Даниъл Силва
Крадецът (7)

6.

Езерото Комо, Италия

На следващата сутрин жителите на Обединеното кралство се събудиха с новината, че един от техните сънародници — емигриралият бизнесмен Джеймс „Джак“ Брадшоу — е намерен, брутално убит, във вилата си с изглед към езерото Комо. Италианските власти посочваха като възможен мотив извършването на грабеж, въпреки факта, че нямаха никакви доказателства, че нещо е било откраднато. В репортажа не фигурираше името на генерал Ферари, нито се споменаваше, че видният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд е открил трупа. Всички вестници се мъчеха да намерят някого, който може да каже добра дума за Брадшоу.

„Таймс“ успя да изрови един стар негов колега от Министерството на външните работи, който го описа като „добър служител“, но иначе животът на Брадшоу явно не заслужаваше хвалебствия. Снимката, която се появи по Би Би Си, изглеждаше отпреди най-малко двадесет години. Тя показваше човек, който не обича да бъде сниман.

Имаше и още един важен факт, който липсваше в репортажа за убийството на Джак Брадшоу, а именно, че Габриел Алон — легендарният, но своенравен син на израелското разузнаване, е бил тайно ангажиран от Арт отряда да го проучи внимателно. Неговото разследване започна в 7,30 часа, когато той мушна една флашка с голяма памет в лаптопа си. На дадената му от генерал Ферари флашка бе записано съдържанието на персоналния компютър на Джак Брадшоу. Повечето документи бяха свързани с неговата фирма „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“ — любопитно име, помисли си Габриел, защото „Меридиан“, изглежда, нямаше други служители. Флашката съдържаше повече от двадесет хиляди документа. В допълнение имаше няколко хиляди телефонни номера и имейл адреси, които трябваше да бъдат проверени и съпоставени. Материалите бяха твърде много, за да може Алон да ги прегледа сам. Той се нуждаеше от помощник, опитен изследовател, който знаеше доста за престъпността и за предпочитане — за италианското изкуство.

— Аз ли? — попита невярващо Киара.

— Имаш ли по-добра идея?

— Сигурен ли си, че искаш аз да ти отговоря?

Габриел си замълча. Виждаше, че има нещо в тази идея, което блазнеше съпругата му. На нея й идваше отвътре да решава пъзели и загадки.

— Ще бъде по-лесно, ако мога да пусна телефонните номера и имейл адреси през компютрите на булевард „Цар Саул“ — каза тя след кратък размисъл.

— Определено е така — отвърна Габриел. — Но последното нещо, което възнамерявам да направя, е да кажа в Службата, че разследвам случай за италианците.

— Те рано или късно ще разберат. Винаги става така.

Алон копира файловете на Брадшоу върху твърдия диск на лаптопа и запази флашката за себе си. След това сложи в една малка пътническа чанта два ката дрехи и два комплекта с атрибути за различни самоличности, докато Киара си взе душ и се облече за работа. Той я изпрати до гетото и на прага на читалището постави за последен път ръката си върху корема й. Като тръгваше, Габриел нямаше как да не забележи младия красив италианец, който пиеше кафе в кашерния^[1] ресторант. Той позвъни на генерал Ферари в Двореца в Рим. Генералът потвърди, че младият италианец е офицер от карабинерите, който е специалист по личната охрана.

— Не можахте ли да намерите някого, който не изглежда като филмова звезда, да пази съпругата ми?

— Не ми казвайте, че великият Габриел Алон ревнува.

— Просто гледайте нищо да не й се случи. Чувате ли?

— Имам само едно око — отговори генералът, — но все още и двете ми уши са си на мястото и функционират съвсем добре.

Като много венецианци, Габриел държеше колата си — „Фолксваген“ седан, в един гараж близо до Пиацале Рома. Той мина по моста, за да стигне до континенталната част, и след това се отправи към автострадата. Когато трафикът намаля, Алон натисна педала на газта и видя как стрелката на скоростомера запълзя към цифрата сто. В продължение на седмици той се бе разхождал и се бе оставил на бавното течение на живота. Сега бръмченето на двигателя внезапно му достави удоволствие, примесено с леко чувство за вина. Габриел форсира колата до краен предел и със задоволство видя полята на Венето да профучават край прозореца му като размазани зеленикавокафяви петна.

Той продължи да кара с пълна скорост на запад, мина край Падуа, Верона и Бергамо и стигна до покрайнините на Милано тридесет минути по-рано, отколкото бе очаквал. Оттам Алон се отправи на север към Комо и следва лъкатушещия бряг на езерото, докато пристигна пред портата на вилата на Джак Брадшоу. Между железните й пръчки видя един необозначен автомобил на карабинерите, паркиран в предния двор. Той позвъни на генерала в Рим, каза му къде е и затвори. След половин минута портата се отвори.

Габриел включи колата на скорост и се заспуска бавно по стръмната алея към дома на един човек, чийто живот бе обобщен в едно неутрално изречение: „Добър служител“. Той беше сигурен само за едно — Джак Брадшоу, пенсиониран дипломат, консултант на фирми, развиващи бизнес в Близкия изток, колекционер на италиански произведения на изкуството, е бил професионален лъжец. Габриел знаеше това, защото той също бе лъжец. Затова когато слезе от колата, изпита известна близост с човека, чийто живот се канеше да претършува. Той идваше не като враг, а като приятел — идеален начин за извършване на една неприятна работа. „В смъртта няма тайни“ — помисли си Алон, докато пресичаше предния двор. И ако имаше някаква тайна, скрита в красивата вила на брега на езерото, той щеше да я открие.

* * *

Един карабинер в цивилни дрехи чакаше на входа. Той се представи като Лука — без фамилно име или чин, просто Лука — и предложи на Габриел само чифт гумени ръкавици и найлонови калцуни. Алон бе повече от щастлив да ги сложи. Последното нещо, което му трябваше на този етап от живота му, бе да остави своето ДНК на още едно италианско местопрестъпление.

— Разполагате с един час — каза карабинерът — и аз ще дойда с вас.

— Ще се забавя толкова време, колкото ми е нужно — отвърна Габриел, — и вие ще останете тук.

Когато карабинерът не каза нищо, Алон нахлузи ръкавиците и калцуните и влезе във вилата. Първото нещо, което забеляза, беше кръвта. Беше невъзможно да не я види — целият каменен под на антрето беше почернял от нея. Запита се защо убийството е било извършено тук, а не в някоя по-уединена част на къщата. Възможно бе Брадшоу да се е противопоставил на убийците си, след като те са проникнали във вилата, но нямаше следи от влизане с взлом нито на входната врата, нито на портата. По-логичното обяснение бе, че Брадшоу е приел своите нападатели. „Той ги е познавал — помисли си Габриел — и съвсем безразсъдно им се е доверил дотолкова, че да ги пусне в дома си.“

От антрето Алон премина в големия салон. Той беше елегантно обзаведен с дивани и фотьойли с копринена дамаска и бе декориран със скъпи маси, лампи и всякакъв род дрънкулки. Едната стена беше заета изцяло от големи прозорци, които гледаха към езерото, на останалите бяха закачени платна на стари италиански майстори. Повечето от тях бяха незначителни картини с религиозни сюжети или портрети, нарисувани набързо от калфи или последователи на известни художници от Венеция и Флоренция. Едната обаче беше римско архитектурно капричио^[2], което несъмнено бе дело на Джовани Паоло Панини. Габриел близна върха на облечения си в ръкавица пръст и потърка повърхността. Творбата на Панини, подобно на другите изложени в салона картини, имаше крайна нужда от добро почистване.

Той избърса изцапания си от повърхността на платното пръст в крачола на дънките си и се приближи до едно старинно писалище. Върху него имаше две снимки в сребърни рамки на Джак Брадшоу от по-щастливи времена. На първата той стоеше пред Голямата пирамида в Гиза с момчешки перчем, който падаше пред лицето му, изразяващо надежда и обещание. На втората на заден план се виждаше древният град Петра в Йордания. Габриел предположи, че е била направена, когато Брадшоу е работил в британското посолство в Аман. На нея той изглеждаше по-възрастен, по-суров, може би по-мъдър. В Близкия изток ставаше така. Той превръщаше надеждата в отчаяние, идеалистите — в макиавелисти.

Алон отвори чекмеджето на писалището, не намери нищо интересно, след това прегледа регистъра за пропуснати обаждания на телефона. Един номер — 6215 845, се появяваше седем пъти: пет пъти преди смъртта на Брадшоу и два пъти след това. Габриел вдигна слушалката, натисна бутона за автоматично набиране и след няколко секунди чу далечния сигнал на отсрещния телефон. След няколко позвънявания прозвуча серия от кликвания и потраквания, показващи, че лицето в другия край на линията вдигна слушалката и набързо затвори. Алон отново набра номера — със същия резултат. Но когато пробва за трети път, прозвуча мъжки глас, който каза на италиански:

— Отец Марко е на телефона. С какво мога да ви помогна?

Габриел внимателно върна слушалката на мястото й, без да отговори. В съседство с телефона имаше кубче с листчета за съобщения. Той откъсна най-горното, записа телефонния номер на следващото и пъхна и двете листчета в джоба на палтото си. След това се отправи към горния етаж.

* * *

Картини висяха от двете страни на широкия централен коридор и покриваха стените на две иначе празни стаи. Брадшоу бе използвал третата стая за хранилище. Няколко десетки картини — някои в рамки, други, опънати на подрамници — бяха облегнати на стените като сгъваеми столове след приключил банкет. Повечето бяха с италиански произход, но имаше и няколко творби на немски, фламандски и холандски художници. Една от тях — жанрова живопис, изобразяваща перящи на двора холандски селянки, — вероятно от имитатор на Вилем Калф, изглеждаше като току-що реставрирана. Габриел се запита защо Брадшоу е решил да бъде почистена тази картина, докато други от колекцията му — някои по-ценни, чезнеха под слоя пожълтял лак, и защо, след като е направил това, я бе оставил облегната на стената в хранилището.

Спалнята и кабинетът на Джак се намираха срещу големия салон. Алон бързо ги претърси с акуратността на човек, който знае как да крие неща. В спалнята, скрит под купчина екстравагантни пъстри ризи, той откри намачкан кафяв плик, пълен с няколко хиляди евро, който някак си бе убягнал от вниманието на хората на генерал Ферари. В кабинета намери папки, натъпкани с търговски книжа, заедно с впечатляваща колекция от монографии и каталози. Откри също така документация, показваща, че „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг“ е наела склад в женевската свободна безмитна зона. Зачуди се дали и документите бяха убягнали от вниманието на хората на генерала.

Габриел мушна документите за безмитната зона в джоба на палтото си и тръгна по коридора към стаята, която Брадшоу бе използвал за хранилище. Трите холандски перачки все още се трудеха в своя калдъръмен двор, в пълно неведение за неговото присъствие. Той клекна пред платното и огледа внимателно стила на рисуване. Това съвсем очевидно бе работа на имитатор, защото в рисунъка липсваше каквато и да е увереност или спонтанност. Всъщност, според компетентното мнение на Алон, качеството бе като на детска картинка за оцветяване, сякаш художникът бе гледал в оригинала, докато е работил. Вероятно наистина е било така.

Габриел слезе на долния етаж и под зоркия поглед на карабинера извади от пътната си чанта една джобна ултравиолетова лампа. Когато се насочеше към платното на стар майстор в затъмнена стая, лампата разкриваше мащабите на последната реставрация, като ретушираните участъци изглеждаха като черни петна. Обикновено при живописните платна на холандските стари майстори от този период имаше незначителни до умерени щети, което означаваше, че поправянето им, или реставрирането, както бе известно в занаята, щеше да се появи като черни точки.

Алон се върна в стаята на втория етаж на вилата, затвори вратата и спусна плътно щорите. После включи ултравиолетовата лампа и я насочи към картината. Трите холандски перачки вече не се виждаха. Цялото платно беше черно като катран.