Даниъл Силва
Крадецът (42)

41.

Атерзее, Австрия

До това време вече бе станало късен следобед. Навън вятърът бе утихнал и повърхността на езерото изглеждаше като голямо тъмно стъкло. По лицето на Джихан внезапно се изписа умора, тя се взираше през отворените френски прозорци с празните очи на бежанец. Габриел мълчаливо сложи настрана папката си и съблече сакото си. След това преведе сам Джихан през градината до дървената моторна лодка, завързана на края на дългия кей. Той се качи пръв, после хвана за ръката младата жена и й помогна да се настани на задната седалка. Тя си сложи слънчевите очила и се натъкми внимателно, сякаш щяха да я снимат. Алон включи двигателя, развърза въжетата и ги остави да се носят по течението. Той се отдалечи бавно от кея, така че да не оставя диря, и зави с лодката на юг. Небето все още беше ясно, но на планинските върхове в края на езерото се бяха закачили няколко валма от един минаващ облак. Австрийците наричаха планините Höllengebirge, Адските планини.

— Много добре управлявате моторницата — каза Джихан зад гърба му.

— Когато бях по-млад, се занимавах малко с ветроходство.

— Къде?

— На Балтийско море — отговори той. — Като момче прекарвах там летата.

— Да — каза сдържано младата жена. — Чух, че Ингрид пък е прекарвала летата си тук, на Атерзее.

Те бяха сами насред езерото. Габриел изключи двигателя и завъртя стола си, за да се озове с лице към нея.

— Сега вие знаете всичко за мен — каза Джихан, — а аз не знам нищо за вас. Дори и името ви.

— Това е за вашата безопасност.

— Или може би за вашата. — Тя повдигна слънчевите си очила, за да види той очите й. Късното следобедно слънце ги озари. — Знаете ли какво ще се случи с мен, ако някога господин Ал Сидики научи, че съм ви казала онези неща?

— Ще ви убие — заяви категорично Алон. — Точно затова ние ще се погрижим той никога да не узнае.

— Може би той вече знае. — Тя го изгледа сериозно за момент. — Или може би вие работите за него. Може би аз вече съм мъртва.

— Изглеждам ли ви на човек, който работи за господин Ал Сидики?

— Не — призна Джихан, — но не ми приличате и на германски данъчен инспектор.

— Външността може да лъже.

— Германските данъчни инспектори — също.

Над лодката полъхна вятър и образува вълнички по повърхността на езерото.

— Усетихте ли този мирис? — попита Джихан. — Въздухът ухае на цветя.

— Наричат го розовия вятър.

— Наистина ли?

Той кимна утвърдително. Младата жена затвори очи и вдиша аромата.

— Майка ми винаги си мазваше по малко розово масло отстрани на врата и по края на своя хиджаб^[1]. Когато сирийските войски обстрелваха Хама, тя ме прегръщаше здраво, за да не се страхувам. Обичах да притискам лице към врата й, за да мириша аромата на рози вместо дима от пожарите.

Тя отвори очи и погледна Габриел.

— Кой сте вие? — попита.

— Аз съм човекът, който ще ви помогне да завършите започнатото.

— Какво означава това?

— Вие сте останали в Банка Вебер съвсем целенасочено, Джихан. Искали сте да разберете с какво се занимава господин Ал Сидики. И сега знаете, че той укрива пари за режима. Милиарди долари, които е трябвало да бъдат похарчени за образованието и благоденствието на сирийския народ. Милиарди долари сега се намират в мрежа от банкови сметки, пръснати по целия свят.

— Какво възнамерявате да направите по този въпрос?

— Ще превърна отново сирийската управляваща фамилия в селяни от планините Ансария. — Той замълча, после добави: — И вие ще ми помогнете.

— Не мога.

— Защо не можете?

— Защото не мога да се добера до информацията, която търсите.

— Къде е?

— Част от нея е в компютъра в кабинета на господин Ал Сидики. Той е силно защитен.

— Компютърната сигурност е мит, Джихан.

— Точно затова той не съхранява запаметена там наистина важната информация. Достатъчно умен е, за да не се доверява на някакво електронно устройство.

— Да не искате да кажете, че помни всичко наизуст?

— Не — отговори тя. — То е тук.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Той носи информацията със себе си, така ли?

— В един малък кожен тефтер — отговори Джихан. — Носи го или във вътрешния джоб на сакото си, или в дипломатическото си куфарче, но никога не го губи от поглед.

— Какво има в тефтера?

— Списък на номерата на сметките, институциите и текущи салда. Много просто. Много разбираемо.

— Вие виждали ли сте този тефтер?

Тя кимна утвърдително.

— Веднъж, когато ме повика в кабинета си, той беше на бюрото му. Всичко записва лично. Сметките, които са закрити или трансформирани, са зачеркнати с една черта.

— Има ли някакви копия?

Джихан поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно — отговори тя. — Той притежава само един тефтер, така че ще разбере, ако някой е имал достъп до него.

— И ако заподозре, че някой го е видял?

— Предполагам, че си има начин да блокира сметките.

От лекия ветрец им се стори, че някой бе сложил между тях букет от рози. Джихан си сложи слънчевите очила и прокара пръст по повърхността на водата.

— Има още един проблем — каза тя след малко. — Ако няколко милиарда долара в сирийски активи изчезнат, господин Ал Сидики и неговите приятели в Дамаск ще започнат да ги търсят. — Младата жена замълча, после добави: — А това означава, че трябва да направите така, че да изчезна и аз. — Тя извади ръката си от водата и погледна Габриел. — Можете ли да го направите?

— За секунди.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Да, Джихан. Ще бъдете в безопасност.

— Къде ще живея?

— Където пожелаете, но в рамките на разумното, разбира се.

— Тук ми харесва — каза тя, като огледа планините, — но може да се окаже твърде близо до Линц.

— Значи, ще намерим някое подобно място.

— Ще имам нужда от жилище. И от малко пари. Не много — добави бързо. — Просто достатъчно, за да живея.

— Нещо ми подсказва, че парите няма да бъдат проблем.

— Гледайте да не са от парите на владетеля. — Джихан отново потопи върха на пръста си в езерото. — Те са покрити с кръв.

Тя сякаш пишеше нещо по повърхността на водата. Габриел се изкушаваше да я попита какво, но реши да я остави на мира. Къс от облаците се бе освободил от върховете на Адските планини. Той се носеше над главите им и изглеждаше толкова близо, че Алон трябваше да се пребори с изкушението да протегне ръка и да го хване.

— Така и не ми обяснихте как ме открихте — каза неочаквано Джихан.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.

— Историята хубава ли е?

— Надявам се.

— Може би Ингрид ще я напише вместо романа, над който работи. Никога не съм харесвала истории за Виена по време на войната. Те твърде много приличат на тези за Хама.

Тя вдигна поглед от водата и го насочи към Габриел.

— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?

— Когато всичко свърши.

— Истината ли ми казвате?

— Да, Джихан. Казвам ви истината.

— Кажете ми името си — настоя тя. — Кажете ми го сега и аз ще го напиша върху езерото. А когато водата го отнесе, ще го забравя.

— Боя се, че няма да стане така.

— Ще ми позволите ли поне да управлявам лодката на връщане?

— Знаете ли как?

— Не.

— Елате тук — каза той. — Ще ви покажа.

* * *

Джихан остана във вилата край езерото Атерзее дълго след залез-слънце. След това, с Дина до нея, се върна с капризното си волво обратно в Линц. Тя прекара по-голяма част от пътуването в опити да научи името и професионалната принадлежност на човека, който щеше да открадне нечестно придобитото богатство на сирийската управляваща фамилия, но Дина не й каза нищо. Тя говореше само за партито, на което не бяха присъствали, за някакъв красив млад архитект, който изглеждал особено привлечен от Джихан, и за изкусителния аромат на рози, носен от нощния вятър. Когато стигнаха до покрайнините на града, дори паметта на Джихан изглеждаше временно прочистена от следобедните събития.

— Мислиш ли, че той наистина ще ми се обади? — попита тя за въображаемия архитект на Дина.

— Да — отвърна Дина, докато чувството за вина пак се стовари на плещите й. — Мисля, че ще се обади.

Беше малко след полунощ, когато те завиха в тяхната тиха уличка близо до Стария град. Двете се разделиха с формална целувка по бузата и всяка от тях пое нагоре по стълбите към апартамента си. Когато влезе в своя, Дина видя силуета на атлетичен мъж, който седеше неподвижно пред прозореца. Той се взираше през един процеп в щорите. На пода до краката му лежеше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“.

— Забеляза ли нещо? — попита тя.

— Не — отговори Кристофър Келър. — Тя е чиста.

— Да ти направя ли кафе?

— Добре съм си и така.

— Нещо за ядене?

— Донесъл съм си храна.

— Кой ще те смени?

— Ще карам сам в обозримото бъдеще.

— Но понякога трябва и да спиш.

— Аз съм от специалните части — заяви Келер, докато се взираше в мрака. — Нямам нужда от сън.