Даниъл Силва
Крадецът (16)

15.

Корсика

Както се оказа, човекът, който бе нужен на Габриел, за да намери творбата на Караваджо, бе по работа далеч от острова. Дон Орсати не каза къде е той, нито дали работата му е свързана със зехтина или с проливане на кръв, а само че ще се върне след два, най-много три дни. Той даде на Алон един пистолет „Танфолио“ и ключовете за вилата в съседната долина, където да го изчака. Габриел познаваше добре вилата. Той беше отседнал там с Киара след последната им операция и на нейната огряна от слънце тераса бе научил, че тя носи неговите деца. Имаше само един проблем с къщата: за да стигне до нея, трябваше да мине край трите древни маслинови дървета, където неизменно стоеше на пост ужасният кафеникав козел на дон Казабианка, предизвиквайки всички, които се осмеляха да нахлуят в неговата територия. Старият козел поначало си беше отмъстително създание, но, изглежда, хранеше особена ненавист към Алон, с когото бе имал множество сблъсъци, изпълнени с взаимни заплахи и обиди. В края на обяда Орсати обеща да поговори с дон Казабианка от името на Габриел.

— Вероятно той би могъл да разубеди животното — добави скептично донът.

— Или би могъл да превърне козела в чанта и чифт обувки.

— Хич да не ти хрумват подобни мисли — предупреди го Орсати. — Ако докоснеш дори един косъм от главата на нещастния козел, това ще предизвика вражда.

— Какво ще стане, ако той просто изчезне?

— Макиата няма очи — рече донът, — но вижда всичко.

С тези думи Орсати придружи Габриел по стълбите до двора и го видя да се качва в колата си. Алон кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Когато стигна до острия ляв завой, видя козела на дон Казабианка да стои, завързан за едно от трите стари маслинови дървета, с израз на унижение на прошарената му муцуна. Алон отвори прозореца си и на италиански засипа козела с куп обиди по отношение на външния му вид, неговото родословие и позора на сегашното му положение. След това, смеейки се, пое нагоре по склона на хълма към вилата.

Тя беше малка и спретната, с червен керемиден покрив и големи прозорци с изглед към долината. Като влезе, веднага си пролича, че двамата с Киара са били последните й обитатели. Неговият скицник все още лежеше на масичката в хола, а в хладилника намери неотворена бутилката „Шабли“, която му беше дал отсъстващият директор по европейските продажби на дон Орсати. Иначе рафтовете на кухненския килер бяха празни. Габриел отвори френските прозорци, за да влезе следобедният бриз, седна на терасата и проучва задълбочено предоставеното му от генерала досие за картината на Караваджо, докато студът не го накара да влезе вътре. Дотогава вече минаваше четири часът и слънцето изглеждаше кацнало в горния край на долината. Той си взе набързо един душ, облече чисти дрехи и се отправи към селото, за да напазарува, преди да затворят магазините.

В този изолиран край на Корсика бе имало град още от мрачните дни след падането на Римската империя, когато вандалите опустошили бреговете й толкова безмилостно, че ужасените островитяни нямали друг избор, освен да избягат в планинската част, за да оцелеят. Една древна улица се виеше спираловидно край вилите и жилищните сгради, стигайки до широк площад в най-високата точка на градчето. От трите страни на площада имаше магазини и кафенета, от четвъртата се издигаше старата църква. Габриел намери място за паркиране и се запъти към пазара, но реши, че първо има нужда да се подкрепи с едно кафе. Той влезе в едно от кафенетата и седна на маса, откъдето можеше да гледа мъжете, които играеха петанк^[1] на площада под светлината на уличен фенер от ковано желязо. Един от мъжете позна в лицето на Алон приятеля на дон Орсати и го покани да се присъедини към играта. Габриел се престори, че го боли рамото и отвърна на френски, че би предпочел да си остане зрител. Той не спомена, че трябва да пазарува. В Корсика с това все още се занимаваха жените.

Точно тогава камбаните на църквата забиха, отбелязвайки пет часа. Няколко минути по-късно тежката дървена врата се отвори и един свещеник в черно расо се появи на стъпалата. Той застана там, усмихвайки се благосклонно, докато няколко енориаши — предимно стари жени, се заточиха една след друга към площада. Една от жените, след като кимна разсеяно за довиждане на свещеника, внезапно застина на място, сякаш само тя бе предупредена за наличието на опасност. След това жената продължи да върви и изчезна през вратата на малка схлупена къща в съседство с жилището на пастора.

Габриел си поръча още едно кафе. След това промени решението си и вместо него, си поръча чаша червено вино. Сумракът се сгъсти; лампите грееха топло в магазините и прозорците на схлупената къща близо до дома на пастора. Сега пред вратата й, която беше открехната само няколко сантиметра, се появи десетгодишно момче с дълга къдрава коса. Една малка бледа ръка се показа през пролуката, стискайки синьо листче. Момчето грабна листчето и тръгна през площада към кафенето, където го постави на масата на Алон до чашата с червено вино.

— Какво има този път? — попита той.

— Тя не каза — отвърна момчето. — Никога не го прави.

Габриел даде на момчето няколко монети, за да си купи бонбони, и продължи да отпива от виното си, докато нощта се спусна над площада. Накрая взе листчето и прочете единственото изречение, което бе написано на него:

„Мога да ви помогна да намерите това, което търсите“. Той се усмихна, пъхна бележката в джоба си и остана да седи, докато не изпи и последната глътка от виното си. Тогава се изправи и тръгна през площада.

Тя стоеше на вратата, за да го посрещне, наметнала с шал крехките си рамене. Очите й бяха като бездънни черни езера, а лицето й беше бяло като брашно. Жената го погледна внимателно, преди най-накрая да му протегне ръка. Тя беше топла и сякаш безтегловна. Докато я държеше, изпита чувството, че е обгърнал в шепата си пойна птичка.

— Добре дошли отново в Корсика — каза тя.

— Откъде знаете, че съм тук?

— Аз знам всичко.

— Тогава ми кажете как съм пристигнал на острова.

— Не ме обиждайте.

Скептицизмът на Габриел беше престорен. Той отдавна бе загърбил всички съмнения относно способността на старицата да надзърва както в миналото, така и в бъдещето. Тя стисна здраво ръката му и затвори очи.

— Живели сте в града на водата със съпругата си и сте работили в църква, където е погребан един велик художник. Били сте щастлив, наистина щастлив, за първи път в живота си. После се е появил един едноок мъж от Рим и…

— Добре — каза Алон. — Доказахте правотата си.

Жената пусна ръката му и посочи към малката дървена маса във всекидневната. На нея имаше плитка чиния с вода и съд със зехтин. Те бяха нейните работни инструменти. Старицата беше синядора^[2]. Корсиканците смятаха, че има силата да избавя от уроки. Първия път Габриел бе предположил, че не е нищо повече от една знахарка, но вече не смяташе така.

* * *

— Седнете — каза тя.

— Не искам — отвърна Алон.

— Защо не искате?

— Защото ние не вярваме в такива неща.

— Евреите ли?

— Да — отговори той. — Евреите.

— Но преди го направихте.

— Вие ми казахте неща за миналото ми, неща, които нямаше откъде да знаете.

— Значи сте били любопитен?

— Предполагам, че да.

— А сега не сте ли любопитен?

Жената седна на обичайното си място до масата и запали свещ. След кратко колебание Габриел седна срещу нея. Той побутна съда със зехтин към средата на масата и скръсти упорито ръце. Старицата затвори очи.

— Едноокият мъж ви е помолил да намерите нещо заради него, нали?

— Да — отвърна Алон.

— Става дума за картина, нали? Творбата на един луд човек, на един убиец. Тя е взета преди много години от малка църква, намираща се на остров.

— Дон Орсати ли ви го каза?

Старицата отвори очи.

— Никога не съм говорила с дона по този въпрос.

— Продължавайте.

— Картината е била открадната от мъже като дона, само че много по-лоши. Те са се отнесли много зле с нея. Тя до голяма степен е увредена.

— Но картината е оцеляла, нали?

— Да — отговори жената, като кимна бавно. — Оцеляла е.

— Къде е сега?

— Близо е.

— Близо до какво?

— Не е по силите ми да ви кажа това. Но ако направите теста със зехтина и водата — добави тя, като погледна към средата на масата, — вероятно ще мога да помогна.

Габриел остана неподвижен.

— От какво се страхувате? — попита старицата.

— От вас — отговори искрено Алон.

— Вие имате силата на Бог. Защо трябва да ви е страх от крехка и стара жена като мен?

— Защото вие също притежавате сила.

— Силата да виждам — каза тя, — но не и земни сили.

— Способността да се вижда бъдещето е голямо предимство.

— Особено за някой с вашата професия.

— Да — съгласи се с усмивка Габриел.

— Тогава защо не направите теста със зехтина и водата?

Той запази мълчание.

— Вие сте загубили много неща — каза внимателно старицата. — Съпруга, син, вашата майка. Но дните на скръб са вече зад гърба ви.

— Моите врагове ще се опитат ли някога да убият жена ми?

— Нищо лошо няма да сполети нея или децата ви.

Старицата кимна към съда със зехтина. Този път Габриел потопи показалеца си в него и остави три капки от мазнината да паднат във водата. По законите на физиката зехтинът трябваше да се събере на повърхността в една обща капка. Вместо това, той се разпръсна на хиляди капчици и скоро от него не остана и следа.

— Вие сте урочасан — каза сериозно старицата. — Би било разумно да ми позволите да премахна от вас уроките.

— Предпочитам да взема два аспирина.

Жената се взря в чинията с вода и зехтин.

— Картината, която търсите, изобразява младенеца Христос, нали?

— Да.

— Странно е, че човек като вас ще търси нашия Господ и Спасител. — Тя отново сведе поглед към чинията. — Картината е била преместена от острова. Тя изглежда по-различно от преди.

— Как така?

— Била е поправена. Човекът, който го е извършил, сега е мъртъв. Но вие вече знаете това.

— Някой ден ще трябва да ми покажете как го правите.

— Това не е нещо, което може да се научи. То е дар от Бога.

— Къде е картината сега?

— Не мога да кажа.

— Кой я притежава?

— Извън възможностите ми е да ви дам името му. Жената може да ви помогне да я намерите.

— Каква жена?

— Не мога да кажа. Не позволявайте да й се случи нищо лошо, иначе ще загубите всичко.

Главата на старицата се отпусна към едното й рамо — пророкуването я бе изтощило. Габриел пъхна няколко банкноти под чинията с вода и зехтин.

— Имам да ви казвам още едно нещо, преди да си тръгнете — каза старицата, когато той се изправи.

— Какво е то?

— Жена ви е напуснала града на водата.

— Кога? — попита Алон.

— Докато сте били в компанията на едноокия мъж в града до морето.

— Къде е тя сега?

— Чака ви в града на светлината — отговори синядората.

— Това ли е всичко?

— Не — каза тя, затваряйки очи. — Старецът няма да живее още дълго. Помирете се с него, преди да е станало твърде късно.

* * *

Тя беше права поне за едно нещо — изглежда, Киара наистина бе напуснала Венеция. По време на краткия разговор по мобилния й телефон тя каза, че се чувства добре и че отново вали. Габриел бързо провери времето във Венеция и видя, че е било слънчево дни наред. Обажданията му по телефона в апартамента им останаха без отговор, а баща й — непроницаемият равин Дзоли, сякаш имаше списък с готови извинения, за да обясни защо дъщеря му не беше на бюрото си. Тя ту бе отишла да пазарува, ту беше в книжарницата на гетото, ту беше на посещение в старческия дом. „Ще й кажа да ти се обади веднага щом се прибере. Шалом, Габриел.“ Алон се зачуди дали красивият телохранител на генерала бе съучастник в изчезването на Киара, или и той самият е бил измамен. Заподозря, че е второто. Киара бе по-добре обучена и по-опитна от всеки охранител на карабинерите.

Той отиваше до селото два пъти на ден: веднъж сутринта за закуска и кафе и отново вечерта за чаша вино в кафенето близо до играещите на петанк. И в двата случая виждаше синядората, като излизаше от църквата след литургията. Първата вечер тя не му обърна внимание. Но на втората момчето с къдравата коса дойде до масата му с друга бележка. Изглежда, мъжът, когото Габриел чакаше, щеше да пристигне в Калви с ферибота на следващия ден. Алон позвъни на дон Орсати, който потвърди, че това е вярно.

— Откъде разбра? — попита той.

— Макиата няма очи — отвърна загадъчно Габриел и затвори.

Следващата сутрин той прекара в доизпипване на последните подробности от плана си за намирането на липсващата картина на Караваджо. По обяд отиде до трите древни маслинови дървета и отвърза козела на дон Казабианка. Час по-късно видя едно очукано рено хечбек да навлиза в долината сред облак прах. Когато наближи трите древни маслинови дървета, старият козел застана предизвикателно на пътя му. Разнесе се пронизителният вой на клаксон, а скоро след това в долината отекнаха скверни обиди и неописуеми закани за физическа разправа. Алон отиде в кухнята и отвори бутилка „Шабли“. Англичанинът се беше върнал в Корсика.