Даниъл Силва
Крадецът (63)

62.

Бриено, Италия

Църквата „Сан Джовани Еванджелиста“ беше малка бяла сграда, в която се влизаше направо от улицата. Вдясно от нея се простираше ограда от ковано желязо, зад която бе малката градина на свещеника. Отец Марко чакаше пред портата, когато Габриел и Киара пристигнаха. Той беше млад, най-много трийсет и пет годишен, с гъста, старателно сресана тъмна коса и изражение на лицето, сякаш е готов да прости всички грехове.

— Добре дошли — каза отецът, като се ръкува с всеки от тях. — Моля, последвайте ме.

Той ги поведе по градинската алея и ги въведе в кухнята на свещеническия дом. Тя беше спретната, с варосани стени, грубо издялана дървена маса и консерви, подредени върху открити рафтове. Единственият лукс бе кафемашината, с която отец Марко направи три чаши кафе.

— Спомням си деня, в който ми се обадихте по телефона — каза той, като постави едната чашка с кафе пред Алон. — Това беше два дни след като синьор Брадшоу бе убит, нали?

— Да — отвърна Габриел. — И по някаква причина вие ми затворихте два пъти, преди да отговорите на позвъняването ми.

— Получавали ли сте някога обаждане от човек, който току-що е бил брутално убит, синьор Алон? — Свещеникът седна срещу Габриел и разбърка захарта в кафето си. — Беше, меко казано, смущаващо преживяване.

— Изглежда, доста сте контактували с него около времето на неговата смърт.

— Да.

— Преди и след нея.

— Съдейки по това, което прочетох във вестниците — каза свещеникът, — най-вероятно съм звънил във вилата, докато той е висял мъртъв на полилея. Това е ужасна картина.

— Той беше ли ваш енориаш?

— Джак Брадшоу не беше католик — отговори свещеникът. — Той бе възпитан в духа на Англиканската църква, но изобщо не съм сигурен, че бе наистина вярващ човек.

— Приятели ли бяхте?

— Предполагам, че сме били такива. Но аз най-вече бях негов изповедник. Не в прекия смисъл на думата — бързо добави отецът. — Фактически аз не можех да му дам опрощение на греховете му.

— Той беше ли притеснен в дните преди смъртта си?

— Да, много.

— Каза ли ви защо?

— Каза, че има нещо общо с бизнеса му. Той беше някакъв консултант. — Свещеникът се усмихна извинително. — Съжалявам, синьор Алон, но не съм много компетентен, когато става дума за бизнес въпроси и финанси.

— Значи ставаме двама.

Отец Марко отново се усмихна и разбърка кафето си.

— Обикновено синьор Брадшоу седеше на мястото, на което седите сега. Той донасяше кошница с храна и вино и ние разговаряхме.

— За какво?

— За неговото минало.

— Колко ви разказа Джак за него?

— Достатъчно, за да разбера, че е вършел някаква секретна работа за своето правителство. Нещо се е случило преди много години, когато е бил в Близкия изток. Една жена е била убита. Мисля, че е била французойка.

— Казвала се е Никол Девро.

Свещеникът рязко вдигна очи.

— Синьор Брадшоу ли ви го каза?

Габриел се изкушаваше да отговори утвърдително, но не му се щеше да лъже човек с бяла якичка и черно расо.

— Не — отвърна той. — Аз никога не съм го срещал.

— Мисля, че щяхте да го харесате. Той беше много умен, изискан, забавен. Но също така носеше тежкото бреме на вината за случилото се с Никол Девро.

— Джак каза ли ви за любовната им връзка?

Отец Марко се поколеба, след това кимна утвърдително.

— Очевидно той много я обичаше и никога не си прости за нейната смърт. Синьор Брадшоу не бе сключвал брак и нямаше деца. В известен смисъл той живееше като свещеник. — Отец Марко огледа стаята за гости и добави: — Но на много по-широка нога, разбира се.

— Ходили ли сте във вилата?

— Много пъти. Тя беше много красива, но не издаваше много какъв човек бе в действителност синьор Брадшоу.

— И какъв човек беше той в действителност?

— Крайно щедър. Синьор Брадшоу сам поддържаше тази църква. Освен това правеше щедри дарения на нашите училища, болници и програми за хранене и обличане на бедните. — Свещеникът се усмихна тъжно. — А после — и нашата олтарна картина.

Габриел погледна Киара, която чоплеше разсеяно повърхността на масата, сякаш не слушаше. След това отново погледна към младия свещеник и попита:

— Какво за олтарната картина?

— Тя беше открадната преди около година. Синьор Брадшоу пожертва много време в опити да ни я върне. Повече време, отколкото полицията — добави отец Марко. — Боя се, че нашата олтарна картина нямаше голяма художествена или парична стойност.

— Той успя ли да я намери?

— Не — отговори отец Марко. — Така че я замени с една картина от личната си колекция.

— Кога се случи това? — попита Алон.

— За съжаление, това беше няколко дни преди смъртта му.

— Къде е сега олтарната картина?

— Там — отвърна свещеникът, като наклони глава надясно. — В църквата.

* * *

Влязоха през страничната врата и забързаха през нефа към олтара. Оброчните свещи хвърляха трептяща червена светлина в нишата, в която имаше статуя на свети Йоан, но олтарната картина не се виждаше в мрака. Въпреки това, Габриел различи, че размерите й са приблизително точни. После чу щракането на ключа на лампа и във внезапно плисналата ярка светлина видя разпятие в стила на Гуидо Рени — умело нарисувано, но лишено от въображение, не си струваше комисионата на продавача. Сърцето му подскочи. След това Алон спокойно погледна свещеника и попита:

— Имате ли стълба?

* * *

От една фирма за доставка на химикали в промишления квартал на Комо Габриел купи ацетон, етилов спирт, дестилирана вода, увеличителни очила, мензура и защитна маска. След това се отби в един магазин за пособия и материали за изобразително и приложно изкуство в центъра на града, откъдето взе дървени шпатули и пакет памук. Когато се върна в църквата, отец Марко бе намерил една шестметрова стълба и я бе изправил пред картината. Алон приготви разтворителя и стиснал в ръка шпатула и памучен тампон, се качи на стълбата.

Докато Киара и свещеникът гледаха отдолу, той отвори прозорец в средата на картината и видя ръката на ангел — силно повредена, стиснала бяла копринена панделка. След това отвори втори прозорец — приблизително на трийсет сантиметра по-надолу от първия и няколко сантиметра вдясно — и видя лицето на жена, изтощена от раждането. Третият прозорец разкри още едно лице — лицето на новородено дете, момче, осветено от небесна светлина. Габриел докосна нежно с пръсти платното и за своя голяма изненада заплака неудържимо. После стисна очи и нададе радостен вик, който отекна в празната църква.

Ръката на ангел, майка, дете…

Това беше картината на Караваджо.