Даниъл Силва
Крадецът (55)

54.

Тел Авив — Горна Савоя, Франция

Както се оказа, десетте компютърни гении, известни под общото име Минян, бяха сгрешили за това колко време ще отнеме процесът. Той продължи не пет, а малко повече от три минути. В резултат на това в 16:25 часа телавивско време 8,2 милиарда от активите на сирийския управник бяха под контрола на Службата. Минута по-късно Узи Навот изпрати светкавично съобщение на Габриел в тайната квартира в Женева, с което потвърждаваше, че прехвърлянето е направено. Алон незабавно нареди да се извърши втора трансакция — трансфер на 500 милиона щатски долара в сметка в Трансарабската банка в Цюрих. Парите пристигнаха в 15:29 часа местно време, докато титулярят на сметката Уалид ал Сидики бе заклещен в усилния следобеден уличен трафик в Париж. Габриел набра номера на мобилния телефон на банкера, но не получи отговор. Той прекъсна връзката, изчака една минута и отново набра номера.

* * *

Те не я оставиха да чака дълго — пет минути, не повече. След това Джихан чу удар от юмрук по вратата и мъжки глас я инструктира да сложи качулката. Това беше човекът, който я бе чакал на летището в Женева; Джихан позна гласа му и аромата на отвратителния му одеколон миг по-късно, когато той я дръпна да се изправи. Мъжът я поведе нагоре по стръмните стълби, след това по гладък мраморен под. Тя реши, че се намира в някаква голяма административна сграда, защото ехото от стъпките й като че ли идваше от много далече. Накрая той я дръпна да спре и я принуди да седне на твърд дървен стол. Оставиха я да седи там известно време, невиждаща нищо от качулката и всепоглъщащия страх от това, което щеше да последва. Запита се колко ли време й остава да живее. Или може би вече бе мъртва.

Изтече още една минута. После нечия ръка дръпна качулката от главата й, отскубвайки заедно с нея и кичур коса. Господин Омари стоеше пред нея по риза, с гумена палка в ръка. Джихан отмести поглед от него и огледа заобикалящата я среда. Намираха се в просторна, богато украсена зала на голям замък. „Не замък — помисли си тя внезапно, — а дворец.“ Изглеждаше наскоро декориран, необитаван до този момент.

— Къде съм? — попита Джихан.

— Какво значение има?

Тя отново огледа помещението и попита:

— На кого принадлежи това?

— На президента на Сирия. — Той замълча, после добави: — На вашия президент, Джихан.

— Аз съм германска гражданка. Нямате право да ме задържате.

Двамата мъже си размениха усмивки. След това господин Омари постави мобилния си телефон на малката декоративна масичка до стола й.

— Обадете се на вашия посланик, Джихан. Или още по-добре — добави той, — защо не се обадите на френската полиция? Сигурен съм, че те ще пристигнат след една-две минути.

Тя остана неподвижна.

— Обадете им се — настоя Омари. — Спешният номер във Франция е 112. След това наберете 17 за полицията.

Джихан посегна към телефона, но преди да успее да го хване, палката се стовари като ковашки чук върху опакото на ръката й. Тя моментално се сви на две и стисна премазаната си ръка, сякаш беше птица със счупено крило. Тогава палката се стовари върху тила й и Джихан се свлече на пода. Тя остана да лежи там, свита на топка, неспособна да помръдне, нито да издаде някакъв друг звук, освен да стене от болка. „Значи тук ще умра — помисли си Джихан. — В двореца на управника в чужда страна.“ Тя зачака следващия удар, но той не дойде. Вместо това, господин Омари я сграбчи за косата и обърна лицето й към своето.

— Ако бяхме в Сирия — каза той, — щяхме да разполагаме с много приспособления, за да ви накараме да говорите. Но тук имаме само това — добави Омари, като размаха гумената палка. — Може да отнеме известно време и със сигурност, когато свърша, няма да сте много за гледане, но ще проговорите, Джихан. Всички проговарят.

За момент тя не бе в състояние да каже нещо. После най-сетне възвърна способността си да говори.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам за кого работите.

— Работя за Уалид ал Сидики в Банка Вебер АД в Линц, Австрия.

Палката се стовари върху едната й скула и сякаш я ослепи.

— Кой ви следеше тази сутрин до хотела в Женева?

— Не знаех, че съм била следена.

Този път палката се стовари отстрани на врата й. Тя въобще нямаше да се изненада да види главата й да се търкаля по мраморния под на управника.

— Лъжете, Джихан.

— Не лъжа! Моля ви — рече умолително, — не ме удряйте пак.

Омари все още стискаше косата й. Лицето му бе зачервено от гняв и напрежение.

— Ще ви задам един прост въпрос, Джихан. Повярвайте ми, като ви казвам, че знам отговора на този въпрос. Ако ми кажете истината, нищо няма да ви се случи. Но ако ме излъжете, когато приключа, няма да е останало много от вас. — Той разтърси силно главата й. — Разбрахте ли ме, Джихан?

— Да.

— Кажете ми къде сте родена.

— В Сирия.

— Къде в Сирия, Джихан?

— В Хама — отговори тя. — Родена съм в Хама.

— Как се казваше баща ви?

— Ибрахим Наваз.

— Той беше ли член на Мюсюлманското братство?

— Да.

— По време на въстанието в Хама през февруари 1982 година ли беше убит?

— Не — отвърна тя. — Беше убит от режима през 1982 година заедно с братята ми и майка ми.

Очевидно господин Омари не се интересуваше от заяждане с миналото.

— Но не и вие — отбеляза той.

— Не — каза тя. — Аз оцелях.

— Защо не казахте всичко това на господин Ал Сидики, когато ви е наел на работа в Банка Вебер?

— Какво имате предвид?

— Не си играйте с мен, Джихан.

— Не го правя — отговори тя.

— Казахте ли на господин Ал Сидики, че сте родена в Хама?

— Да.

— Казахте ли му, че семейството ви е било убито по време на въстанието?

— Да.

— Казахте ли му, че баща ви е бил от Мюсюлманските братя?

— Разбира се — отвърна Джихан. — Казах всичко на господин Ал Сидики.

* * *

Бяха нужни четири опита, преди Уалид ал Сидики най-накрая да вдигне телефона си. В продължение на няколко секунди той не каза нищо, а червената светлинка пулсираше като нервно сърце на компютърния екран на Габриел. След това Уалид попита на арабски:

— Кой е?

— Обаждам се във връзка с проблем с една от вашите сметки — каза спокойно Алон. — Всъщност с множество ваши сметки.

— За какво говорите?

— Ако бях на ваше място, Уалид, щях да се обадя на Денис Кейхил в банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови и да го попитам за някаква скорошна активност по отношение на сметките на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. И като говорим за това, щях да се обадя на Жерар Беренже — мъжа, с когото преди малко се срещнахте в „Сосиете Женерал“. И след това искам да ми се обадите. Имате пет минути. Побързайте, Уалид. Не ме карайте да чакам.

Габриел прекъсна връзката и остави телефона.

— Това би трябвало да привлече вниманието му — каза Ели Лавон.

Алон погледна екрана на компютъра и се усмихна. Вече го бе направило.

* * *

Ал Сидики се обади в „Трейд Уиндс“ и в „Сосиете Женерал“. После се обади в Обединена швейцарска банка, „Креди Сюис“, Центрум Банк в Лихтенщайн и във Фърст Гълф Банк в Дубай. От всяка от тези институции той получи една и съща информация. И накрая с десет минути закъснение Ал Сидики позвъни на Габриел.

— Никога няма да се измъкнете безнаказано — каза той.

— Вече съм се измъкнал.

— Какво сте направили?

— Аз нищо не съм направил, Уалид. Вие сте този, който отмъкна парите на управника.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че трябва да направите още едно телефонно обаждане, Уалид.

— Къде?

Алон му каза. После прекъсна връзката и усили звука на компютъра. Десет секунди по-късно един телефон зазвъня в Трансарабската банка в Цюрих.