Даниъл Силва
Крадецът (5)

4.

Венеция

Габриел знаеше един добър ресторант недалеч от църквата, в едно тихо ъгълче на квартала Кастело, където туристите рядко си позволяваха да влязат. Ферари направи разточителна поръчка, докато Алон само побутваше храната в чинията си и отпиваше от чашата си с минерална вода с лимон.

— Не сте ли гладен? — попита генералът.

— Надявах се да прекарам още няколко часа с моята картина на Веронезе този следобед.

— Тогава трябва да хапнете нещо. Имате нужда от сила.

— Нещата не стават по този начин.

— Не се ли храните, когато реставрирате?

— Ям само малко хляб и пия кафе.

— Че каква храна е това?

— Такава, която ми позволява да се концентрирам.

— Нищо чудно, че сте толкова слаб.

Генерал Ферари отиде до количката с антипасти и си напълни чинията за втори път. В ресторанта нямаше никой друг, освен собственика и неговата дъщеря — хубаво тъмнокосо момиче на дванайсет-тринайсет години. Детето имаше необичайна прилика с дъщерята на Абу Джихад — втория най-важен човек в ООП, когото Габриел бе убил във вилата му в Тунис в една топла пролетна вечер през 1988 година. Убийството бе извършено на втория етаж в кабинета на Абу Джихад, където той гледаше видеозаписи от палестинската интифада. Момичето бе видяло всичко: два приковаващи изстрела в гърдите, два смъртоносни изстрела в главата — всичките на фона на музиката на арабския бунт. Алон вече не си спомняше застиналото в смъртта изражение на Абу Джихад, но портретът на малкото момиче — ведро, но кипящо от гняв — бе закачен на видно място в изложбените зали на паметта му. Когато генералът седна обратно на мястото си, Габриел скри лицето на девойчето под слой заличаваща боя. След това той се наведе през масата и попита:

— Защо аз?

— А защо не вие?

— Да започна ли с очевидните причини?

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре.

— Аз не съм италиански полицай. Всъщност съм съвсем друго нещо.

— Вие имате много преживелици тук, в Италия.

— Обаче не всичките бяха приятни.

— Така е — съгласи се генералът. — Но през това време сте създали важни контакти. Имате приятели във висшите ешелони на властта, като Ватикана. Ала може би по-важното е, че имате приятели и сред ниските слоеве на населението. Познавате страната от край до край, говорите нашия език като роден и сте женен за италианка. Вие на практика сте един от нас.

— Съпругата ми вече не е италианка.

— На какъв език си говорите вкъщи?

— На италиански — призна Алон.

— Дори когато сте в Израел?

Габриел кимна утвърдително.

— Това подкрепя моите аргументи. — Генералът се умълча замислено. — Може и да се изненадате — каза той най-накрая, — но когато изчезне някоя картина или някой бъде наранен, обикновено имам доста добра представа кой стои зад това. Ние разполагаме с над сто платени информатори, подслушваме повече телефони и следим повече електронни пощи от Агенцията за национална сигурност. Когато се случва нещо в престъпната част от света на изкуството, винаги има някакви приказки. Както се изразявате в сектора на борбата с тероризма, връзките се оживяват.

— А сега?

— Мълчанието е оглушително.

— Според вас какво означава това?

— Означава, че по всяка вероятност мъжете, които са убили Джак Брадшоу, не са от Италия.

— Някакви предположения откъде са?

— Никакви — отговори Ферари, като бавно поклати глава, — но степента на насилието ме безпокои. По време на моята кариера съм виждал много трупове, но този е различен. Нещата, които са направили с Джак Брадшоу, са… — Гласът му заглъхна, после той добави: — Средновековни.

— И сега искате аз да се забъркам с тях.

— Вие ми правите впечатление на човек, който знае как да се грижи за себе си.

Габриел не обърна внимание на забележката.

— Жена ми е бременна. Не мога да я оставя сама.

— Ще я наблюдаваме отблизо. — Генералът сниши глас и добави: — Ние вече го правим.

— Добре е да се знае, че италианското правителство ни шпионира.

— Не сте очаквали друго, нали?

— Разбира се, че не.

— И аз така си мислех. Нещо повече, Алон, това е за ваше добро. Вие имате много врагове.

— И сега искате да си създам още един.

Ферари остави вилицата си и се взря замислено през прозореца, също като дожа Леонардо Лоредан от картината на Белини.

— Това е доста иронично — каза той след малко.

— Кое?

— Че човек като вас ще избере да живее в гето.

— Аз всъщност не живея в гетото.

— Но достатъчно близо — каза генералът.

— Кварталът е хубав, най-хубавият във Венеция, ако питате мен.

— Той е пълен с призраци.

Габриел погледна към момичето.

— Аз не вярвам в призраци.

Ферари попи скептично със салфетката ъгълчето на устата си.

— Как ще се действа? — попита Габриел.

— Считайте се за един от моите информатори.

— В смисъл?

— Проникнете в преизподнята на света на изкуството и открийте кой е убил Джак Брадшоу. Аз ще се погрижа за останалото.

— А ако се върна с празни ръце?

— Сигурен съм, че няма да го направите.

— Това звучи като заплаха.

— Така ли?

Генералът не каза нищо повече. Габриел въздъхна тежко.

— Ще имам нужда от няколко неща.

— Какви неща?

— Обичайните — отвърна Алон. — Записи на телефонни разговори, кредитни карти, електронни писма, информация за сърфирането му в интернет и копие от твърдия диск на неговия компютър.

Ферари кимна към своето куфарче.

— Всичко е тук — каза той, — заедно с всички гадни слухове, които сме чували за него.

— Трябва също така да огледам вилата и колекцията му.

— Ще ви дам копие от описа, когато бъде готов.

— Не искам опис. Искам да видя картините.

— Дадено — каза генералът. — Нещо друго?

— Предполагам, че някой трябва да каже на Франческо Тиеполо, че ще напусна Венеция за няколко дни.

— И на съпругата ви също.

— Да — каза сдържано Габриел.

— Може би трябва да си поделим работата. Аз ще кажа на Франческо, а вие на жена си.

— Има ли някаква възможност да го направим по обратния начин?

— Опасявам се, че не. — Генералът вдигна дясната си ръка — тази с липсващите два пръста. — Вече съм страдал достатъчно.

* * *

Оставаше само въпросът с Джулиан Ишърууд. Както се оказа, той бе задържан в областното управление на карабинерите, в стая без прозорци, която не беше точно килия, но не беше и чакалня. Предаването се състоя на Понте дела Паля^[1], който се виждаше от Моста на въздишките. Генералът изобщо не изглеждаше недоволен, че се отървава от своя затворник. Той остана на моста, мушнал в джоба на палтото си пострадалата си ръка, а изкуственото му око гледаше немигащо, докато Алон и Ишърууд вървяха по кея „Сан Марко“ към „Барът на Хари“. Джулиан изпи много бързо два коктейла „Белини“, докато Габриел спокойно се погрижи да уреди неговото пътуване. Имаше самолет на „Бритиш Еъруейс“, който излиташе от Венеция в шест часа същата вечер и пристигаше на летище „Хийт-роу“ няколко минути след седем.

— Така ще ми остане достатъчно време да убия Оливър Димбълби — каза мрачно Джулиан — и пак да си бъда в леглото за новините в десет.

— В качеството си на твой неформален представител в този случай — заяви Алон — бих те посъветвал да не го правиш.

— Мислиш, че трябва да изчакам до сутринта, за да убия Оливър?

Габриел неволно се усмихна.

— Генералът великодушно се съгласи да запази името ти в тайна — каза той. — Ако бях на твое място, не бих споменал нищо в Лондон за краткия ти сблъсък с италианските правоохранителни органи.

— Той не беше твърде кратък — възрази Ишърууд. — Аз не съм като теб, скъпи. Не съм свикнал да прекарвам нощите си в затвора. И със сигурност не съм свикнал да се натъквам на трупове. Боже мой, трябваше да го видиш. Той определено бе нарязан на ивици.

— Още една причина да не казваш нищо, когато се прибереш у дома — каза Алон. — Последното нещо, което ти трябва, е убийците на Джак Брадшоу да прочетат името ти във вестниците.

Ишърууд прехапа долната си устна и бавно кимна в знак на съгласие.

— Генералът, изглежда, си мисли, че Брадшоу е търгувал с откраднати картини — каза той след малко. — Освен това май си мисли, че аз съм имал сделки с него. Той порядъчно ме нахока.

— А ти имал ли си, Джулиан?

— Сделки с Джак Брадшоу?

Габриел кимна утвърдително.

— Няма да удостоя с отговор този въпрос.

— Трябваше да те попитам.

— През моята кариера съм правил много нередни неща, обикновено по твое нареждане. Но никога, ама наистина никога не съм продавал картина, за която съм знаел, че е крадена.

— А какво ще кажеш за контрабандна картина?

— Дай дефиниция за „контрабандна“ — отвърна Ишърууд с дяволита усмивка.

— Какво ще кажеш за Оливър?

— Питаш ме дали Оливър Димбълби продава откраднати картини?

— Предполагам, че да.

Ишърууд се замисли за момент, преди да отговори.

— Няма много неща, които биха ме изненадали относно Оливър Димбълби — каза той най-накрая. — Но не, не вярвам, че той търгува с крадени картини. Всичко беше просто лош късмет и лош момент.

Джулиан даде знак на сервитьора и си поръча още един коктейл „Белини“. Той най-после започваше да се отпуска.

— Трябва да призная — каза Ишърууд, — че ти беше последния човек на света, когото очаквах да видя днес.

— Чувството е взаимно, Джулиан.

— Предполагам, че двамата с генерала се познавате.

— Разменяли сме си визитните картички.

— Той е една от най-неприятните личности, които съм срещал.

— Ферари не е толкова лош, след като го опознаеш.

— Какво знае за нашите взаимоотношения?

— Знае, че сме приятели и че съм реставрирал няколко картини за теб. И ако питаш мен — добави Габриел, — вероятно знае за твоите връзки с булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше Службата за външно разузнаване на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата й. Хората, които работеха в нея, я наричаха просто Службата. Така я наричаше и Джулиан Ишърууд. Той не беше на работа в Службата, а беше член на саяним — глобалната мрежа от нейни доброволни помощници. Те бяха банкери, които предоставяха на агентите от Службата пари в брой при извънредни ситуации; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им даваха стаи под фалшиви имена; агенти за коли под наем, които им осигуряваха непроследими превозни средства. Ишърууд бе вербуван в средата на 70-те години, по време на вълната от палестински терористични атаки срещу израелски цели в Европа. Той бе имал само една задача — да съдейства за изграждането и поддържането на оперативното прикритие на един млад реставратор на картини и убиец на име Габриел Алон.

— Предполагам, че моето освобождаване не е било безвъзмездно — каза Джулиан.

— Не — отвърна Габриел. — В действителност бе доста скъпо.

— Колко скъпо?

Алон му каза.

— Дотук беше твоята отпуска във Венеция — рече Ишърууд. — Изглежда, съсипал съм всичко.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джулиан. Аз ти дължа много.

Ишърууд се усмихна тъжно.

— Колко време мина? — попита той.

— Сто години.

— И сега отново ще ставаш баща, и то два пъти. Никога не съм мислил, че ще доживея да видя този ден.

— Нито пък аз.

Ишърууд погледна Алон.

— Не изглеждаш развълнуван от перспективата, че ще имаш деца.

— Не ставай смешен.

— Но?

— Стар съм, Джулиан. — Габриел замълча, после добави: — Може би твърде стар, за да поставя началото на друго семейство.

— Животът ти поднесе горчива чаша, момчето ми. Имаш право на малко щастие в старостта. Трябва да призная, че ти завиждам. Женен си за красива млада жена, която ще ти роди две прекрасни деца. Иска ми се да бях на твоето място.

— Внимавай какво си пожелаваш.

Ишърууд отпи бавно от коктейла си, но не каза нищо.

— Не е твърде късно, нали знаеш.

— Да имам деца ли? — попита той невярващо.

— Да намериш някой, с когото да прекараш остатъка от живота си.

— Страхувам се, че моят срок на годност е изтекъл — отвърна Ишърууд. — В този момент съм женен за моята галерия.

— Продай галерията — каза Габриел. — Оттегли се в някоя вила в Южна Франция.

— Ще се побъркам само след седмица.

Те излязоха от бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от Канале Гранде. Едно лъскаво дървено водно такси блестеше край претъпкания пристан. Ишърууд не изглеждаше да гори от желание да се качи на него.

— Ако бях на твое място — каза Алон, — щях да се измъкна от града, преди генералът да промени решението си.

— Добър съвет — отвърна Джулиан. — Мога ли и аз да ти дам един?

Габриел запази мълчание.

— Кажи на генерала да си намери някой друг.

— Опасявам се, че е твърде късно за това.

— Тогава бъди много внимателен. И не се прави отново на герой. Има много неща, заради които да живееш.

— Ще изпуснеш самолета си, Джулиан.

Ишърууд се качи, залитайки, на борда на водното такси. Когато то се отдели от пристана, той се обърна към Габриел и извика:

— Какво да кажа на Оливър?

— Ще измислиш нещо.

— Да — отвърна Джулиан. — Аз винаги го правя.

После той се шмугна в кабината и изчезна от поглед.