как можеше да обясни на баронесата естеството на вулгарните и гадни думи, изречени по неин адрес, без да ги повтори?

— Ами…

— Чакам.

— Важното е — поде отново старият войник и размаха дървения крак като жезъл… — Важното е този дрипльо да ти се извини. Нищожество, госпожата чака!

— Госпожо — проплака ветеранът, — моля ви да приемете най-чистосърдечните ми и изпълнени с уважение извинения. Изложих се много, но не мога да диря прошка заради скромния ми произход, заради лошото ми възпитание и заради недостойните ми навици. Обещавам от днес нататък да контролирам поведението и действията си, и като осъзнавам грешките си, се оставям на вашето благородство. Ще добавя, че съм грозен, устата ми мирише на дирник и като ме гледа човек, не може да повярва, че Всевишният е създал Адам по свой образ и подобие.

Мъжът издекламира разкаянието си на един дъх, сякаш го беше научил наизуст, а Балардийо придружи тирадата му с равномерни поклащания на главата си и с доволни движения на устните си.

Изглежда, че чутото го зарадва.

— Много добре, нищожество. Ето ти крака.

— Благодаря, господине.

— Но ти забрави да споменеш противната си мутра, която…

— … може да накара майчиното мляко да секне. Съжалявам, господине. Да започна ли отново?

— Не зная. Разкаянието ти ми изглежда искрено, но…

Балардийо погледна въпросително към Анес.

Тя изглеждаше смаяна и думите не й достигаха.

— Не — отсече старият войник. — Госпожа баронесата е права: достатъчно. Наказанията трябва да бъдат справедливи, но не жестоки, ако искаме да постигнат целта си.

— Благодаря, господине.

Балардийо стана, протегна се, изпразни бутилката си на две глътки и я хвърли през рамо. Тя се разби в черепа на амбулантния търговец, който оставаше затворен в ракитовия си кош.

— Чудесно! — възкликна радостно Балардийо и потри ръцете си от задоволство. — Да си вървим!

Зад гърба му удареният с бутилката амбулантен търговец се срина на една страна, като преобърната кошница.