Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (55)

25.

След като се убеди, че входната врата е здраво заключена, младата жена загаси всички светлини, с изключение на една на партера, и със свещник в ръка тръгна по стълбата, като пазеше примигващия пламък с длан. Свещта озаряваше отдолу красивото й лице и запалваше две златни точки в зениците й, а стъпалата скърцаха в смълчаната къща.

Когато стигна в стаята си, девойката остави свещника върху скрина и след като развърза панделката, пристягаща дългите й черни коси, отиде да затвори открехнатия зад завесите прозорец. Започна да освобождава връзките на роклята си, когато някой я грабна отзад и запуши устата й с ръка.

— Не викайте — промълви Марсиак. — Не ви желая злото.

Тя кимна в знак на съгласие, усети, че яката прегръдка се отпуска, опита се да се освободи напълно със силен удар с лакът и се втурна към нощната си масичка, откъдето грабна малка кама.

Марсиак, който страдаше не толкова от болката, колкото от наранената си гордост, протегна ръка успокоително и запазвайки дистанцията, рече с мек глас:

— Не бива да се страхувате от мен. Напротив.

Опасяваше се, че тя може да се нарани.

— Кой… Кой сте вие?

— Името ми е Марсиак.

Той внимателно понечи да тръгне напред, но внимаващата млада жена проследи движението му с върха на ножа.

— Не ви познавам!… Какво търсите в дома ми?

— Задачата ми е да ви пазя. И точно това се опитвам да сторя.

— Задача ли? Кой ви я е възложил?

Гасконецът беше добър играч.

— Мъжът, който току-що ви напусна — заяви той. — Кастила.

Произнасянето на това име възбуди още по-силно подозрение у девойката.

— Кастила ли?… Той… Той не ми е казал нищо такова.

— Не искаше да ви тревожи излишно. Плати ми и нареди да не се показвам пред вас.

— Лъжете!

С рязък жест той хвана китката на младата жена и без да й отнема оръжието, я обърна към себе си. Притисна я здраво, като внимаваше да не й причини болка.

— Сега ме чуйте добре. Нямаме време. Наемниците се готвят да ви отвлекат. Не зная кои са. Не зная какво точно искат. Зная само, че няма да ги оставя да си разиграват коня. Но вие трябва да имате доверие в мен!

Когато произнесе тези думи, пантите на партера започнаха ужасяващо да скърцат.

— Чувате ли? Те вече са тук… Сега разбрахте ли всичко?

— Да — отговори с треперещ глас девойката.

Той я пусна, завъртя я, сложи ръцете си на раменете й и впи поглед в очите й.

— Кажете ми името си.

— Сесил.

— Имате ли друго оръжие, освен тази играчка?

— Пищов.

— Изправен и зареден ли е?

— Да.

— Чудесно. Вземете го и сложете пелерината си.

Без да чака повече, той напусна стаята и тръгна към стълбата. Наостри слух и дочу, че някакви мъже се изкачват нагоре в индианска нишка, колкото е възможно по-тихо. Изчака първия да се появи на площадката, и като изскочи от сянката, го халоса с табуретка по лицето.

Човекът тръгна да пада, повлече другите и предизвика паника. Разнесоха се викове, а наемниците се търкаляха надолу по стълбите. За да завърши делото си, Марсиак хвърли на сляпо табуретката и вдигна страхотен шум.

Сесил се присъедини към него, облечена с голяма пелерина с качулка. Той я отведе към един прозорец и го отвори. Гледаше към странична уличка, на по-малко от метър от някакъв балкон. Гасконецът помогна на младата жена да премине от другата страна и след това я последва. От балкона се изкачи на покрива и протегна ръка в празното пространство. Сесил я пое и се опита да се покатери нагоре точно когато един от наемниците се появи на прозореца. Мъжът искаше да я дръпне за роклята, но ноктите му само се плъзнаха по плата. Младата жена извика. Тя блъсна, без да иска, Марсиак и той залитна назад, а Сесил се стовари върху него.

— Как сте? — запита той.

— Добре.

Двамата се изправиха.

Един наемник вече беше излязъл на балкона. Готвеше се да поеме към покрива, когато гасконецът го изненада с жесток ритник, който разби брадичката му, и той се строполи шест метра по-долу.

Без да изпуска ръката на Сесил, Марсиак се втурна из лабиринта от покриви. Прозвуча изстрел и един куршум се заби в комина, зад който се скриха. Чуваха наемниците, които се събираха и организираха преследване — някои по покривите, други по улиците. Бегълците продължаваха да тичат, приличаха на изгубени деца под звездното небе. Стреляха напосоки, но Марсиак разбираше, че трябва да вземе съдбоносно решение. Рано или късно, се налагаше да слязат долу. Иначе рискуваха да се изправят пред непреодолима бездна, затова се насочиха към дълбоката и черна кал на някакъв вътрешен двор.

Там имаше останки от зарязан строеж, огромно скеле беше издигнато до третия етаж на недовършеното здание. Марсиак хвана Сесил за ръката и й помогна да се закрепи на скелето. Появи се наемник. Гасконецът извади рапирата си и започна ожесточен дуел. Двамата се сражаваха върху самия край на покрива. Те се движеха напред-назад, изправени между небето и бездната. Керемидите под нозете им подскачаха, падаха на скелето и оттам се натрошаваха на хиляди парчета на двора, петнайсет метра по-надолу. Най-накрая, след като отрази един силен удар, Марсиак улови противника си и се опита да го прехвърли през рамо, но маневрата му не успя. Той изгуби равновесие и при падането си повлече и наемника. Двамата мъже се изтъркаляха и изхвърчаха от покрива. Пред погледа на Сесил, която едва се сдържа да не извика от ужас, те паднаха на горното ниво на скелето и след това се изтърколиха на долното. Ударът разклати цялата структура, която като по чудо издържа. Дъските се пропукаха. Чу се силен грохот, сякаш нещо много лошо щеше да се случи.

Макар и замаян, Марсиак пръв скочи на крака. Той потърси рапирата си, видя, че тя е в дъното на двора, и с ритник под брадичката довърши противника си, който тъкмо се опитваше да се изправи. След това нареди на Сесил да го последва, като се спусне по пречупената в средата конструкция. Държеше я за ръка, успокояваше я с поглед и заедно те продължиха надолу, като непрекъснато изпитваха панически страх, че старото скеле може да се стовари отгоре им.

Вече на земята, установиха, че дворът има един-единствен изход: мрачен пасаж, от който изникнаха трима наемници. Един от тях насочи пищов към бегълците. Марсиак закри девойката с тяло и обърна гръб на стрелеца. Прозвуча изстрел. Куршумът засегна рамото на гасконеца, който стисна зъби и избута Сесил зад каруца, пълна с бъчви вино. Той побърза да вземе рапирата си, която лежеше в калта, и точно навреме се изправи срещу нападателите си. Сражаваше се концентрирано и ожесточено, без да отстъпва нито крачка, тъй като се страхуваше, че може да изложи спътницата си на опасност. След това, когато изглеждаше, че не може да повали наемник, без друг да се изправи веднага срещу него, се реши на отчаяна атака. Закла първия с кинжала си, помете втория с удар с лакът в слепоочието, изрита третия в слабините и заби рапирата си до дръжката в гърдите му.

Надяваше се, че е свършил, когато Сесил го повика и му посочи клатещото се скеле: с рапири в ръце, двама убийци се бяха смъкнали от покрива и внимателно слизаха надолу. В същото време закъснял наемник се появи от тъмния пасаж и кварталът започна да се събужда. Изморен, ранен, гасконецът си даде сметка, че не може да се справи с още трима нападатели. Щяха ли да му стигнат силите и времето да даде отпор на първия, преди да пристигнат другите двама?

Той отстъпи към Сесил и към двуколката, зад която тя се криеше. Невъзмутимо изчака първия наемник да приближи, докато другите двама все още слизаха по скелето. Изведнъж, хващайки рапирата си с две ръце, с всичка сила я стовари върху опънатото въже, което, преминавайки през закованите в паветата на двора халки, поддържаше каруцата в хоризонтално положение. Отрязаното въже изхвръкна със свистене. Двуколката се наклони рязко и освободи пирамидата от бъчви, които полетяха напред като лавина.

Наемникът в двора бързо се отдръпна, скри се под скелето и успя да избегне бъчвите. Някои от тях се разбиха в стената и потекоха потоци вино. Но други удариха нестабилните опори, на които се държеше скелето. Те не издържаха и триетажната структура се сгромоляса със страшен шум, който удави виковете на нещастниците, затрупани под тоновете дърво. Парчета от мазилката се изкъртиха от фасадата на сградата. Вдигна се невероятен облак прах, който обхвана целия двор и се извиси до покривите…

… след това се стовари обратно върху побелелия декор и се възцари тишина.

Марсиак изумен гледаше настъпилия хаос. После, тъй като из квартала се чуха разтревожените викове на гражданите, той прибра рапирата и тръгна към Сесил. Покрита с прах, също като него, тя се беше свряла в един ъгъл.

Той клекна и обърна гръб на разрушенията.

— Свърши се, Сесил.

— Аз… Аз… Тези мъже — шептеше несвързано девойката.

— Всичко е наред, Сесил.

— Мъртви ли са?

— Да. Ето, хванете ръката ми…

Тя сякаш не чуваше и не разбираше нищо.

Той нежно настоя.

— Трябва да тръгваме, Сесил. Скоро…

Опита се да й помогне да се изправи, когато прочете в очите й внезапен ужас и разбра.

Един наемник беше оцелял.

Усещаше, че стои зад него и се готви да нападне. Знаеше, че няма време да се обърне, да стане, и още по-малко да извади рапирата си.

Погледна многозначително девойката, помоли се Богу тя да го е разбрала, и сякаш усети леко кимване… Бързо се отдръпна.

Сесил държеше пищова с две ръце и стреля.