Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (22)

20.

В „Малките жабчета“ Марсиак се събуди щастлив и заситен в обърнатото наопаки легло, след това се подпря на лакът, за да се наслаждава на Габриел, която се решеше, седнала полугола пред тоалетката. Този спектакъл го изпълни с възхита. Тя беше красива, гънките на лекия пеньоар, който едва я покриваше, можеха да се сравнят с елегантността на воалите на древните статуи, а лъчите на залязващото слънце, които се промъкваха през прозореца, позлатяваха буйните й коси, галеха заоблените й бледи рамене, подчертаваха линията на стройния гръб. Беше един от онези върховни моменти, в които се проявяваше цялата хармония на света. Стаята беше потънала в тишина. Чуваше се само ласкавото докосване на четката до вълшебната грива.

Изведнъж Габриел улови погледа на любовника си в огледалото и без да се обръща, наруши мълчанието:

— Трябва да ти върна подаръка.

Гасконецът погледна пръстена с печат, който беше спечелил на дуел. Габриел го свали от пръста си и го остави до ковчежето си за бижута.

— За теб е — рече Марсиак. — Няма да го приема обратно.

— Ти имаш нужда от него.

— Не.

— Да. За да платиш на Рабие.

Марсиак седна на леглото. Габриел, която почти му беше обърнала гръб, продължи да се реши невъзмутимо.

— Значи ти е известно? — учуди се той.

Тя присви рамене.

— Разбира се. В Париж всичко се знае. Достатъчно е да умееш да слушаш… Много ли й дължиш?

Марсиак не отговори.

Той отново се просна по гръб, с широко разперени ръце и се загледа в тавана.

— Нима дългът ти е толкова голям? — възкликна Габриел.

— Да.

— Как стигна дотам, Никола?

В гласа й имаше едновременно упрек и състрадание — така майките се отнасят към непослушните си деца.

— Играх, спечелих, но накрая изгубих тройно — обясни гасконецът.

— Рабие е много лоша жена. Тя може да те унищожи.

— Зная.

— А ръцете на мъжете, на които заповядва, са изцапани с кръв.

— И това ми е известно.

Габриел остави четката, обърна се и отправи към Марсиак спокоен и пронизващ поглед.

— Трябва да й платиш. Пръстенът достатъчен ли е?

— За начало.

— Тогава всичко е решено, вземи го.

Двамата размениха усмивки. Нейната беше изпълнена със страст, а неговата — с признателност.

— Благодаря — каза той.

— Не мисли повече за това.

— Трябва да се съветвам с теб за всички решения, които вземам.

— Задоволявай се да правиш обратното на онова, което ти диктува твоят каприз, и нещата ще се подредят.

Марсиак се засмя от все сърце, стана и започна да се облича, докато любовницата му обуваше белите си чорапи — отново спектакъл, който не биваше да се пропуска.

След това, без предисловие, Габриел рече:

— Тук пристигна писмо за теб.

— Кога?

— Днес.

— И тъй като ми беше бясна — предположи гасконецът, обувайки си панталоните, — навярно си го изгорила.

— Не.

— Не си го скъсала?

— Не.

— Дори не си го смачкала?

— Започваш да ми досаждаш, Никола! — възкликна Габриел.

Тя почти се развика и като вцепенена гледаше право пред себе си.

Понеже често си разменяха подобни закачки, той не можеше да си обясни странната й реакция. Гол до кръста, Марсиак се загледа в жената, която обичаше, и откри, че тя много се бои.

— Какво ти е, Габриел?

С пръсти тя изтри една сълза, бликнала от очите й. Той се приближи, наведе се над нея и я прегърна нежно.

— Кажи ми защо си такава? — промълви той.

— Прости ми. Вземи го.

Марсиак грабна писмото, което тя му подаде, и разбра вълнението й, като видя скрепения с червен восък печат.

Беше на кардинал Ришельо.

— Мислех си — рече Габриел с треперещ глас, — че този момент от живота ти завинаги е отминал.

Марсиак вярваше в същото.