Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (73)

18.

В „Шатле“ надзирателите и персоналът застъпваха на смяна в пет часа вечерта. Сложил синята си мантия със сребърни кръстове, украсени с лилии, Лепра пристигна двайсет минути по-рано на пропуска, показа документа, подписан лично от господин Дьо Тревил, капитан на мускетарите на Негово Величество, и беше отведен до килията на Маланконтър. Мъжът беше тикнат в Ямата, една от единочките в подземието. Тук царяха влага и смрад на гнило, пагубни за здравето и за смелостта дори на най-издръжливите.

Тъмничарят подаде фенера си на Лепра, каза му, че ще чака в другия край на коридора, и затвори вратата. Светлината беше слаба. Тя едва проникваше в зловещия зандан, но беше достатъчна, за да заслепи затворника. Мръсен и грохнал, миришещ на урина и на изпражнения, той седеше върху разпръсната слама, опрял гръб до стената, към която беше окован за китките. Положението му го принуждаваше да стои с вдигнати нагоре ръце, а русите му коси провисваха пред лицето.

— Лепра? — рече и присви зениците си. — Ти ли си, кавалере?

— Да, аз съм.

— Много мило, че дойде да ме посетиш. Искаш ли малко застояла вода? Мисля, че се намира и крайче хляб, което плъховете не са изгризали…

— Дойдох да говоря с теб.

Мускетарят премести рапирата си от драконова кост назад, клекна пред Маланконтър и остави фенера помежду им.

— Знаеш ли какво те чака? — попита той.

— Готов съм да се обзаложа, че скоро ще ми зададат много въпроси.

— Ще отговориш ли?

— Стига да мога да спася живота си.

— Тогава говори. Ако ми кажеш каквото е нужно, ще ти помогна.

Маланконтър се опита да се ухили, но усмивката му се превърна в гримаса, която подчерта белега на ръба на фините му устни.

— Съмнявам се, че си в състояние да ми предложиш нещо, кавалере.

— Лъжеш се. Онези, които ще дойдат след мен, ще ти поставят същите въпроси, но по съвсем друг начин. В „Шатле“ има достатъчно палачи…

— Кардиналът няма веднага да ме подложи на мъчения. Той първо ще поиска да разбере дали съм готов да разкажа онова, което ми е известно. Ще отговоря утвърдително и ще се отнесат добре към мен. Аз не съм герой, Лепра. Напълно съгласен съм да съдействам и се нуждая само от малко уважение.

Клекналото положение беше много неудобно за него заради раненото му бедро. Лепра стана, откри в ъгъла табуретка, седна, но остави фенера там, където си беше.

— Работиш за Черния нокът — рече той.

— Не точно. Работя за един благородник, който може би… Ти служиш на един господар, аз — на друг.

— С тази разлика, че аз съм свободен да ида където искам…

— Вярно е.

— Кой е този благородник?

— Много добър въпрос.

— Агентите на Кардинала няма да схванат разликата. За тях ти си служител на Черния нокът.

— А това прави още по-ценна скромната ми личност, нали?

— Никога няма да излезеш оттук.

— Не се знае…

Мускетарят въздъхна, замисли се как да убеди човек, който беше изгубил всичко и на когото нямаше какво да предложи. Ако не успееше да принуди Маланконтър доброволно да се разприказва, единственото възможно решение на въпроса го смущаваше силно.

Но нали ставаше дума за живота на Анес.

— Кардиналът не знае за появата ти тук, нали? — запита го затворникът. — Хайде казвай, какво те води насам?

— Ще ти предложа една сделка, от която не би могъл да се откажеш.

* * *

Навън, пред „Шатле“ чакаха Ла Фарг и Алмадес. Те бяха пристигнали пеша, а останалите Остриета пазеха конете по-далече, в началото на улица „Сен Дьони“.

— Вярвате ли, че Лепра ще успее?

— Да се надяваме.

Размениха само тези думи, бяха изпълнени с тревога, непрекъснато следяха колко е часът и наблюдаваха кой излиза от огромната и всяваща ужас крепост.

Най-накрая, когато камбаните отброиха, че е минал половин час, видяха, че се появи широкопола шапка, а под нея — мантията на куцащ мускетар.

— Куца не с крака, който е ранен — отбеляза Алмадес.

— Какво значение има това?

Хвърлиха се и обградиха Маланконтър колкото е възможно по-близо, но без да привличат внимание.

— Ще бъдеш свободен едва след като ни разкажеш всичко, което искаме да научим — рече му Ла Фарг с твърд глас.

— И откъде да зная, че след това няма да ми погодите мръсен номер?

— Аз съм гарант. Но ако се опиташ да се измъкнеш…

— Разбрах.

Бързо се насочиха към Остриетата и към конете, като се бояха някой от пазачите при портите на „Шатле“ да не се опита да ги спре.

— Кои сте вие? — запита Маланконтър. — И как успяхте да организирате бягството ми?

— Възползвахме се от смяната на стражите — обясни Ла Фарг, като същевременно хвърляше дискретни погледи наоколо. — Онези, които са видели Лепра да влиза, са различни от надзирателите, които са го пуснали да излезе. Шапката, мускетарската мантия, пропускът, подписан от господин Дьо Тревил, и бялата рапира свършиха останалата работа. Впрочем трябва да ми ги върнеш.

— А Лепра? Не се ли безпокоите за него?

— Разбира се.

— Как ще излезе на свобода?

— Може би никога няма да успее.