Даниъл Силва
Крадецът (39)

38.

Атерзее, Австрия

Те я настаниха на почетното място на масата в хола, като фалшивата й приятелка Дина седна от лявата й страна, а Габриел — безименният данъчен експерт от Берлин, от дясната. Узи Навот й предложи храна, която тя отказа, и чай, който прие. Той й го сервира по арабски: в малка стъклена чаша и средно сладък. Джихан духна леко повърхността на течността, отпи една глътка и внимателно постави чашата на масата пред себе си. После тя разказа как един следобед през есента на 2010 г. видяла в едно специализирано издание обява за откриващо се работно място в Линц. По онова време Джихан работела като дребна служителка в хамбургската централа на голяма германска банка и дискретно проучвала и други възможности. Следващата седмица тя отишла до Линц и се срещнала с хер Вебер. После тръгнала по коридора и минала край двамата телохранители за отделна среща с господин Ал Сидики. Той провел интервюто изцяло на арабски език.

— Господин Ал Сидики спомена ли факта, че е родом от Сирия? — попита Алон.

— Не беше необходимо.

— Сирийците имат особен акцент, така ли?

Тя кимна утвърдително.

— Особено когато идват от планинския масив Ансария.

— Ансария се намира в Западна Сирия, нали? Близо до Средиземно море?

— Точно така.

— И хората, които живеят там, са предимно алауити, нали?

Тя се поколеба, после бавно кимна.

— Простете ми, Джихан, но съм малко новак по отношение на близкоизточните въпроси.

— Повечето германци са такива.

Той прие нейната критика с примирена усмивка и след това поднови разпита си.

— Останахте ли с впечатлението, че господин Ал Сидики е алауит? — попита Габриел.

— Това беше очевидно.

— Вие алауитка ли сте, Джихан?

— Не — отвърна тя. — Не съм алауитка.

Младата жена не предложи никакви допълнителни биографични данни за себе си и Габриел не попита нищо в тази посока.

— Алауитите управляват вашата страна, нали?

— Аз съм германска гражданка, която живее в Австрия — отвърна тя.

— Ще ми позволите ли да перифразирам въпроса си?

— Моля.

— Фамилията, която управлява Сирия, е алауитска, нали така, Джихан?

— Да.

— И най-важните постове в армията и сирийските служби за сигурност са заети от алауити.

На устните на младата жена се появи мимолетна усмивка.

— В крайна сметка може би не сте чак такъв новак.

— Аз уча бързо.

— Явно е така.

— Господин Ал Сидики каза ли ви, че е роднина на президента?

— Намекна това — отвърна тя.

— Този факт обезпокои ли ви?

— Това беше преди Арабската пролет. — Джихан замълча, после добави: — Преди войната.

— А двамата телохранители пред вратата му? — попита Габриел. — Как обясни тяхното присъствие?

— Каза ми, че преди няколко години е бил отвлечен в Бейрут и е бил държан за откуп.

— И вие му повярвахте?

— Бейрут е опасен град.

— Били ли сте там?

— Никога.

Алон отново надникна в папката си.

— Господин Ал Сидики трябва да е бил много впечатлен от вас — каза той след малко. — Веднага ви е предложил работа с два пъти по-висока заплата от тази, която сте получавали в банката в Хамбург.

— Откъде знаете това?

От вашата страница във „Фейсбук“. Обявили сте на всички, че очаквате с нетърпение новото начало. Вашите колеги в Хамбург са организирали прощално парти за вас в един шикозен ресторант край реката. Ако искате, мога да ви покажа снимките.

— Не е необходимо — каза тя. — Спомням си много добре вечерта.

— А когато сте пристигнали в Линц — продължи Габриел, — господин Ал Сидики е имал готов апартамент за вас, нали? Той е бил напълно обзаведен: спално бельо, чинии, тенджери и тигани, дори електроуреди.

— Той беше включен в компенсационния ми пакет.

Алон вдигна поглед от папката и се намръщи.

— Това не ви ли се стори странно?

— Той каза, че иска преходният период да мине колкото може по-безболезнено.

— Това ли беше думата, която използва? Безболезнено?

— Да.

— И какво поиска в замяна господин Ал Сидики?

— Лоялност.

— Това ли е всичко?

— Не — отговори Джихан. — Каза ми никога да не обсъждам с никого делата на Банка Вебер.

— И с основание.

Тя запази мълчание.

— Колко време ви отне да осъзнаете, че Банка Вебер не е обикновена частна банка?

— Имах някои подозрения и по-рано — отвърна Джихан, — но когато настъпи пролетта, бях почти сигурна в това.

— Какво се случи през пролетта?

— Петнадесет момчета от град Дараа изрисуваха с графити стената на едно училище. И господин Ал Сидики започна да става много нервен.

* * *

През следващите шест месеца, каза тя, той бил в непрекъснато движение: Лондон, Брюксел, Женева, Дубай, Хонконг, Аржентина, понякога посещавал всички тези места в една и съща седмица. На външен вид започнал да отпада. Ал Сидики отслабнал, под очите му се появили тъмни кръгове. Безпокойството му за сигурността му се увеличило драстично. Когато бил в кабинета си, което се случвало рядко, телевизорът постоянно бил включен на канала „Ал Джазира“.

— Следеше развитието на войната ли? — попита Габриел.

— Маниакално — отговори Джихан.

— Той избра ли страна?

— Вие как мислите?

Алон не отговори. Младата жена замислено отпи от чая си, преди да навлезе в подробности:

— Ал Сидики беше бесен на американците, задето призоваха сирийския президент да се оттегли — каза тя най-накрая. — Той каза, че се повтаря египетският сценарий. Каза също, че те ще проклинат деня, в който са позволили той да бъде свален.

— Защото „Ал Кайда“ ще вземе властта в Сирия?

— Да.

— А вие, Джихан? Вие взехте ли страна във войната?

Тя запази мълчание.

— Със сигурност господин Ал Сидики е бил любопитен да разбере какви са били вашите чувства.

Джихан продължи да мълчи. Тя огледа нервно стаята, спирайки поглед на стените, на тавана. „Това е Сирийският синдром — помисли си Габриел. — Страхът никога не ги напуска.“

— Тук сте в безопасност, Джихан — каза той тихо. — Вие сте сред приятели.

— Наистина ли?

Тя огледа събраните около нея хора. Клиентът, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители.

— Човек не изразява гласно истинското си мнение пред човек като господин Ал Сидики — каза тя след малко. — Особено ако има роднини, които все още живеят в Сирия.

— Страхувахте ли се от него?

— С пълно основание.

— И така, вие му казахте, че споделяте мнението му за войната.

Младата жена се поколеба, после бавно кимна.

— А така ли е, Джихан?

— Дали споделям мнението му ли?

— Да.

Отново колебание. Отново нервно оглеждане на стаята. Накрая тя каза:

— Не, не споделям мнението на господин Ал Сидики за войната.

— Бунтовниците ли подкрепяте?

— Подкрепям свободата.

— Джихадистка ли сте?

Тя вдигна голата си ръка и попита:

— Приличам ли на джихадистка?

— Не — отвърна Габриел, усмихвайки се на нейната демонстрация. — Изглеждате напълно съвременна жена със западно мислене, която несъмнено намира за ужасяващо поведението на сирийския режим.

— Така е.

— Тогава защо останахте на служба при човек, поддържащ режима, който убива собствените си граждани?

— Понякога и аз се питам същото.

— Господин Ал Сидики оказа ли ви натиск да останете?

— Не.

— Тогава може би сте останали заради парите. В крайна сметка той ви плаща два пъти повече от това, което сте получавали на предишната си работа. — Алон млъкна и замислено наведе глава на една страна. — Или може би причината да останете, е била съвсем друга, Джихан. Може би сте останали, защото сте били любопитна да разберете какво става зад заключената врата, пазена от телохранители. Може би сте били любопитна защо господин Ал Сидики е пътувал толкова често и е отслабнал толкова много. Тя се поколеба, после каза:

— Може би е така.

— Знаете ли какво прави господин Ал Сидики, Джихан?

— Той управлява парите на един много специален клиент.

— А знаете ли името на този клиент?

— Да.

— Как го научихте?

— По една случайност.

— Каква бе тази случайност?

— Една вечер забравих портмонето си в офиса — отговори тя. — Когато се върнах да го взема, чух нещо, което не трябваше да чувам.