Даниъл Силва
Крадецът (10)

9.

Стокуел, Лондон

Уитком излезе да приготви и да донесе джин с тоник, докато Габриел и Греъм Сиймор се настаниха в неприветливия хол. Габриел се зачуди какви ли отломки от разузнаването бяха минали през това място преди него. Дезертьор от КГБ, готов да продаде душата си за тридесет западни сребърника? Иракски ядрен учен с куфарче, пълно с лъжи? Джихадистки двоен агент, твърдящ, че знае времето и мястото на следващия зрелищен атентат на „Ал Кайда“? Той погледна към стената над електрическата камина и видя двама конници с червени куртки, водещи конете си през зелена английска ливада. После погледна през прозореца и видя един пълен херувим да стои самотно на пост в притъмнялата градина. Греъм Сиймор, изглежда, не забелязваше околната обстановка. Той съзерцаваше ръцете си, сякаш се опитваше да реши откъде да започне своя разказ.

Греъм не си направи труда да очертае основните правила, защото подобна уговорка не беше необходима. Алон и Сиймор бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама шпиони от противникови служби, което означаваше, че изпитваха много малко недоверие един към друг.

— Италианците знаят ли, че си тук? — попита най-накрая той.

Габриел поклати отрицателно глава.

— Ами твоята Служба?

— Не съм им казал, че ще идвам, но това не означава, че те не следят всяка моя стъпка.

— Оценявам твоята честност.

— Винаги съм честен с теб, Греъм.

— Поне когато е в унисон с твоите цели.

Алон не си направи труда да отговори. Вместо това, внимателно заслуша, когато Сиймор с напрегнатия глас на човек, който би предпочел да обсъжда други въпроси, започна да разказва краткия живот и кариера на Джеймс „Джак“ Брадшоу. Това бе позната територия за човек като Греъм, защото неговият собствен живот бе версия на този на Брадшоу. И двамата бяха продукт на умерено щастливи семейства от средната класа, и двамата бяха изпратени в скъпи, но лишени от всякаква топлота държавни училища, и двамата бяха приети в елитни университети, въпреки че Сиймор бе следвал в Кеймбридж, а Брадшоу се бе озовал в Оксфорд. Там, още като студент, той бе привлякъл вниманието на професор от Факултета по ориенталистика. Професорът всъщност бил търсач на таланти за МИ-6. Греъм Сиймор също го познаваше.

— Търсачът на таланти е бил баща ти, нали? — попита Габриел.

Сиймор кимна утвърдително.

— Той беше в залеза на кариерата си. Вече бе твърде уморен, за да бъде от голяма полза на терен, а не желаеше да има нищо общо с работа в централата. Така че го изпратиха в Оксфорд и му казаха да следи за потенциални новобранци. Един от първите студенти, които забеляза, беше Джак Брадшоу. Трудно бе да не забележиш Джак — добави бързо Греъм. — Той беше истински метеор. Но по-важното: беше привлекателен, измамник по природа и без скрупули или какъвто и да е морал.

— С други думи, Брадшоу е притежавал всички качества на един съвършен шпионин.

— Съгласно най-добрите английски традиции — добави Сиймор с крива усмивка.

И така, продължи той, Джак Брадшоу поел по същия път, по който толкова много други били тръгнали преди него — пътя, който водел от спокойните университетски сгради на Кеймбридж и Оксфорд до вратата с ограничен достъп на Секретната разузнавателна служба. Той пристигнал там през 1985 година. Студената война била към своя край и МИ-6 все още търсела причина да оправдае съществуването си, след като била разрушена отвътре от Ким Филби и другите членове на Петорката от Кеймбридж. Брадшоу прекарал две години в програмата за обучение на МИ-6 и след това отпътувал за Кайро, за да започне чиракуването си. Той станал експерт по ислямския екстремизъм и точно прогнозирал възникването на международната джихадистка терористична мрежа, ръководена от ветерани от войната в Афганистан. След това Джак заминал за Аман, където създал тесни връзки с ръководителя на ГРУ — всемогъщата Служба за разузнаване и сигурност на Йордания. Не след дълго Брадшоу бил считан за топ оперативен агент на МИ-6 в Близкия изток. Той предполагал, че ще бъде следващият началник на отдела, но длъжността била заета от негов съперник, който незабавно изпратил Брадшоу в Бейрут — един от най-опасните и неблагодарни постове в региона.

— И точно тогава — каза Сиймор — започнаха проблемите.

— Какви проблеми?

— Обичайните — отвърна Греъм. — Джак започна да пие твърде много и да работи твърде малко. Той също така си създаде доста високо мнение за себе си. Взе да вярва, че е най-умният човек във всяка стая, където влезе, и че неговите началници в Лондон са пълни некадърници. Как иначе да си обясни, че не е бил повишен, когато очевидно е бил най-квалифицираният кандидат за тази работа? След това се запозна с една жена на име Никол Девро и ситуацията се влоши още повече.

— Коя беше тя?

— Щатен фотограф на агенция „Франс Прес“. Девро познаваше Бейрут по-добре от повечето свои конкуренти, защото бе омъжена за ливанския бизнесмен Али Рашид.

— Брадшоу къде се е запознал с нея? — попита Габриел.

— На един петъчен коктейл в британското посолство — светски пеперуди, дипломати и шпиони си разменят клюки и страховити бейрутски истории на топла бира и остарели мезета.

— И са започнали любовна връзка, така ли?

— Да, и то доста пламенна. По всеобщото мнение Джак бил влюбен в нея. Естествено, започнали да се носят слухове и не след дълго те стигнали до ушите на резидента на КГБ в съветското посолство. Той успял да направи няколко снимки на Никол в спалнята на Брадшоу. И после направил своя ход.

— Вербуване?

— Това е един от начините да се каже — отвърна Сиймор. — В действителност си е било доброто старомодно изнудване.

— Специалитет на КГБ.

— И ваш също.

Алон не обърна внимание на забележката и попита какъв е бил подходът.

— Резидентът е поставил на Брадшоу просто условие — отговори Греъм. — Може да започне да работи като платен агент на КГБ, или руснаците ще дадат снимките на Никол Девро, направени при прегрешението й, на съпруга й.

— Предполагам, че Али Рашид нямаше да реагира мило на новината, че съпругата му има връзка с британски шпионин.

— Рашид беше опасен човек. — Сиймор замълча, после добави: — А също и човек с връзки.

— Какви връзки?

— Със сирийското разузнаване.

— Така че Брадшоу се е страхувал, че Рашид ще я убие?

— И с основание. Излишно е да казвам, че той се е съгласил да сътрудничи.

— Какво им е дал?

— Имената на персонала на МИ-6, текущи операции, вътрешна информация за британската политика в региона. С една дума, цялата ни стратегическа дейност в Близкия изток.

— Как разбрахте за това?

— Не бяхме ние — отвърна Греъм. — Американците откриха, че Брадшоу има банкова сметка в Швейцария с половин милион долара в нея. Те разкриха тази информация доста високопарно по време на една отвратителна среща в Лангли.

— Защо не беше арестуван Джак?

— Ти си вещ човек с много опит — отговори Сиймор. — Ти ми кажи.

— Защото това е щяло да предизвика скандал, който МИ-6 не е можела да си позволи в онзи момент.

Греъм докосна носа си.

— Те дори оставиха парите в швейцарската банкова сметка, защото не можаха да измислят начин да ги конфискуват, без да привлекат внимание. Това бе вероятно най-доходният златен парашут^[1] в историята на МИ-6. — Сиймор бавно поклати глава. — Не беше точно нашият звезден час^[2].

— Какво стана с Брадшоу, след като напусна МИ-6?

— Той се мота в Бейрут няколко месеца, ближейки раните си, преди да се върне в Европа и да открие собствена консултантска фирма. За твое сведение — добави Греъм, — британското разузнаване никога не е имало високо мнение за „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“.

— Знаехте ли, че Брадшоу търгува с откраднати произведения на изкуството?

— Подозирахме, че е замесен в бизнес начинания, които не са съвсем законни, но през повечето време извръщахме очи и се надявахме, че всичко ще се оправи.

— А когато научихте, че е бил убит в Италия?

— Вкопчихме се в измислицата, че е бил дипломат. Министерството на външните работи даде да се разбере обаче, че ще се отрече от него при първия намек за неприятности. — Сиймор замълча, после попита: — Пропуснах ли нещо?

— Какво се случи с Никол Девро?

— Очевидно някой е казал на мъжа й за любовната афера. Тя изчезна една вечер, след като е излязла от бюрото на „Франс Прес“. Откриха трупа й няколко дни по-късно в долината Бекаа.

— Рашид лично ли я е убил?

— Не — отговори Греъм. — Накарал е сирийците да го направят за него. Те първо са се позабавлявали с нея, преди да я увесят на една улична лампа и да й прережат гърлото. Било е доста ужасно. Но, предполагам, това можеше да се очаква. В крайна сметка — добави той мрачно — те са сирийци.

— Чудя се дали това е съвпадение — каза Габриел.

— Кое?

— Че някой е убил Джак Брадшоу по съвсем същия начин.

Сиймор не отвърна нищо, а се загледа замислено в часовника си с вид на човек, който закъснява за среща, на която предпочита да не се яви.

— Хелън ме чака за вечеря — каза той с пълна липса на ентусиазъм. — Опасявам се, че в момента тя е на африканска вълна. Не съм сигурен, но миналата седмица май ядох козе месо.

— Ти си щастлив човек, Греъм.

— Хелън казва същото. Моят лекар не е толкова сигурен.

Сиймор остави питието си и се изправи на крака. Алон не мръдна от мястото си.

— Предполагам, че имаш още един въпрос — каза Греъм.

— Всъщност са два.

— Слушам те.

— Има ли някаква възможност да погледна досието на Брадшоу?

— Следващия въпрос.

— Кой е Самир?

— Фамилно име ли е?

— Работя по този въпрос.

Сиймор вдигна очи към тавана.

— Има един Самир, който държи малка бакалия зад ъгъла на моя блок. Той е ревностен член на Мюсюлманското братство, който вярва, че във Великобритания основният закон трябва да бъде Шериатът. — Той погледна към Габриел и се усмихна. — Иначе е доста симпатичен човек.

* * *

Израелското посолство се намираше от другата страна на Темза, в едно тихо кътче на квартала Кенсингтън, на един хвърлей от Хай Стрийт. Габриел се шмугна в сградата през една необозначена врата от задната страна и се спусна по стълбите в сутерена до облицованите с олово стаи, запазени за Службата. Шефа на централата го нямаше. Там беше само един млад оперативен агент на име Ной, който скочи на крака, когато бъдещият му директор прекрачи прага без предупреждение. Алон влезе в обезопасения комуникационен сектор, който на жаргона на Службата се наричаше Светая Светих, и изпрати съобщение до булевард „Цар Саул“ с искане за достъп до всички документи, свързани с ливанския бизнесмен Али Рашид. Той не си направи труда да посочи причината за своето искане. Бъдещият му ранг си имаше своите предимства.

Изминаха двадесет минути, преди файлът да се появи по сигурната връзка — достатъчно време, прецени Габриел, за да бъде одобрено изпращането му от настоящия началник на Службата. Файлът беше кратък, с обем от около хиляда думи, и бе написан в стегнатия стил, който се изискваше от анализаторите на Службата. Той съобщаваше, че Али Рашид е бил известен човек на сирийското разузнаване, че е служил като касиер на голяма сирийска мрежа в Ливан и че през 2011 г. е загинал в ливанската столица при атентат с кола бомба, чийто извършител е неизвестен. В долната част на файла фигурираше шестцифреният код на изготвилия го служител. Алон го разпозна — анализаторката някога беше топ експертът на Службата по сирийските въпроси и партията БААС. Тези дни тя бе забележителна по друга причина — беше съпруга на сегашния и в близко бъдеще бивш началник.

Като в повечето предни постове на Службата по света, в лондонската централа имаше малка спалня за кризисни моменти. Габриел познаваше добре помещението, защото бе оставал в него много пъти. Той се изтегна на неудобната кушетка и се опита да заспи, но напълно безуспешно — случаят не напускаше мислите му. Перспективен британски шпионин бе свършил зле, човек на сирийското разузнаване бе взривен на парчета с кола бомба, три откраднати картини бяха прикрити с висококачествени фалшификати, нает склад в женевската свободна безмитна зона… Алон си помисли, че възможностите са безкрайни. Нямаше смисъл да се мъчи да сглоби сега парчетата. Имаше нужда да отвори друг прозорец — прозорец към световната търговия с крадени картини — и за това се нуждаеше от помощта на изпечен крадец на творби на изкуството.

И така той лежа буден на твърдото тясно легло, борейки се със спомените си и с мислите за бъдещето си, до шест часа сутринта. След като взе душ и се преоблече, Габриел напусна посолството по тъмно и се качи на метрото до гара „Сейнт Панкрас“. Един влак на „Евростар“ заминаваше за Париж в седем и половина; той си купи купчина вестници, преди да се качи, и приключи с четенето им, когато влакът спря на гара „Север“ в Париж. Навън колона от мокри таксита чакаше под оловносиво небе. Габриел мина край тях и прекара един час в ходене по оживените улици около гарата, докато се убеди, че никой не го следи. След това се отправи към Осми арондисман^[3] и улица „Мироменил“.