Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (59)

4.

Почти незабележим сред шумната и многоцветна тълпа, която пъплеше по Новия мост, Балардийо дискретно следеше Наис. Беше в много лошо настроение и свъсил поглед, си говореше сам.

— Балардийо, ти не си сложен човек — мърмореше той сред навалицата. — Не си сложен човек, тъй като не си особено умен, и добре знаеш това. Притежаваш вярност и смелост, но не си много умен, така е. Правиш каквото ти се каже и най-често дори без да възразяваш. Или почти не възразяваш, което е същото. Ти си войник и даже добър войник. Ти се подчиняваш. Но зная, че много би те поласкала честта понякога да ти обяснят, поне малко от малко, защо ти заповядват едно или друго…

В този момент от монолога му, следейки бялото боне на Наис, Балардийо повтори словата на Анес и своите, разменени пред вратата на двореца на Ястреба.

„Искам да я проследиш. — Наис ли? Но защо? — Ще видиш.“ Прекрасно обяснение. Какво отговори ти на това? „Добре.“ Нищо друго… Балардийо, навярно умът ти е още по-малко, отколкото ти се струва. Защото в края на краищата нищо не ти пречи да поискаш обяснение. Наистина — хлапачката те пронизваше с онзи поглед, който отлично познаваш, и несъмнено не би ти обяснила нищо. Но все пак можеше да се опиташ да разбереш, вместо да се подчиняваш безпрекословно…

Вървейки с маршова стъпка, Балардийо разтръска глава.

— Добър войник! Добро, вярно куче, да!… И кого първо ще ударят с пръчката? Псето, а не господарката му!… Защото, не се съмнявай, Балардийо, тази история ще свърши зле, за твое голямо съжаление. Никой не действа безнаказано зад гърба на капитана и рано или късно ти…

Зает с мислите си, той блъсна силно един създател на пасквили, който падна и около него се разпръснаха изписани листове.

— Какво? — възмути се ядосано Балардийо. — Защо не гледаш къде вървиш? Това ли е новата мода в Париж?

Другият, тупнал на задника си, трудно започна да се надига. Той се питаше какво му се беше случило, и смаян установи, че бикът беше мъж, който, изскочил кой знае откъде, премина като вихър през него, докато той говореше на тълпата и размахваше листовете си — тъй като не смееше да се нахвърли директно срещу краля, обвиняваше Ришельо, че смазва народа с тежки данъци. Индивидът, внезапно появил се в живота на писача на пасквили, беше от онези, с които никой не би искал да се спречква. Без да е особено едър, той беше тежък, масивен, набит, при това червендалест и гневлив. И въоръжен с голяма рапира.

Но Балардийо, за огромно учудване на невинната си жертва, бързо премина от гняв към състрадание и съжаление.

— О, приятелю. Прости ми. Вината е моя. Ето, хвани се за ръката ми.

Писачът на пасквили беше не просто вдигнат от земята, а направо изстрелян нагоре.

— Приеми извиненията ми. Съгласен си, нали? Да? На добър час! Нямаш нищо счупено, надявам се… Бих ти помогнал на драго сърце да изчеткаш дрехите си, но бързам и обещавам да те черпя чашка ракия при следващата ни среща. Разбрахме ли се? Чудесно! Сбогом, приятелю!

Като изрече тези думи, Балардийо отмина, докато мъжът, все още олюлявайки се, с идиотска усмивка на устните, му махаше за довиждане с трепереща ръка.

Далеч напред, за щастие, Наис не беше забелязала нищо и той трябваше да побърза, за да не я изпусне от погледа си. След Новия мост тя пое по улица „Монетна“ до улица „Бетиси“, оттам навлезе в „Сухото дърво“, изкачи се по улица „Сент Оноре“, която никога не беше се струвала на Балардийо толкова дълга. Те преминаха пред голямата фасада на Кардиналския дворец, покрита със скелета, и стигнаха до улица „Гайон“ по която Наис сви. След построяването на новата градска стена, наречена „Жълтата канавка“, това бивше предградие, наскоро включено в столицата, се беше превърнало в квартал и се оказа непозната територия за Балардийо. Той видя за първи път сградите и строежите тук.

В началото на улица „Врабчова“ Наис прекоси голям портал, който отвеждаше към оживен двор, пълен с хора, а над него, в дъното му стърчеше странна кула, подобна на огромен гълъбарник. Пред входа имаше голяма табела: „Пощенска служба «Гаже»“.

— Пощенска служба „Гаже“ ли? — промърмори Балардийо и смръщи вежди. — Какво ли ще значи пък това?

Спря един минувач и то запита:

— Извинете, господине, каква е тази търговска сграда?

— Нали виждате. Това е пощенска служба „Гаже“.

Мъжът, забързан като всички парижани и високомерен като повечето от тях, продължи пътя си.

Усещайки, че побеснява, Балардийо наду бузи, въздъхна с напразната надежда да преодолее желанието да убие някого, настигна минувача с няколко бързи крачки, хвана го за рамото и го обърна към себе си.

— Мога да чета, господине. Какво още ще ми кажете?

Дишаше тежко, беше почервенял и очите му блестяха. Мъжът разбра грешката си. Леко побледня и обясни, че пощенска служба „Гаже“ предлагала услуги, изпълнявани от дракончета, че доставките били бързи и сигурни, макар и доста скъпи.

— Добре, добре… — прекъсна го Балардийо и го освободи.

За миг се поколеба дали да влезе, спазвайки необходимата дистанция, но предпочете да почака и да наблюдава — може би в крайна сметка Наис щеше да тръгне в друга посока. Не след дълго позната на стария войник физиономия излезе от пощенската служба „Гаже“.

Но това не беше Наис.

Оттам се появи Сен Люк.