Даниъл Силва
Крадецът (14)

13.

Сан Ремо, Италия

На следващия ден, в два и половина следобед, генерал Ферари чакаше близо до стената на старата крепост в Сан Ремо. Той носеше цивилен костюм, вълнено палто и тъмни очила, които скриваха всевиждащото му изкуствено око. Габриел, облечен с дънки и кожено яке, изглеждаше като притеснения му по-млад брат, този, който е направил всички грешни избори в живота си и отново се нуждае от пари. Докато вървяха по мръсната крайбрежна алея, той информира генерала за резултатите от проучването си, като внимаваше да не разкрива източниците си. Ферари не изглеждаше изненадан от чутото.

— Пропуснахте нещо — каза той.

— Какво?

— Джак Брадшоу не беше дипломат. Той беше шпионин.

— Откъде знаете?

— Всички от занаята знаеха за миналото на Брадшоу. Това беше една от причините той да е толкова добър в работата си. Но не се притеснявайте — добави генералът. — Нямам намерение да ви създавам затруднения с вашите приятели в Лондон. Единственото, което искам, е моята картина от Караваджо.

Те напуснаха крайбрежната алея и тръгнаха нагоре по склона на хълма към центъра на града. Алон се зачуди защо някой би искал да почива тук. Градът му напомняше на някога красива жена, която се докарва, за да я нарисуват.

— Вие ме измамихте — каза той.

— Не е така — отговори Ферари.

— А как ще го определите?

— Премълчах някои факти, за да не повлияят на вашето разследване.

— Знаехте ли, че картината на Караваджо е в играта, когато поискахте да разследвам смъртта на Брадшоу?

— Бях чул слухове в този смисъл.

— А бяхте ли чули и слухове за колекционер, който купува неистово откраднати произведения на изкуството?

Генералът кимна утвърдително.

— Кой е той?

— Нямам никаква представа.

— Този път истината ли ми казвате?

Ферари сложи здравата си ръка върху сърцето си.

— Не знам самоличността на човека, който купува всяка открадната творба, която успее да докопа. Нито знам кой стои зад убийството на Джак Брадшоу. — Той замълча за миг, после добави: — Макар да подозирам, че става дума за едно и също лице.

— Защо е бил убит Брадшоу?

— Предполагам, че вече не е бил необходим.

— Защото е доставил картината на Караваджо ли?

Генералът кимна неопределено.

— Тогава защо първо е бил измъчван?

— Вероятно убийците му са искали да им каже нечие име.

— На Ив Морел ли?

— Брадшоу сигурно е използвал Морел да придаде нов облик на картината, така че тя да може да бъде продадена. — Той погледна мрачно Габриел и попита: — Как са го убили?

— Счупили са врата му. Изглеждаше като пълно прекъсване на гръбначния мозък.

Ферари се намръщи.

— Безшумно и безкръвно.

— И много професионално.

— Какво направихте с този нещастник?

— За него ще се погрижат — отговори тихо Алон.

— Кой?

— По-добре да не знаете подробностите.

Генералът бавно поклати глава. Сега беше замесен в углавно престъпление. Не му беше за първи път.

— Да се надяваме — каза той след малко, — че френската полиция никога няма да разбере, че сте били в апартамента на Морел. Като се има предвид вашето минало, те могат да останат с погрешно впечатление.

— Да — каза мрачно Габриел. — Да се надяваме.

Те завиха по Виа Рома. Булевардът кънтеше от бръмченето на стотици моторни скутери. Когато заговори отново, Алон трябваше да повиши глас, за да бъде чут.

— Кой беше последният й притежател? — попита той.

— На картината на Караваджо ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Дори и аз не съм сигурен — призна Ферари. — Всеки път, когато арестуваме някой гангстер, без значение колко е незначителен, той ни предлага информация за местонахождението на „Рождество Христово“ в замяна на намаляване на присъдата му. Ние го наричаме билетът „Караваджо“. Излишно е да казвам, че сме пропилели безброй часове да проследяваме фалшиви следи.

— Струва ми се, че преди няколко години бяхте близо до намирането й.

— И аз така смятах, но тя се изплъзна от ръцете ми. Бях започнал да мисля, че никога няма да получа още една възможност да я открия. — Той неволно се усмихна. — А сега и това.

— Ако картината е била продадена, тя вероятно вече не е в Италия.

— Съгласен съм. Но от опит знам — добави генералът, — че най-добрият момент да се намери открадната картина е веднага след като тя е сменила собственика си. Така че ние трябва да действаме бързо. Иначе може да се наложи да чакаме още четиридесет и пет години.

— Ние?

Генералът спря, но не каза нищо.

— Моето участие в този случай — заяви Алон, надвиквайки шума от трафика — официално приключи.

— Обещахте да откриете кой е убил Джак Брадшоу в замяна на това да запазим в тайна от пресата името на вашия приятел. Според мен още не сте приключили поетия ангажимент.

— Дадох ви важна следа, да не говорим за трите откраднати картини.

— Но не и картината, която искам. — Генералът свали слънчевите си очила и втренчи в Габриел единственото си око. — Вашето участие в този случай не е приключило, Алон. В действителност то едва сега започва.

* * *

Те отидоха в един малък бар с изглед към яхтеното пристанище. Барът беше празен, с изключение на двама млади мъже, които се жалваха от плачевното състояние на икономиката. Тези дни това бе често срещана гледка в Италия. Нямаше работа, нямаше перспективи, нямаше бъдеще — само красиви останки от миналото, които генералът и неговият екип от Арт отряда бяха положили клетва да опазят. Той си поръча кафе и сандвич и заведе Габриел на една маса отвън, на студеното слънце.

— Честно казано — рече Ферари, когато отново останаха сами, — не знам как може дори да си помислите да изоставите случая сега. Това ще бъде, като да оставите незавършена една картина.

— Моята недовършена картина е във Венеция — отвърна Алон — заедно с бременната ми съпруга.

— Вашата творба на Веронезе е в безопасност. Жена ви — също.

Габриел погледна един препълнен казан за боклук в края на пристана и поклати глава. Древните римляни бяха изобретили централното отопление, но на някакъв етап от развитието си техните потомци бяха забравили как да изхвърлят боклука си.

— Намирането на тази картина може да отнеме месеци — каза той.

— Ние не разполагаме с месеци. Бих казал, че имаме най-много няколко седмици.

— Тогава смятам, че е най-добре вие и хората ви да се размърдате.

Генералът бавно поклати глава.

— Ние сме добри в подслушването на телефони и сключването на сделки с мафиотски отрепки. Но не сме добри в провеждането на операции под прикритие, особено извън Италия. Имам нужда от някой, който да подхвърли примамка на пазара за крадени произведения на изкуството, и да видим дали ще успеем да изкушим господин Голямата клечка да придобие нещо друго. Той е някъде там. Вие просто трябва да намерите нещо, което да го заинтересува.

— Не може да се намери шедьовър за милиони долари. Той се краде.

— И то по ефектен начин — добави Ферари. — Което означава, че не трябва да бъде картина от нечий дом или частна галерия.

— Осъзнавате ли какво предлагате?

— Да, напълно. — Генералът се усмихна заговорнически. — Повечето операции под прикритие включват изпращането на фалшив купувач на терена. Но вашата ще бъде различна. Вие ще се представите за крадец с крадена картина за продажба. Картината трябва да бъде истинска.

— Защо не ми позволите да заема нещо прекрасно от галерия „Боргезе“?

— Музеят никога няма да се съгласи. Освен това — добави генералът — творбата не бива да идва от Италия. В противен случай лицето, което притежава картината на Караваджо, може да заподозре моето участие.

— Никога няма да можете да заведете дело срещу някого след подобно нещо.

— Даването под съд определено е на второ място в моя списък с приоритети. Искам тази картина на Караваджо да бъде върната.

Ферари потъна в мълчание. Габриел трябваше да признае, че бе заинтригуван от идеята.

— Няма начин аз да оглавявам операцията — каза той след малко. — Лицето ми е твърде известно.

— Тогава, предполагам, ще трябва да намерите някой добър актьор да изиграе ролята. Ако бях на ваше място, щях да наема също и някой здравеняк. Подземният свят може да бъде опасно място.

— Нима!

Генералът не отговори.

— Здравеняците не са никак евтини — каза Алон. — Същото важи и за ловките крадци.

— Можете ли да вземете назаем от вашата Служба?

— Здравеняци или крадци?

— И двете.

— Няма никакъв шанс.

— От колко пари ще имате нужда?

Габриел се престори, че мисли.

— Минимум два милиона.

— Може и да имам един милион в кутията за кафе под бюрото ми.

— Ще го взема.

— Всъщност — каза Ферари с усмивка — парите са в едно дипломатическо куфарче в багажника на колата ми. Разполагам и с копие от преписката за творбата на Караваджо. То ще ви осигури материал за четене, докато чакате господин Голямата клечка да се намеси.

— Какво ще стане, ако той не захапе стръвта?

— Предполагам, че ще трябва да откраднете нещо друго. — Генералът сви рамене. — Това е удивителното при кражбите на шедьоври. Наистина не е чак толкова трудно.

* * *

Както бе обещано, парите бяха в багажника на служебния седан на Ферари — един милион евро в много използвани банкноти, източникът на който той отказа да уточни. Габриел остави куфарчето на пасажерската седалка на своята кола и потегли, без да каже нито дума повече. Докато стигне до покрайнините на Сан Ремо, вече бе нахвърлил първите подготвителни скици за операцията по връщането на изчезналата картина на Караваджо. Той имаше финансови средства и достъп до най-успешния крадец на произведения на изкуството. Единственото, което му трябваше сега, бе някой, който да предложи открадната картина на пазара. Аматьор не би могъл да го направи. Той се нуждаеше от опитен оперативен агент, който е бил обучен в коварното изкуство на измамата. Някой, който се чувстваше удобно в присъствието на престъпници. Някой, който можеше да се грижи за себе си, ако нещата загрубееха. Алон познаваше точно такъв човек отвъд морето, на остров Корсика. Той беше малко като Морис Дюран — стар противник, който сега беше негов съучастник, но приликите свършваха дотук.