Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

44.

Лондон — Линц, Австрия

Проведоха разгорещен дебат за това как да го нарекат. Орлов настояваше името му да бъде свързано със събитието, което не бе изненадващо, защото той щеше да плати лъвския пай от сметката.

— Името Орлов е синоним на качество — заяви той. — Името Орлов означава успех.

— Вярно е — каза Габриел, — но то също се асоциира с корупция, измама и слухове за насилие. — Обвинения, които Виктор не си направи труда да отрече. В крайна сметка те се спряха на Европейска бизнес инициатива — солидно, убедително и без намек за полемика. Орлов беше недоволен от поражението си.

— Защо не го наречем „Дванадесет часа на абсолютна скука“? — измърмори той. — Така можем да бъдем сигурни, че никой няма да си направи труда да присъства.

Те обявиха мероприятието следващия понеделник на страниците на Файненшъл Джърнъл — уважавания лондонски бизнес ежедневник, който Виктор бе придобил на безценица няколко години по-рано, когато той бе на ръба на фалита. По думите му, целта на форума бе да събере на едно място най-ярките умове в областта на държавното управление, промишлеността и финансите, за да изготвят набор от препоръки, които да изведат европейската икономика от стагнацията, в която бе изпаднала след кризата. Първоначалната реакция беше, меко казано, хладна. Един коментатор нарече инициативата „Лудостта на Орлов“. Друг я кръсти „Титаникът на Орлов“. „С една съществена разлика — добавяше той. — Този кораб ще потъне, преди изобщо да напусне пристанището.“

Имаше и такива, които отрекоха конференцията, считайки я за още един от дългата поредица рекламни трикове на Виктор — обвинение, което той отрече многократно по време на продължилите цял ден блицинтервюта за различни канали за бизнес новини. След това, сякаш за да докаже на критиците си, че грешат, Орлов предприе дискретна обиколка на европейските столици, за да спечели подкрепа за своето начинание. Първата му спирка бе Париж, където след продължителни преговори френското министерство на финансите се съгласи да изпрати делегация. После той замина за Берлин, където извоюва ангажимент от страна на германците да присъстват. Скоро останалите държави на континента последваха примера им. Нидерландия се предаде за един следобед, както направиха и скандинавските страни. Испанците толкова искаха да присъстват, че Орлов не си направи труда да пътува до Мадрид. Не му се наложи да ходи и в Рим. Нещо повече: италианският премиер заяви, че ще присъства лично, при условие, разбира се, че по това време все още заема този пост.

След като осигури ангажираността на европейските правителства, Виктор потърси светилата в областта на бизнеса и финансите. Той примами титаните на германската автомобилна индустрия и промишлените гиганти от Швеция и Норвегия. Големите корабостроителници поискаха да се включат във веселбата, а също и големите стоманодобивни и енергийни компании. Първоначално швейцарските банки се дърпаха, но се съгласиха, след като Орлов ги увери, че няма да бъдат разпнати за минали грехове. Дори Мартин Ландсман — швейцарският крал на дяловото финансиране и международен благотворителен деец, обяви, че ще намери време в своя натоварен график, въпреки че помоли Орлов поне част от програмата да се посвети на темите, на които той държеше, като климатичните промени, дълга на страните от Третия свят и устойчивото земеделие.

И стана така, че в рамките на няколко дни конференцията, преди отхвърлена като някаква глупост, сега бе най-желаният форум в света на бизнеса. Орлов бе затрупан с искания за покани. Сред тях имаше от американци, които се чудеха защо не са били поканени на първо място. Манекенки, рок звезди и актьори, които искаха да общуват с богатите и могъщите. Бивш британски премиер, опозорен от скандал от личен характер, който търсеше шанс за реабилитация. Имаше дори един руски олигарх, който поддържаше смущаващо тесни връзки с враговете на Виктор в Кремъл. Той даде един и същ отговор на всички. Поканите ще бъдат изпратени с експресна поща на първи юли. Отговорите за присъствието трябва да се върнат в рамките на четирийсет и осем часа. На представителите на пресата ще бъде позволено да видят встъпителните думи на Орлов, но всички други заседания, включително галавечерята, ще бъдат закрити за медиите.

— Ние искаме нашите участници да се чувстват свободни да изказват своето мнение — каза Виктор. — А те няма да могат да го направят, ако пресата следи внимателно всяка тяхна дума.

Всичко това, изглежда, нямаше никакво съществено значение в очарователния австрийски град, разположен по протежение на необичайно резкия завой на река Дунав. Да, председателят на базирания в Линц стоманодобивен гигант „Фьосталпина“ АД бе получил поканата на Орлов да присъства на конференцията в Лондон, но иначе животът си течеше, както обикновено. Два летни фестивала минаха и заминаха, кафенетата се пълнеха и изпразваха по два пъти на ден, а в малката частна банка, намираща се близо до кръговото кръстовище, едно дете на Хама си вършеше обичайната работа, сякаш не беше се случило нищо необичайно. Благодарение на нейния мобилен телефон, който сега действаше като постоянен предавател, Габриел и останалата част от екипа можеха да чуват всяка нейна стъпка. Те я чуваха, когато откриваше сметки и прехвърляше пари. Подслушваха разговорите й с хер Вебер и господин Ал Сидики. А късно нощем я чуваха как бълнува за Хама.

Те чуха също как тя поднови приятелството си с амбициозната, наскоро разведена и живееща сама в Линц писателка Ингрид Рот. Двете обядваха заедно, пазаруваха заедно, посещаваха музеи заедно. И на два пъти ходиха в красивата жълта вила на западния бряг на езерото Атерзее, където Джихан беше информирана и подготвена от мъж, за когото й бе внушено, че е немец. В края на първото й обучение той поиска да му опише подробно кабинета на господин Ал Сидики и когато тя се върна за второто обучение, той бе пресъздаден в една от стаите на вилата. Кабинетът бе съвършено копие във всички детайли: същото бюро, същия компютър, същия телефон, даже същата камера за наблюдение на тавана и същата клавиатура за алармена система до вратата.

— За какво е това? — попита изумено Джихан.

— За тренировки — отвърна с усмивка Габриел.

И те тренираха три часа без прекъсване, докато тя не изпълни задачата си без следа от страх или напрежение. След това Джихан я изпълни в непрогледен мрак и при виеща аларма и докато Алон й крещеше, че охранителите на Ал Сидики идват да я заловят. Той не каза на младата жена, че обучението, на което я подлагаха, бе разработено от тайната разузнавателна служба на Израел. Нито спомена факта, че той самият го е преминавал няколко пъти. В нейно присъствие никога не беше Габриел Алон. Той беше скучен германски данъчен инспектор без име, който по една случайност беше много добър в работата си.

Измамата на Джихан сякаш тежеше на съвестта на Габриел, колкото повече наближаваше денят на операцията. Алон на всяка крачка припомняше на хората от екипа, че противниците им ще действат по Правилата на Хама, а може би и по Московските правила, и той се терзаеше за най-малките подробности. Когато настроението му се влошаваше, Ели Лавон си позволяваше да наеме малка платноходка просто за да го извежда от тайната квартира по няколко часа всеки следобед. Алон плаваше по посока на вятъра към Адските планини и след това умело променяше курса обратно към дома, като винаги се стараеше да подобри времето си спрямо предния ден. Уханието на розовия вятър го караше да се сеща за едно ужасено, вкопчено в майка си дете, а понякога и за предупреждението на старата синядора, прошепнато на ухото му на остров Корсика.

„Не допускай да бъде наранена по какъвто и да е начин, или ще загубиш всичко.“ Обаче основната му натрапчива мисъл през тези последни дни на месец юни бе за Уалид ал Сидики — сирийския банкер, който ходеше навсякъде с черен кожен тефтер в джоба си. Той пътуваше често през този период и както винаги, с резервация, направена само няколко часа преди полета му. Ал Сидики предприе еднодневно пътуване до Брюксел, нощна разходка до Бейрут и накрая — бързо посещение в Дубай, където прекара много време в централата на Трансарабската банка — институция, която бе добре позната на Службата. Той пристигна във Виена в един часа на обяд на първи юли, а в три следобед влезе през входната врата на Банка Вебер АД, както винаги следван по петите от своите алауитски телохранители. Джихан го поздрави сърдечно на арабски и му подаде купчина писма, които бяха пристигнали в негово отсъствие. Сред тях беше и плик с логото на куриерската фирма „Ди Ейч Ел“, в който имаше лъскава покана за нещо, наречено Европейска бизнес инициатива. Той го внесе неотворен в кабинета си и тихо затвори вратата.

* * *

Беше сряда, което означаваше, че Ал Сидики трябваше да изпрати по електронната поща отговор дали ще участва до седемнадесет часа в петък. Габриел се беше приготвил за дълго чакане и за съжаление Уалид не го разочарова. Останалата част от срядата измина без отговор, както и четвъртък сутринта и четвъртък следобед. Ели Лавон възприе закъснението като положителен знак. По думите му това означаваше, че банкерът е поласкан от поканата и обмисля дали да присъства. Обаче Габриел се страхуваше от друго. Той бе вложил много време и пари, за да примами сирийския банкер във Великобритания. И сега изглеждаше, че може да няма нищо насреща, освен бляскава говорилня за европейски бизнесмени. „Подобряването на анемичната европейска икономика е благородно начинание — каза той на Лавон, — но съвсем не е сред главните ми приоритети.“

До петък сутринта Алон бе кълбо от нерви. Той се обаждаше на Виктор Орлов в Лондон на всеки кръгъл час. Крачеше напред-назад из големия салон. Мърмореше към тавана на езика, който съответстваше на моментното му настроение. И накрая, в два следобед, отвори широко вратата на копието на кабинета на Ал Сидики и му извика на арабски език да се реши най-после. Точно тогава се намеси Ели Лавон. Той го хвана внимателно за лакътя и го заведе в края на дългия кей.

— Върви — каза му Ели, сочейки към далечния край на езерото — и не се връщай преди пет часа.

Габриел неохотно се качи на борда на платноходката и отплава по посока на вятъра към Адските планини, носейки се по водата, следван от опияняващия аромат на рози. Отне му само един час, за да стигне до южния край на езерото. Той сви платната, влизайки в един закътан залив, и остана да се припича на слънце, докато се бореше с желанието да посегне към мобилния си телефон. Накрая, в три часа и половина, вдигна грота и кливера и се отправи на север. В пет без десет Алон стигна до град Зееберг, за последен път промени курса на платноходката надясно и пое с пълна скорост направо към тайната квартира на отсрещната страна на езерото. Като наближи, забеляза дребничкия Ели Лавон да стои в края на кея, вдигнал ръка в безмълвен поздрав.

— Е? — попита Габриел.

— Изглежда, че за господин Ал Сидики ще е голяма чест да присъства на Европейската бизнес инициатива.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна намръщено Лавон. — Той също така поиска да говори насаме с госпожица Наваз.

— За какво?

— Ела вътре — каза Ели. — Ще разберем това след минута.