Даниъл Силва
Крадецът (54)

53.

Женева

В два часа същия следобед Женевската конференция за Сирия се откри в седалището на Организацията на обединените нации на брега на езерото. Намусеният държавен секретар на САЩ призова за методичен преход от диктаторския режим към демокрация, нещо, което сирийският външен министър заяви, че никога няма да се случи. Съвсем не изненадващо, позицията му спечели подкрепата на руския му колега, който предупреди, че Кремъл ще наложи вето на всеки опит, бил той военен или дипломатически, да бъде свален от власт неговият единствен съюзник в арабския свят. В края на сесията генералният секретар на ООН смирено обяви преговорите за „обещаващо начало“. Световните медии не се съгласиха с това. Те охарактеризираха целия епизод като огромна загуба на време и пари, най-вече за тях, и отидоха да търсят някакво истинско събитие, което да отразят.

Навсякъде другаде в очарователния малък град животът си течеше, както обикновено. Банкерите практикуваха усърдно своя занаят по протежение на „Рю дьо Рон“, кафенетата в Стария град се пълнеха и изпразваха, бели реактивни самолети се издигаха в ясното небе над международното летище на Женева. Сред самолетите, които потеглиха този следобед, беше и този на Австрийските авиолинии, извършващ полет 577. Единствената нередност при него беше липсата на един пътник — жена на тридесет и девет години, родена в Сирия и израснала на една улица в Хамбург, която щеше да бъде завинаги свързана с ислямския тероризъм. Предвид необичайното минало на жената и форума, който се провеждаше този ден в Женева, авиокомпанията изпрати доклад на швейцарските авиационни власти, които, от своя страна, изпратиха информацията на Федералната разузнавателна служба. В крайна сметка тя се озова на бюрото на Кристоф Бител, който по една случайност бе натоварен да отговаря за сигурността по време на сирийските мирни преговори. Той направи рутинно искане за информация от колегите си в Берлин и Виена и те веднага му отговориха, че нямат нищо за докладване. Независимо от това, Бител изпрати копие от нейното досие и снимка на полицията в Женева, на американските и руските дипломатически служби за сигурност, и дори на сирийските. След това той се зае с по-належащи въпроси.

Фактът, че жената не се качи на самолета за Виена, обезпокои значително повече двамата мъже в тайната квартира на булевард „Сен Жорж“. В рамките на няколко минути настроението им се промени рязко от спокойна увереност в тихо отчаяние. Те я бяха вербували, бяха я лъгали и след това й бяха разкрили кои са. Бяха й обещали да я защитят, да й дадат възможност за нов живот на място, където чудовищата, убили семейството й, никога няма да я намерят. А сега за един миг я бяха изгубили. Но защо преди всичко чудовищата я бяха довели в Женева? И защо й бяха позволили да влезе в хотелската стая, в която бе отседнал Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и доверен съветник на владетеля?

— Очевидно е било капан — каза Ели Лавон.

— Очевидно ли? — попита Габриел.

Лавон погледна екрана на компютъра.

— Виждаш ли някаква червена светлинка? — попита той. — Защото аз не виждам.

— Това не означава, че е било капан.

— А какво означава?

— Защо я отвлякоха по време на мирната конференция? Защо не я отвлякоха в Линц?

— Защото са знаели, че я наблюдаваме и не са смятали, че могат да го направят чисто.

— Значи са измислили извинение да я доведат в Женева? Нещо, на което ние не можем да устоим? Това ли ми казваш, Ели?

— Звучи ли ти познато?

— Какво имаш предвид?

— Това е точно начинът, по който ние щяхме да го направим.

Габриел не беше убеден.

— Случайно да си забелязал някакви сирийски агенти, когато бяхме в Линц?

— Това не означава, че не ги е имало.

— Ти забеляза ли ги, Ели?

— Не — отвърна Лавон, като поклати глава. — Не мога да кажа, че съм ги забелязал.

— Нито аз — заяви Алон. — И е така, защото Уалид ал Сидики и Джихан Наваз бяха единствените сирийци в града. Тя беше чиста, преди самолетът й да кацне в Женева.

— Какво се случи тогава?

— Случи се това. — Габриел кликна върху иконката за пускане на записа и след няколко секунди се чу Уалид ал Сидики да мърмори нещо на арабски език.

— Телефонното обаждане от Дамаск ли? — попита Лавон.

Алон кимна утвърдително.

— Ако трябва да гадая — каза той, — това е някой от Мухабарат, който казва на Уалид, че е наел жена от Хама да му бъде акаунт мениджър.

— Голяма грешка.

— Ето защо след това Уалид е позвънил на Кемел ал Фарук в хотел „Метропол“ и му е казал да отмени срещата.

— Но на Ал Фарук му е хрумнала по-добра идея, така ли?

— Идеята може да е била на Ал Фарук, а може да е била и на господин Омари. Въпросът е — добави Габриел, — че те нямат нищо друго срещу нея, освен факта, че е излъгала за своето месторождение.

— Нещо ми подсказва, че няма да им отнеме много време да открият истината.

— Съгласен съм.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще сключа сделка, разбира се.

— Как?

— Ето така. — Габриел написа съобщение от три думи до булевард „Цар Саул“ и кликна опцията „Изпрати“.

— Това би трябвало да привлече вниманието им — каза Лавон. — Единственото, от което се нуждаем сега, е някой, който да преговаря с тях.

— Ние разполагаме с такъв човек, Ели.

— Кой е той?

Габриел обърна лаптопа, така че Лавон да вижда екрана му. Червена светлинка примигваше на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман на Париж. Уалид ал Сидики най-накрая бе включил телефона си.

* * *

Узи Навот имаше фигура на тежкоатлет, а не на спринтьор. Независимо от това, всички, които бяха свидетели на стремителния му бяг от Оперативния център до стая 414В, по-късно щяха да кажат, че никога не са виждали директор да се движи толкова бързо. Той задумка силно по вратата, сякаш се канеше да я разбие, и щом се озова вътре, се втурна към компютърния терминал, който бе запазен за обира.

— Все още ли е готов за действие? — попита Узи, без да се обръща към никого конкретно, и отнякъде в стаята дойде отговорът, че всичко е готово. Навот се наведе и с далеч по-голяма сила, отколкото бе необходимо, натисна копчето. В Тел Авив беше 16:22 часът, в Женева — с час по-рано. И по целия свят тайните вратички за достъп се отвориха и от сметките взеха да изтичат пари.

* * *

Около пет минути след преминаването на френската граница господин Омари завлече крещящата Джихан в багажника на колата. Капакът се затръшна над нея с тежкия тътен на безвъзвратността и светът й потъна в мрак. Тя си помисли, че е като в Хама по време на обсадата. Но тук, в багажника на колата, нямаше експлозии или пронизващи тъмнината писъци, чуваше се само влудяващото свистене на гумите върху пътната настилка. Представи си, че отново е в прегръдките на майка си, вкопчила се в нейния хиджаб. Дори си въобрази, че долавя ухаещия й на рози парфюм. После я заля вонята на бензин и споменът за прегръдката на майка й я напусна, оставяйки само страха. Джихан знаеше какво я очаква, вече бе виждала всичко това по време на мрачните дни след края на обсадата. Тя щеше да бъде разпитвана. След това щеше да бъде убита. Нищо не можеше да се направи. Такава бе Божията воля.

Поради мрака Джихан не можеше да види ръчния си часовник и да следи минаващото време. Тя си тананикаше, за да скрие страха си. Съвсем за кратко си помисли за израелския разузнавач, чието име бе написала на повърхността на езерото Атерзее. Той никога нямаше да я изостави, бе сигурна в това. Обаче трябваше по някакъв начин да остане жива достатъчно дълго, за да може той да я намери. После си спомни за един човек, с когото се бе запознала като студентка в Хамбург — сирийски дисидент, който е бил измъчван от Мухабарат. По думите му той бе оцелял, защото бе казал на разпитващите го неща, които смятал, че искат да чуят. Джихан щеше да направи същото — не да каже истината, разбира се, а една лъжа, която да е толкова неустоима, че да искат да чуят и последната подробност от нея. Не се съмняваше в способността си да ги измами. Тя лъжеше хората през целия си живот.

И така, докато лежеше в тъмнината, а пътят бягаше стремително под нея, Джихан съчини историята, която се надяваше да спаси живота й. Това бе историята на една невероятна връзка между могъщ мъж и самотна млада жена, история за страст и измама. Тя преработи началото, редактира и поправи някои моменти и когато колата най-накрая спря, историята бе завършена. Когато капакът на багажника се вдигна, Джихан зърна лицето на господин Омари, преди той да нахлузи черна качулка на главата й.

Тя бе очаквала качулката. Сирийският дисидент й бе разказал за склонността на хората от Мухабарат да лишават задържаните от сетивни възприятия.

Извадиха Джихан от багажника и я поведоха по покрит с чакъл терен. След това я накараха да слиза по стълби, които бяха толкова стръмни, че в крайна сметка се отказаха и я понесоха на ръце. Миг по-късно я захвърлиха на някакъв бетонен под, сякаш беше труп. После чу да се затръшва врата и шума от отдалечаващи се мъжки стъпки. Тя лежа неподвижно в продължение на няколко секунди, преди най-накрая да махне качулката и да открие, че отново е на място, тънещо в пълен мрак. Джихан се помъчи да не трепери, но не можа да се овладее. Опита се да не плаче, но сълзите скоро набраздиха лицето й. После се замисли за своята история. Каза си, че за всичко е виновен господин Ал Сидики. Нищо от това нямаше да се случи, ако той не й беше предложил работа.