Даниъл Силва
Крадецът (22)

21.

Улица „Мироменил“, Париж

Отначало Морис Дюран се опита да претендира за право на поверителност относно самоличността на обадилия се. Под натиск обаче призна, че е бил Йонас Фишер — богат индустриалец и известен колекционер от Мюнхен, който редовно използвал уникалните услуги на мосю Дюран. Още в самото начало хер Фишер дал ясно да се разбере, че не се интересува от картината на Ван Гог за себе си, а че се обажда заради свой познат и колега колекционер, чието име по очевидни причини не можел да назове. Както изглеждало, вторият колекционер вече бил изпратил свой представител в Париж въз основа на някои слухове, носещи се в света на изкуството. Хер Фишер се чудел дали Дюран би могъл да насочи този представител в правилната посока.

— Ти какво му отговори? — попита Габриел.

— Казах му, че не знаем местонахождението на творбата на Ван Гог, но ще проведа няколко телефонни разговора.

— И ако си в състояние да му услужиш?

— Би трябвало да се обадя директно на представителя.

— Предполагам, че не ти е дал име.

— Само един телефонен номер — отговори Дюран.

— Колко професионално.

— И аз това си помислих.

Те бяха в малкия офис в задната част на магазина на Морис. Габриел се бе облегнал на вратата, а Дюран седеше на малкото си викторианско бюро. На плота пред него бе поставен месингов микроскоп от края на XIX в., изработен от Констан Верик от Париж.

— Дали той е този, когото търсим? — попита Габриел.

— Човек като хер Фишер не би се ангажирал с никой друг, освен със сериозен колекционер. Той също така намекна, че в последно време приятелят му се е сдобил с редица важни придобивки.

— Дали картината на Караваджо е една от тези придобивки?

— Не попитах.

— Може би е по-добре, че не си го направил.

— Може би — съгласи се Морис.

Между тях се възцари мълчание.

— Е? — попита французинът.

— Кажи му утре в два часа следобед да застане в предния двор на „Сен Жермен де Пре“, близо до червената врата. Кажи му да носи телефона си, но не и оръжие. Каквото и да правиш, не влизай в разговор с него. Просто му кажи какво да прави и след това затвори.

Дюран вдигна слушалката на телефона си и набра номера.

* * *

След пет минути те излязоха от магазина — крадецът на предмети на изкуството и настоящият агент и бъдещ шеф на израелската разузнавателна служба — и се разделиха, без да разменят нито една дума или поглед. Крадецът се насочи към бирарията от другата страна на улицата, а агентът — към израелското посолство на улица „Рабле“ №3. Той влезе в сградата през задния вход, спусна се по стълбите в сутерена до обезопасения комуникационен сектор и позвъни на шефа на Интендантството — отдела на Службата, който се грижеше за тайните квартири. Алон му каза, че се нуждае от някаква безопасна къща близо до Париж, но да бъде изолирана и за предпочитане — на север. Той добави, че не е необходимо да е нещо голямо, защото не планира да провежда там никакви забавни мероприятия.

— Съжалявам — отвърна началникът на Интендантството, — мога да ви позволя да отседнете в наличен имот, но не мога да придобия нов без одобрението на най-висшето ръководство.

— Може би не сте слушали внимателно, когато ви съобщих името си.

— Какво трябва да кажа на Узи?

— Нищо, разбира се.

— За кога ви трябва квартирата?

— За вчера.

На следващия ден, в девет сутринта, Интендантството бе сключило сделка за живописна селска къща в покрайнините на село Андевил, намиращо се във френския район Пикардия. Висок жив плет скриваше от поглед входа й, а от края на привлекателната й задна градина се простираха пъстри като килим ниви. Габриел и Киара пристигнаха по обяд и скриха двете картини на Ван Гог във винарската изба. След това Алон веднага се върна в Париж. Той остави колата си на паркинг близо до метростанция „Одеон“ и отиде пеша по булеварда до площад „Сен Жермен де Пре“. В единия ъгъл на оживения площад се намираше кафене „Бонапарт“. Кристофър Келър седеше на една маса с лице към улицата. Габриел го поздрави на френски и седна до него. Той погледна часовника си. Беше тринадесет часът и петдесет и пет минути. Алон си поръча кафе и се втренчи в червената врата на църквата.

* * *

Не беше трудно да го забележи — в този прекрасен пролетен следобед с ярко слънце в безоблачното небе и лек ветрец, който подухваше по многолюдните улици, той бе единственият, който дойде сам до църквата. Мъжът бе среден на ръст — около метър и шейсет, и добре сложен. Движенията му бяха плавни и уверени — като на футболист, помисли си Габриел, или на елитен войник. Носеше леко светлокафяво спортно сако, бяла риза и сив габардинен панталон. Сламена шапка засенчваше лицето му, а слънчевите очила скриваха очите му. Той се приближи до червената врата и се престори, че прави справка в туристическия си пътеводител. Две девойки — едната с къси панталони, а другата в лятна рокля без презрамки — бяха седнали на стъпалата, изпружили напред босите си крака. Очевидно имаше нещо в мъжа, което ги накара да се почувстват неудобно. Те останаха още малко, после станаха и тръгнаха през площада.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че това е нашето момче.

Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Той му сипа захар и го разбърка, докато гледаше замислено мъжа, стоящ до червената врата на църквата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Още не е два часът, Кристофър.

— Но съвсем скоро ще стане.

— По-добре е да не изглеждаме твърде нетърпеливи. Не забравяй, че вече сме хванали купувач на въдицата. Нашият приятел ей там се включи много късно в наддаването.

Алон остана на масата, докато часовникът в камбанарията на църквата не отбеляза две минути след два часа. Тогава стана и влезе в кафенето. То беше пусто, с изключение на персонала. Габриел се приближи до прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и набра номера. Няколко секунди по-късно мъжът, който стоеше пред църквата, отговори.

— Бонжур.

— Не е нужно да говорите на френски само защото сме в Париж.

— Предпочитам на френски, ако нямате нищо против.

„Той може да предпочита френския — помисли си Габриел, — но това не е родният му език.“ Мъжът вече не се преструваше, че чете пътеводителя си. Той оглеждаше площада, търсейки човек с мобилен телефон до ухото.

— Сам ли дойдохте? — попита Алон.

— Тъй като в момента ме наблюдавате, знаете, че отговорът е „да“.

— Виждам мъж да стои, където трябва да бъде, но не знам дали е дошъл сам.

— Сам дойдох.

— Бяхте ли проследен?

— Не.

— Откъде сте сигурен?

— Сигурен съм.

— Как да се обръщам към вас?

— Можете да ме наричате Сам.

— Сам?

— Да, Сам.

— Носите ли пистолет, Сам?

— Не.

— Съблечете сакото си.

— Защо?

— Искам да видя дали под него има нещо, което не трябва да е там.

— Това наистина ли е необходимо?

— Искате ли да видите картина, или не?

Мъжът сложи пътеводителя и телефона си на стъпалата, съблече сакото си и го преметна върху ръката си. След това отново вдигна телефона и каза:

— Доволен ли сте?

— Обърнете се с лице към църквата.

Мъжът се завъртя на около четиридесет и пет градуса.

— Още.

Други четиридесет и пет градуса.

— Много добре.

Мъжът зае първоначалното си положение и попита:

— А сега какво?

— Ще се поразходите.

— Не ми се разхожда.

— Не се тревожете, Сам. Разходката няма да е дълга.

— Къде искате да отида?

— Тръгнете по булеварда към Латинския квартал. Знаете ли пътя до Латинския квартал, Сам?

— Разбира се.

— Познавате ли добре Париж?

— Много добре.

— Не поглеждайте през рамо и никъде не спирайте. Също така не използвайте телефона си. Можете да пропуснете следващото ми обаждане.

Габриел прекъсна връзката и се присъедини към Келър.

— Е? — попита англичанинът.

— Мисля, че току-що намерихме Самир. Освен това смятам, че той е професионалист.

— В играта ли сме?

— Ще разберем след минута.

На отсрещната страна на площада Сам си облече спортното сако. Той мушна мобилния телефон в джоба на гърдите си, пусна пътеводителя в едно кошче за боклук и след това се отправи към булевард „Сен Жермен“. Ако завиеше надясно, щеше да стигне до Дома на инвалидите, а ако поемеше наляво — до Латинския квартал. Мъжът се поколеба за миг и след това зави наляво. Габриел брои бавно до двадесет, преди да се изправи на крака и да го последва.

* * *

Ако не друго, мъжът бе способен да следва инструкции. Той вървеше по права линия по булеварда, минавайки край магазини и претъпкани кафенета, без да спира и без да поглежда през рамо. Това позволи на Алон да се съсредоточи върху основната си задача — контранаблюдението. Той не видя нищо, което да подсказва, че Сам работи със съучастник, нито че е следен от френската полиция. „Чист е — помисли си Габриел. — Толкова чист, колкото може да бъде един купувач на крадени произведения на изкуството.“

След десет минути усилено ходене Сам наближи мястото, където булевардът стигаше до река Сена. Алон, вървящ на половин пресечка зад него, извади мобилния телефон от джоба си и го набра. Сам пак отговори веднага със същото сърдечно „Бонжур“.

— Завийте наляво по улица „Кардинал Льомоан“ и вървете по нея, докато стигнете до Сена. Минете по моста до остров Сен Луи и след това вървете направо, докато ви се обадя отново.

— Колко още ще вървя?

— Не много дълго, Сам. Почти стигнахте.

Мъжът зави съгласно указанията и прекоси моста Пон дьо ла Турнел, стигайки до малкия остров по средата на Сена. Поредица от живописни кейове следваха един след друг по протежение на периметъра на острова, но само една улица — „Сен Луи ен л’Ил“, се простираше по цялата му дължина. Като му звънна, Габриел инструктира Сам отново да завие наляво.

— Колко още ще вървя?

— Още съвсем малко, Сам. И не поглеждайте през рамо.

Уличката беше тясна, пълна с туристи, които скитаха безцелно покрай витрините на магазините. В западния й край имаше сладоледен салон, а до него — бирария с великолепна гледка към катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Алон позвъни на Сам и му даде последните си инструкции.

— Колко дълго възнамерявате да ме оставите да чакам?

— Боя се, че няма да се присъединя към вас за обяд, Сам. Аз съм само нает помощник.

Габриел прекъсна връзката, без да каже нито дума повече, гледайки как мъжът влезе в бирарията. Един сервитьор го посрещна и му посочи маса на тротоара, на която седеше англичанин с руса коса и слънчеви очила със синкави стъкла. Англичанинът се изправи усмихнат и протегна ръка.

— Аз съм Рег — чу го да казва Алон, докато завиваше зад ъгъла. — Рег Бартоломю. А вие трябва да сте Сам.