Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Резултатът

42.

Лондон

Но как да вземат тефтера и да го задържат достатъчно дълго, за да откраднат неговото съдържание? И как да го направят така, че Уалид ал Сидики изобщо да не разбере, че тефтерът му липсва? Това бяха въпросите, над които хората от екипа си блъскаха главата в продължение на няколко часа след заминаването на Джихан от тайната квартира край Атерзее. Най-очевидното решение бе еквивалентът на Службата на „кражба с взлом“, но Габриел категорично отхвърли предложението. Той настоя операцията да се проведе без проливане на кръв и по начин, който не би предупредил сирийския управляващ клан, че нещо не е наред с парите му. Алон не подкрепи и вялото предложение на Яков за „меден капан“[1]. По всичко си личеше, че господин Ал Сидики нямаше други пороци, освен факта, че управляваше заграбеното богатство на един масов убиец.

В Службата имаше една максима, формулирана от Шамрон и гравирана върху камък, че един прост проблем понякога има просто решение. И според Габриел решението на техния проблем имаше само два компонента. Те трябваше да накарат Уалид ал Сидики да се качи на самолет и да го принудят да пресече границата на някоя приятелска страна.

— Нещо повече — добави той, — екипът трябва да бъде предварително предупреден за двете събития.

Което обясняваше защо рано на следващата сутрин, след като бе спал на пресекулки, Алон се качи във взетото си под наем ауди и напусна Австрия по същия път, по който бе дошъл. Германия никога не му бе изглеждала толкова красива. Зелените поля на Бавария бяха неговият рай; Мюнхен, с олимпийската кула, извисяваща се като минаре над лятната мараня, беше неговият Йерусалим. Той остави колата на паркинга за дълъг престой на мюнхенското летище и хвана полета в десет и половина на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Неговият съсед по седалка беше подпийнал още от сутринта мъж от Бирмингам и Габриел — само няколко часа след общуването си с Джихан — отново беше Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“. Както обясни, той бе ходил в Мюнхен, за да проучи възможностите за придобиване на немска технологична фирма. И да, добави смутено, тя обещавала да бъде много доходоносна.

В Лондон валеше — ниски черни облаци, придружени с буреносен вятър, които бяха потопили летище „Хийтроу“ в постоянен вечерен мрак. Габриел мина бързо през паспортния контрол и следвайки жълтите стрелки, стигна до залата за пристигащи, където бе застанал Найджъл Уитком в подгизнал шлифер, изглеждайки като колониален губернатор в някой далечен край на Империята.

— Господин Бейкър — каза той, като стисна вяло ръката на Алон. — Много се радвам да ви видя отново. Добре дошли в Англия.

* * *

Уитком притежаваше автомобил „Воксхол Астра“, който управляваше много бързо и с голяма лекота. Той се отправи към Лондон по шосе М4. След това, по искане на Габриел, за да се уверят, че не са следени, направи няколко обиколки през Ърлс Корт и Уест Кенсингтън, преди най-накрая да се насочи към една къща в квартала Мейда Вейл. Входната врата на къщата бе лимоненожълта, а на изтривалката пред нея имаше надпис „Благословени са всички, които влизат в този дом“. Греъм Сиймор седеше в библиотеката с отворен роман на Антъни Тролъп на коленете. Когато Алон влезе сам, шефът на МИ-6 затвори бавно книгата, изправи се и я върна на мястото й на рафта.

— Какво има този път? — попита той.

— Пари — отвърна Габриел.

— На кого принадлежат?

— На сирийския народ. Но за момента — добави Алон — те са в ръцете на „Ивъл Инкорпорейтид“.

Сиймор вдигна изненадано вежди.

— Как ги откри? — полюбопитства той.

— Джак Брадшоу ме насочи в правилната посока. А една жена на име Джихан ми каза как да се сдобия с картата на съкровището.

— А ти, предполагам, възнамеряваш да го изкопаеш.

Габриел запази мълчание.

— Какво искаш от тайните служби на Нейно Величество?

— Разрешение да проведа операция на британска земя.

— Ще има ли трупове?

— Не мисля.

— Къде ще се проведе?

— В галерия „Тейт Модерн“, ако тя все още е на разположение.

— Някъде другаде?

— На летище „Хийтроу“.

Сиймор се намръщи.

— Може би трябва да започнеш от самото начало, Габриел. И този път — добави той — може би ще е добре да ми кажеш всичко.

* * *

Тъй като първо Джак Брадшоу — низвергнатият британски шпионин, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, бе събрал Габриел и Греъм Сиймор, Габриел започна своя разказ именно с него. Той беше подробен, но по необходимост — сериозно редактиран. Например Алон не спомена името на крадеца на творби на изкуството, който му бе казал, че отдавна изчезналата картина на Караваджо е била продадена съвсем наскоро. Той не разкри самоличността на изкусния фалшификатор на картини, който бе намерен мъртъв в своето парижко студио, нито на крадците, които бяха измъкнали „Слънчогледи“ от националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам, нито името на агента от швейцарската тайна полиция, който му бе осигурил достъп до „Галерията на безследно изчезналите“ на Джак Брадшоу в женевската безмитна зона. Именно писмото, намерено в сейфа на Брадшоу, бе отвело Габриел до фирмата „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ и в крайна сметка до една малка частна банка в Линц, макар че Алон пропусна да отбележи, че следата бе преминала през панарабска адвокатска кантора със седалище на Грейт Сафък Стрийт.

— Кой беше човекът, който изкара на парижкия пазар твоя фалшификат на творбата на Ван Гог? — попита Греъм.

— Агент от Службата.

— Наистина ли? — попита със съмнение в гласа Сиймор. — Защото на улицата се говореше, че бил англичанин.

— А кой според теб пусна този слух, Греъм?

— Ти мислиш за всичко, нали? — Сиймор все още стоеше пред библиотечните лавици. — Ами истинската картина на Ван Гог? — поинтересува се той. — Възнамеряваш да я върнеш, нали?

— Веднага щом се докопам до тефтера на Уалид ал Сидики.

— Аха, тефтера. — Сиймор взе един том на Греъм Грийн и го отвори с показалеца си. — Да приемем, че успееш да получиш достъп до този списък на банкови сметки. После какво ще правиш?

— Използвай въображението си, Греъм.

— Ще ги откраднеш? Това ли предлагаш?

Открадвам е грозна дума.

— Твоята служба има ли такива възможности?

Габриел се усмихна кисело.

— След всичко, което сме правили заедно — каза той, — изненадан съм, че изобщо задаваш този въпрос.

Сиймор върна томчето на Грийн на първоначалното му място.

— Аз не съм против от време на време да се надзърта в счетоводните книги на някоя банка — каза той след малко, — но категорично не приемам кражбата. Все пак ние сме англичани. Ние вярваме в честната игра.

— Ние не можем да си позволим този лукс.

— Не се прави на жертва, Габриел. Това не ти прилича. — Сиймор измъкна друга книга от рафта, но този път не си направи труда да отгърне корицата.

— Тревожи ли те нещо, Греъм?

— Парите.

— Какво за парите?

— Има голяма вероятност част от тях да се държат в английски финансови институции. И ако няколкостотин милиона британски лири внезапно изчезнат от техните баланси… — Гласът му заглъхна, мисълта му остана недовършена.

— На първо място те не е трябвало да приемат парите, Греъм.

— Сметките несъмнено са били открити от посредник — възрази Сиймор, — което означава, че банките нямат представа кой е истинският притежател на парите.

— Скоро ще имат представа.

Не и ако искаш помощта ми.

Между тях се възцари тишина. Накрая тя бе нарушена от Греъм Сиймор:

— Знаеш ли какво ще се случи, ако някога стане публично достояние, че съм ти помогнал да ограбиш английска банка? — попита той. — Ще стоя да прося на Лестър Скуеър с картонена чашка в ръка.

— Значи, ще го направим безшумно, Греъм, както винаги сме го правили.

— Съжалявам, Габриел, но английските банки са табу.

— Какво ще кажеш за клоновете на английските банки в други държави?

— Те въпреки това си остават английски банки.

— А банките в отвъдморските британски територии?

— И те са табу — повтори Сиймор.

Алон се престори, че го обмисля.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го направя без твоята помощ. — Той се изправи на крака. — Съжалявам, че те измъкнах от кабинета ти, Греъм. Кажи на Найджъл, че мога и сам да стигна до „Хийтроу“.

Габриел тръгна към вратата.

— Забравяш едно нещо — каза Сиймор.

Алон се обърна.

— Единственото, което трябва да направя, за да те спра, е да кажа на Уалид ал Сидики да изгори този тефтер.

— Знам — отвърна Габриел. — Но също така знам, че никога няма да го направиш. Съвестта ти няма да го позволи. Дълбоко в себе си ти искаш тези пари толкова силно, колкото и аз.

— Не и ако са депозирани в английска банка.

Габриел погледна към тавана и мислено преброи до пет.

— Ако парите са на Каймановите острови, Бермудите или която и да е друга британска територия, ще ги взема. Ако са тук, в Лондон, ще си останат в Лондон.

— Договорихме се — каза Сиймор.

— При условие че правителството на Нейно Величество замрази тези активи — добави бързо Алон.

— Такова решение се взема от министър-председателя.

— Тогава съм напълно уверен, че премиерът ще го види по моя начин.

Този път Греъм Сиймор погледна раздразнено към тавана.

— Все още не си ми казал как възнамеряваш да вземеш тефтера.

— Всъщност — отвърна Габриел — ти ще го направиш вместо мен.

— Радвам се, че изяснихме това. Но как ще накараме Ал Сидики да дойде във Великобритания?

— Аз ще го поканя на парти. Ако имаме късмет — добави Алон, — то ще е последното, което някога ще посети.

— Тогава най-добре да спретнеш хубаво парти.

— Такова е моето намерение.

— Кой ще е домакинът?

— Един мой приятел от Русия, който не обича диктатори, които крадат пари.

— В такъв случай — каза Сиймор, като се усмихна за първи път — това обещава да бъде една незабравима нощ.

Бележки

[1] Използване на сексуално привлекателни жени/мъже в операции, имащи за цел придобиването на неудобни снимки, чрез които набелязаната мишена да бъде шантажирана. Тази практика се ползва от специалните служби при вербуване и се нарича още „лов с жива стръв“. — Б.пр.