Даниъл Силва
Крадецът (41)

40.

Атерзее, Австрия

В стаята се възцари тишина — дълбока и тревожна като тишината, която настъпва след самоубийствен бомбен атентат в претъпкан пазар. Бела се промъкна вътре, без да се представи, и се настани на един празен стол точно срещу Джихан. Двете жени се спогледаха, сякаш бяха единствените посветени в някаква ужасна тайна, докато Габриел разсеяно прелистваше папката си. Когато най-сетне отново заговори, тонът му бе безпристрастен като на лекар, провеждащ рутинен медицински преглед на иначе здрав пациент.

— Вие сте на трийсет и осем години, нали, Джихан? — попита той.

— На трийсет и девет — поправи го тя. — Никой ли не ви е казвал, че е ужасно неучтиво да се пита една жена за възрастта й?

Забележката й предизвика хладни усмивки по лицата на присъстващите, които се стопиха, когато Алон зададе следващия си въпрос.

— Което означава, че сте родена през… — Той замълча, сякаш се опитваше да направи необходимото изчисление. Джихан му съобщи датата без допълнително напомняне.

— Родена съм през 1976 година — каза тя.

— В Хама?

— Да — отговори младата жена. — В Хама.

Бела погледна съпруга си, който гледаше на друга страна. Габриел отново запрелиства папката си с пристрастието на данъчен инспектор към документите.

— Кога се преместихте в Дамаск, Джихан? — попита той.

— През есента на 1982 година.

Алон внезапно вдигна очи и сбърчи чело.

— Защо? — поинтересува се той. — Защо напуснахте Хама през есента на 1982 година?

Тя мълчаливо срещна погледа му. После погледна към Бела — новодошлата, жената без никаква видима работа или цел — и отговори:

— Напуснахме Хама, защото през есента на 1982 г. вече я нямаше. Градът бе изчезнал. Хама бе заличена от лицето на земята.

— В Хама се водиха сражения между войските на режима и Мюсюлманското братство, нали?

— Това не бяха сражения — отговори Джихан. — Това беше клане.

— И тогава се преместихте със семейството си в Дамаск, така ли?

— Не — отвърна тя. — Аз отидох сама.

— Защо, Джихан? — попита Габриел, като затвори папката. — Защо отидохте сама в Дамаск?

— Защото вече нямах семейство. Нямах семейство, нямах град. — Младата жена отново погледна Бела. — Бях сама.

* * *

За да разберат случилото се в Хана, Джихан реши, че е необходимо да узнаят какво е било преди това. Някога градът бил считан за най-красивия в Сирия, прочут с изящни водни колела по поречието на река Оронт. Той също така бил известен с ревностните си последователи на сунитския ислям. Жените в Хама носели фереджета далеч преди това да стане модно в останалата част от мюсюлманския свят, особено в стария квартал Баруди, където семейство Наваз живеело в малък апартамент. Джихан била най-малкото от петте деца и единствено момиче. Баща й не бил получил образование и работел каквото му падне в стария сук^[1] от другата страна на реката. Той главно изучавал Корана и роптаел срещу сирийския диктатор, когото считал за еретик и селяк, който нямал право да властва над сунитите. Баща й не бил пълноправен член на Мюсюлманското братство, но подкрепял стремежите на Братството Сирия да бъде превърната в ислямска държава. Той на два пъти бил арестуван и измъчван от Мухабарат и веднъж бил принуден да танцува на улицата, като пее хвалебствени песни за управника и неговото семейство.

— Това беше върховна обида — обясни Джихан. — Като благочестив мюсюлманин сунит баща ми не слушаше музика и никога не танцуваше.

Нейните лични спомени за конфликтите, довели до клането, бяха в най-добрия случай доста мъгляви. Тя си спомняше някои от по-големите терористични актове на Братството, особено един бомбен атентат в Дамаск, при който бяха загинали шейсет и четири невинни души, както и надупчените от куршуми тела по уличките на Баруди, жертви на екзекуции, извършени от агенти на Мухабарат. Но като повечето жители на Хама, тя нямала предчувствие за бедствието, което било на път да сполети красивия град на брега на Оронт. После, в една студена влажна нощ в началото на февруари, се разпространила мълвата, че подразделения на силите за сигурност безшумно са се промъкнали в града. Те се опитали да извършат своя първи пробив в квартала Баруди, но от Братството ги дебнели в засада. Няколко души от силите на режима били покосени от град от куршуми. След това членовете на Мюсюлманското братство и техните поддръжници предприели редица смъртоносни атаки срещу членове на партията БААС и Мухабарат из целия град. От минаретата на джамиите бил отправен същият призив: „Вдигнете се и прогонете неверниците от Хама!“. Битката за града започнала.

Както се оказало, първоначалните успехи на Братството отприщили яростта на режима, както никога преди. През следващите три седмици сирийската армия използвала танкове, бойни хеликоптери и артилерия, за да превърне Хама в купчина развалини. И когато военната фаза на операцията завършила, сирийските експерти по експлозивите взривили всички оцелели сгради и с валяци изравнили със земята отломките. Хората, които оцелели при яростната атака, били арестувани и затворени в центрове за задържане. Всеки, заподозрян във връзки с Братството, бил брутално измъчван и убиван. Труповете били погребани в масови гробове, които после били асфалтирани.

— Да се разхождаш днес по улиците на Хама — каза Джихан — означава да ходиш върху костите на мъртвите.

— Но вие сте оцелели — каза тихо Габриел.

— Да — отговори тя. — Оцелях.

Една сълза се търкулна по бузата й и остави следа, стигаща чак до брадичката й. Беше й за пръв път. Младата жена я избърса рязко, сякаш се страхуваше да показва емоции пред непознати, а след това приглади края на лятната си рокля.

— А вашето семейство? — попита Алон, нарушавайки мълчанието й. — Какво се случи с него?

— Баща ми и братята ми бяха убити по време на боевете.

— А майка ви?

— Тя беше убита няколко дни по-късно. Беше родила четирима врагове на режима. Не можеха да й позволят да остане жива.

Друга сълза се търкулна от окото й. Този път тя не й обърна внимание.

— А вие, Джихан? Каква беше вашата съдба?

— Бях изпратена в лагер заедно с другите деца от Хама. Намираше се някъде в пустинята, не съм сигурна къде. След няколко месеца от Мухабарат ми позволиха да отида в Дамаск да живея при мой далечен роднина. Той никога не ме бе харесвал много, така че ме изпрати в Германия да живея при брат му.

— В Хамбург?

Тя бавно кимна.

— Живеехме на Мариенщрасе номер петдесет и седем. — Джихан замълча, после попита: — Чували ли сте някога за тази улица? Мариенщрасе?

Габриел отвърна, че не е чувал. Това беше още една лъжа.

— На отсрещната страна на улицата, на номер петдесет и четири, живееха няколко момчета. Те бяха мюсюлмани. Араби. Смятах едно от момчетата за доста красиво. То беше мълчаливо, напрегнато. Никога не ме поглеждаше в очите, когато се разминавахме на улицата, защото не носех фередже. — Погледът й обходи лицата на присъстващите. — Знаете ли кое се оказа това момче? То беше Мохамед Ата. — Тя бавно поклати глава. — Сякаш никога не бях напускала Баруди. Бях сменила един квартал на Мюсюлманското братство с друг.

— Но вие не сте ли се интересували от близкоизточната политика?

— Никога — отвърна тя, като поклати решително глава. — Стараех се с всички сили да бъда добро немско момиче, въпреки че германците не ме харесваха много. Завърших гимназия, взех диплома от университет, а след това постъпих на работа в германска банка.

— След това дойдохте в Линц — каза Габриел. — И започнахте да работите за човек, който е свързан с хората, убили семейството ви.

Джихан остана мълчалива.

— Защо? — попита той. — Защо отидохте да работите за човек като Уалид ал Сидики?

— Не знам. — Тя огледа събраните около нея хора. Клиента, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители. — Обаче се радвам, че го направих.

Габриел се усмихна.

— Аз също.