Даниъл Силва
Крадецът (35)

34.

Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Изглежда трудно да си го представим, но имаше време, когато хората не чувстваха необходимост да споделят всеки момент от живота си със стотици милиони, дори милиарди напълно непознати хора. Ако човек отидеше да си купи дреха в някой търговски център, после не описваше това минута по минута в сайт за социални контакти, и ако станеше за смях по време на парти, не оставяше снимков разказ за този конфузен епизод в дигитален албум, който ще просъществува цяла вечност. Но сега, в ерата на отпадналите задръжки, сякаш нито една подробност от живота не е твърде банална или унизителна, за да бъде споделена. В епохата на интернет е по-важно да се живее на показ, отколкото да се живее достойно. Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам^[1], следователно съществувам“.

Работодателите отдавна са научили, че онлайн присъствието на дадено лице говори много за характера му. Не е изненадващо, че и световните разузнавателни служби са открили същото нещо. В миналото шпионите трябваше да отварят писма и да претърсват чекмеджета, за да научат най-дълбоко пазените тайни на някоя потенциална мишена или човек за вербуване. Сега единственото, което трябва да направят, е да натиснат няколко клавиша и тайните буквално им идват наготово: имена на приятели и врагове, неуспешни любовни връзки и стари рани, тайни страсти и желания. В ръцете на опитен оперативен работник такива подробности са истинска пътна карта към човешкото сърце. Те му позволяват да предприеме най-различни неща, да въздейства на всяка емоция почти както си поиска. Лесно е да накара мишената да се страхува например, ако тя вече доброволно е предала ключовете за своите страхове. Същото важи и ако оперативният работник пожелае да накара мишената да се почувства щастлива.

Джихан Наваз — акаунт мениджър на Банка Вебер АД, родена в Сирия, натурализирана германка, не беше изключение. Технофил^[2] по природа, тя беше пионер във „Фейсбук“, заклет потребител на „Туитър“ и наскоро бе открила прелестите на „Инстаграм^[3]“. Като претършува нейните акаунти, екипът научи, че Джихан живее в малък апартамент в края на Стария град в Линц, че има палава котка, наречена Клеопатра, и че колата й — старо „Волво“, й създава непрестанни ядове. Агентите узнаха имената на любимите й барове, нощни клубове и ресторанти, както и на кафенето, където тя всяка сутрин се отбиваше за кафе и закуска на път за работа. Те също така научиха, че Наваз никога не се е омъжвала и че последният й сериозен приятел се е отнасял много лошо с нея. Обаче главното, което разбраха, бе, че тя така и не е успяла да преодолее вродената ксенофобия на австрийците и се чувства самотна. Това беше история, която хората от екипа разбираха много добре. Джихан Наваз, също като евреите преди нея, беше чужденка.

Любопитното бе, че имаше два елемента от живота й, които Джихан никога не коментираше онлайн: своята месторабота и родината си. Банката и Сирия не се споменаваха и в купищата лични имейли, които хакерите на „Отдел 8200“ — израелската служба за електронно наблюдение, изровиха от множеството й акаунти. Ели Лавон, който бе почувствал напрегнатата атмосфера в банката, се питаше дали Джихан само следваше някакво нареждане на Уалид ал Сидики — мъжа, който работеше зад заключената врата, охранявана от двама въоръжени алауити. Обаче Бела Навот предположи, че причината за мълчанието на жената е друга. И така, докато останалите членове на екипа пресяваха дигиталните файлове, тя отиде в архива на отдел „Проучване“ и започна да търси.

Първите двадесет и четири часа от нейното търсене не й донесоха нищо ценно. След това по интуиция Бела изрови старите си папки за един инцидент, който се бе случил в Сирия през февруари 1982 година. Под ръководството на Бела Службата бе изготвила два доклада за инцидента: строго секретен документ за употреба от разузнавателните служби на Израел и несекретен информационен бюлетин, който бе оповестен на широката общественост чрез Министерството на външните работи. И двете версии на доклада съдържаха свидетелските показания на девойка, чието име Бела бе премълчала и в двата документа, за да запази в тайна нейната самоличност. Обаче в своите лични изследователски папки тя бе съхранила копие от оригиналното изявление на момичето, в чийто край фигурираше неговото име. Две минути по-късно, останала без дъх след спринта от отдел „Проучване“ до стая 456В, Бела постави триумфално документа пред Габриел.

— Причината е в Хама — каза тя. — Клетата жена е била в Хама.

* * *

— Какво всъщност знаем за Уалид ал Сидики?

— Достатъчно, за да знаем, че той е човекът, когото търсим, Узи.

— Бъди така добър да ми обясниш, Габриел.

Навот свали очилата и разтри основата на носа си — нещо, което правеше винаги когато не беше сигурен какво да предприеме. Той седеше зад голямото си стъклено бюро, качил единия си крак върху подложката. Зад него оранжевото зарево на слънцето бавно се спускаше към повърхността на Средиземно море. Алон се загледа за миг в него — отдавна не беше виждал слънцето.

— Той е алауит — каза най-сетне Габриел — и е родом от Алепо. Когато е работил в Дамаск, се е представял за роднина на управляващата фамилия. Както може да се очаква, кръвните му връзки не се споменават в нито една от брошурите на Банка Вебер.

— Каква е роднинската му връзка?

— Както изглежда, Ал Сидики е далечен братовчед на майката, което е важно. Именно майката е посъветвала сина си да накаже сурово протестиращите.

— Човек би казал, че си бил в компанията на моята съпруга.

— Така е.

Навот се усмихна.

— Значи Уалид ал Сидики е учредител на „Ивъл Инкорпорейтид“?

— Точно това казвам, Узи.

— Как е спечелил парите си?

— Започнал е кариерата си в държавната фармацевтична промишленост на Сирия, което също е важно.

— Защото фармацевтичната промишленост на Сирия е придатък на нейната програма за химически и биологични оръжия.

Габриел бавно кимна.

— Ал Сидики се е грижел голяма част от нейните печалби да отиват директно в хазната на семейството. Той също така се е грижел западните фирми, които искат да правят бизнес в Сирия, да плащат за тази привилегия под формата на подкупи и комисиони. Междувременно Ал Сидики станал много богат. — Алон замълча, после добави: — Достатъчно богат, за да купи банка.

Навот се намръщи.

— Кога е напуснал Сирия?

— Преди четири години.

— Точно когато Арабската пролет бе в пълен разцвет — отбеляза Узи.

— Това не е било случайно. Ал Сидики е търсел безопасно място, за да управлява семейното богатство. И е намерил такова, когато една малка банка в Линц е изпаднала в беда по време на Голямата рецесия.

— Мислиш ли, че парите се държат в сметки в Банка Вебер?

— Една част от тях — отговори Габриел. — А той контролира останалите, използвайки Банка Вебер като визитна картичка.

— Дали хер Вебер участва в това?

— Не съм сигурен.

— Какво ще кажеш за девойката?

— Не — отвърна Алон. — Тя не знае.

— Как може да си сигурен?

— Защото един доверен братовчед на сирийския управник никога не би направил акаунт мениджър едно момиче от Хама.

Навот свали крака си на пода и облегна дебелите си ръце на бюрото. Стъклото сякаш всеки момент щеше да се счупи под натиска на едрото му тяло.

— В такъв случай каква е идеята ти? — попита той.

— Тя търси приятели — отговори Габриел. — Аз ще й дам един.

— Мъж или жена?

— Жена — отвърна Алон. — Определено ще е жена.

— Коя смяташ да използваш?

Габриел му каза.

— Тя е анализатор.

— Обаче говори свободно немски и арабски език.

— Какъв подход смяташ да използва?

— Твърд, опасявам се.

— А националността й?

— Мога да те уверя, че няма да е в синьо и бяло^[4].

Навот се усмихна. Когато бе работил на терен като катса^[5], негов специалитет бяха операциите под фалшива националност. Той редовно се представяше за служител на германското разузнаване, когато вербуваше шпиони от арабските страни или от редиците на терористичните организации. Беше по-лесно да убеди арабин да предаде страната си или каузата си, ако арабинът не знаеше, че Узи работи за Израел.

— Какво смяташ да правиш с Бела? — попита той.

— Тя иска да отиде да работи на терен. Казах й, че ти ще решиш.

— Съпругата на шефа не излиза на терен.

— Бела ще бъде разочарована.

— Свикнал съм с това.

— Ами ти, Узи?

— Какво аз?

— Бих могъл да използвам твоята помощ за вербуването.

— Защо мен?

— Защото преди войната баба ти и дядо ти са живели във Виена и ти говориш немски като австрийски козар.

— Това е по-добре от твоя немски с ужасен берлински акцент.

Навот вдигна поглед към своята видеостена, където едно семейство в обсадения град Хомс си приготвяше храна от варени плевели. Това беше единственото нещо, останало за ядене в града.

— Има и още нещо, за което трябва да помислиш — каза той. — Ако допуснеш и най-малката грешка, Уалид ал Сидики ще накълца на парчета тази девойка и ще я хвърли в Дунав.

— Всъщност — отвърна Габриел — първо ще позволи на момчетата да се позабавляват малко с нея. След това ще я убие.

Узи отдели очи от екрана и погледна сериозно Алон.

— Сигурен ли си, че искаш да доведеш това докрай?

— Абсолютно.

— Надявах се, че това ще е твоят отговор.

— Какво ще правим с Бела?

— Вземи я с теб. Или още по-добре: изпрати я направо в Дамаск. — Навот отново погледна към видеостената и бавно поклати глава. — Тази проклета война би свършила след една седмица.

* * *

По-късно същата вечер лондонският „Гардиан“ публикува статия, обвиняваща сирийския режим, че е извършил мъчения и убийства в промишлени мащаби. Статията се основаваше на находка от снимки, изнесени тайно от Сирия от човека, чиято работа е била да ги заснеме. На тях се виждаха труповете на хиляди хора — главно млади мъже, които бяха починали, докато са били в правителствени затвори. Някои от мъжете бяха разстреляни. По други си личаха следи от обесване или поражения от електрически ток. Трети бяха с извадени очи. Почти всички изглеждаха като скелети.

Именно на този фон екипът извърши последните си приготовления. От Интендантството получиха две тайни квартири: малък апартамент в центъра на Линц и голяма тъмножълта вила на брега на езерото Атерзее, на тридесет километра южно от града. От транспортния отдел се погрижиха за автомобилите и мотоциклетите, от Паспортна служба — за паспортите. Габриел имаше няколко, от които да избира, но в крайна сметка се спря на Джонатан Олбрайт — американец, който работеше за компания, наречена „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“, от Гринуич, Кънектикът. Олбрайт не беше обикновен финансов консултант. Неотдавна той бе довел тайно руски шпионин от Санкт Петербург на Запад. А преди това бе вкарал пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали.

Когато подготовката им приключи, членовете на екипа напуснаха булевард „Цар Саул“ и се отправиха към определените им „стартови пунктове“ — плеяда от тайни квартири в района на Тел Авив, където полевите агенти на Службата приемаха новата си самоличност, преди да напуснат Израел за изпълнение на техните мисии. Както винаги, те пътуваха до местоназначението си по различно време и по различни пътища, за да не събудят подозрение в местните имиграционни власти. Мордекай и Одед пристигнаха първи в Австрия, а Дина Сарид — последна. Паспортът й я идентифицираше като Ингрид Рот, родом от Мюнхен. Тя прекара една нощ във вилата край Атерзее. След това, по обяд на следващия ден, зае апартамента в Линц. Същата вечер, докато стоеше на прозореца на тесния хол, Дина видя едно старо волво да спира на отсрещната страна на улицата. Жената, която излезе от шофьорската врата, беше Джихан Наваз.

Дина направи снимка на Джихан и я изпрати по защитена линия в стая 465В, където Габриел работеше до късно в единствената компания на папките на Бела за клането в Хама. Той напусна булевард „Цар Саул“ няколко минути след десет и като избегна обичайните процедури на Службата, се прибра в апартамента си на улица „Наркис“, за да прекара последната си нощ в Израел със съпругата си. Когато пристигна, тя спеше, така че Габриел се пъхна тихо под завивките и сложи ръка на корема й. Киара се размърда, целуна го сънливо и отново заспа. А на сутринта, когато се събуди, той бе заминал.