Даниъл Силва
Крадецът (21)

20.

Женева

Имаше един аспект на случая, който гризеше Габриел от самото начало — тайните помещения на Джак Брадшоу в свободната безмитна зона в Женева. По принцип един бизнесмен използваше уникалните услуги на безмитната зона, защото искаше да се избегне данъчно облагане или защото криеше нещо. Алон подозираше, че мотивите на Брадшоу спадаха към втората категория. Но как да влезе вътре без съдебна заповед и полицейски ескорт? Безмитната зона не беше място, където човек можеше да проникне с шперц и самоуверена усмивка. На Габриел му трябваше съюзник, някой, притежаващ властта да отвори спокойно всяка врата в Швейцария. Той познаваше такъв човек. Трябваше да сключи сделка с него, да постигне тайно споразумение. Това щеше да бъде сложно, но пък въпросите, свързани с Швейцария, в повечето случаи бяха такива.

Първият контакт бе кратък и необещаващ. Алон позвъни на човека в офиса му в Берн и му описа в общи линии какво му е необходимо и защо. Естествено, мъжът отсреща беше сдържан, но по гласа му си пролича, че е заинтригуван.

— Къде сте сега? — попита той.

— В Сибир.

— Колко бързо можете да пристигнете в Женева?

— Мога да хвана следващия влак.

— Не знаех, че има влак от Сибир.

— Той всъщност минава през Париж.

— Изпратете ми стреличка, когато влезете в града. Ще видя какво мога да направя.

— Не мога да дойда чак до Женева без никакви гаранции.

— Ако искате гаранции, обадете се на някой швейцарски банкер. Но ако искате да погледнете в онези помещения, ще трябва да го направите по моя начин. И дори не си помисляйте да ходите без мен където и да е в близост до безмитната зона — добави човекът от Берн. — Ако го направите, престоят ви в Швейцария ще бъде много дълъг.

Габриел предпочиташе да разполага с по-добри шансове, преди да предприеме пътуването, но сега моментът изглеждаше толкова подходящ, колкото и всеки друг. След като копието на картината на Ван Гог бе завършено, парижката част от операцията не бе нищо повече от стратегия на изчакване. Той можеше да прекара деня, вперил поглед в телефона, или да използва затишието по-продуктивно. В крайна сметка Киара взе решението вместо него. Алон заключи двете картини в гардероба в спалнята, придвижи се бързо до Лионската гара и хвана високоскоростния влак, който потегляше в девет часа сутринта. В Женева пристигна няколко минути след обяд. Габриел позвъни на мъжа в Берн от един обществен телефон в залата за продажба на билети.

— Къде сте? — попита мъжът.

Алон му каза истинското си местонахождение.

— Ще видя какво мога да направя.

Гарата се намираше в район на Женева, който приличаше на неприветлив квартал на някой френски град. Габриел отиде пеша до езерото и прекоси моста Монблан, за да стигне до южния бряг. Уби малко време, хапвайки пица в Английската градина, и след това се разходи по сенчестите улици на Стария град, датиращ от XVI век. В четири следобед въздухът захладня с настъпващата вечер. С подбити от ходенето крака, уморен от чакането, Алон позвъни на мъжа от Берн за трети път, но не получи отговор. Десет минути по-късно, докато се разхождаше покрай банките и скъпите магазини на улица „Рю дю Рон“, той отново му звънна. Този път мъжът вдигна.

— Наречете ме старомоден — каза Габриел, — но наистина не ми харесва, когато хората ми връзват тенекия.

— Никога не съм ви обещавал нещо.

— Можех да остана в Париж.

— Щеше да е жалко. Женева е прекрасна по това време на годината. А и щяхте да пропуснете възможността да надникнете в безмитната зона.

— Още колко време смятате да ме карате да чакам?

— Можем да го направим сега, ако искате.

— Къде сте?

— Обърнете се.

Алон направи, както му беше казано.

— Копеле.

* * *

Той се казваше Кристоф Бител, или поне това бе името, което бе използвал при тяхната единствена предишна среща. Бител работеше, или поне така беше казал по онова време, в подразделението за борба с тероризма на Федералната разузнавателна служба на Швейцария. Той беше слаб и блед, с високо чело, което му придаваше вид, и то съвсем оправдано, на човек с висок интелект. Бледата му ръка, когато я подаде над скоростния лост на един спортен немски седан, изглеждаше така, сякаш неотдавна е била дезинфекцирана.

— Добре дошли отново в Женева — каза швейцарецът, като потегли с колата. — Хубаво е, че този път се обадихте предварително за разнообразие.

— Дните на моите неоторизирани операции в Швейцария приключиха. Не забравяйте, че сега сме партньори, Бител.

— Хайде да не се увличаме, Алон. Не бихме искали да си разваляме удоволствието.

Кристоф Бител си сложи чифт прилепнали към лицето слънчеви очила, с които заприлича на богомолка. Той караше добре, но внимателно, сякаш возеше контрабандна стока в багажника си и се опитваше да избегне контакт с полицията.

— Както вероятно сте очаквали — каза Бител след малко, — признанието ви осигури на нашия офицерски състав и на министрите интересен материал за слушане в продължение на часове.

— Това не беше признание.

— А как ще го определите?

— Аз ви дадох пълен отчет за моята дейност на територията на Швейцария — отговори Габриел. — В замяна на това вие се съгласихте да не ме хвърляте в затвора до края на живота ми.

— Което всъщност заслужавате. — Бител бавно поклати глава, докато караше. — Убийства, грабежи, отвличания, антитерористична операция в кантона Ури, при която бяха убити няколко членове на „Ал Кайда“. Пропуснах ли нещо?

— Веднъж изнудвах един от вашите най-известни бизнесмени, за да получа достъп до мрежа за ядрени доставки за Иран.

— А, да. Как можах да забравя Мартин Ландсман!

— Това беше една от най-добрите ми операции.

— И сега искате да получите достъп до складови помещения в женевската безмитна зона без съдебна заповед?

— Със сигурност имате някой приятел в безмитната зона, който е готов да ви позволи от време на време да хвърляте по един извънсъдебен поглед на стоките.

— Разбира се — съгласи се Бител. — Но по принцип искам да знам какво ще намеря, преди да разбия ключалката.

— Картини, Бител. Ще намерим картини.

— Откраднати картини?

Габриел кимна утвърдително.

— И какво ще се случи, ако собственикът открие, че сме били вътре?

— Собственикът е мъртъв. Той няма да подаде оплакване.

— Складовите помещения в свободната безмитна зона са регистрирани на името на компанията на Брадшоу. А компанията още е жива.

— Компанията е фалшива.

— Това е Швейцария, Алон. Фалшивите компании са тези, които ни държат в бизнеса.

Пред тях светофарът се смени от зелено на жълто. Бител Разполагаше с предостатъчно време да мине през кръстовището. Вместо това, той отпусна педала на газта, намали и спря.

— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — каза той, като хвана скоростния лост.

— С пълно основание.

— И ако успея да ви вкарам вътре? Какво ще получа в замяна?

— Ако съм прав — отвърна Габриел, — вие и вашите приятели във Федералната разузнавателна служба един ден ще можете да обявите връщането на няколко отдавна изчезнали произведения на изкуството.

— Крадени картини в женевската безмитна зона. Това съвсем не е добра реклама за Швейцария.

— Не можете да имате всичко, Бител.

Светофарът светна зелено. Кристоф вдигна крака си от педала на спирачката и ускори бавно, сякаш се опитваше да пести гориво.

— Влизаме, оглеждаме и си тръгваме. И всичко в складовите помещения си остава там. Ясен ли съм?

— Както кажете.

Бител караше мълчаливо, усмихвайки се.

— Кое е толкова смешно? — попита Габриел.

— Мисля, че ми харесва новият Алон.

— Нямам думи да изразя колко много означава това за мен, Бител. Но не може ли да карате малко по-бързо? Бих искал да стигнем до безмитната зона, преди да съмне.

* * *

Те я съзряха няколко минути по-късно — редица безлични бели сгради, увенчани с червен надпис „Свободна безмитна зона“. През XIX в. тя била само един хамбар, където се съхранявали селскостопански стоки по пътя им към пазара. Сега зоната представляваше сигурни безмитни хранилища, където супербогаташите от цял свят криеха всякакъв род съкровища: златни кюлчета, бижута, селектирани вина, автомобили и, разбира се — предмети на изкуството. Никой не знаеше точно колко от най-добрите образци на световното изкуство пребиваваха в хранилищата на женевската безмитна зона, но се смяташе, че са достатъчно, за да бъдат създадени няколко големи музея. Повечето от тези образци никога нямаше да излязат отново на бял свят и ако някога променяха собствениците си, това щеше да бъде направено тайно. Те не бяха творби, на които да се любуваш и възхищаваш. Те бяха стока, защита срещу несигурни времена.

Въпреки огромното богатство, което се съдържаше в свободната безмитна зона, сигурността се осигуряваше с швейцарска дискретност. Оградата, която опасваше зоната, бе по-скоро за обезкуражаване, отколкото препятствие, а портата, през която Бител мина с колата, се затваряше бавно. Обаче по всички сгради имаше монтирани видеокамери и само секунди след пристигането им от една врата излезе митнически служител, държейки в едната си ръка клипборд, а в другата — радиостанция. Кристоф слезе от колата и каза няколко думи на служителя на перфектен френски. Митничарят се върна в офиса си и миг по-късно се появи стройна брюнетка с прилепнала блуза и тясна пола. Тя подаде един ключ на Бител и посочи към далечния край на комплекса.

— Предполагам, че това е вашата приятелка — каза Габриел, когато Кристоф се качи отново в колата.

— Нашите отношения са строго професионални.

— Съжалявам да го чуя.

Адресите в безмитната зона представляваха комбинация от номерата на сградата, коридора и вратата на хранилището. Бител паркира пред сграда №4 и въведе Алон вътре. От входното фоайе се простираше един сякаш безкраен коридор с множество врати. Една от тях беше отворена. Като погледна вътре, Габриел видя дребен очилат мъж, който седеше зад лакирана китайска масичка с телефон до ухото. Складът бе превърнат в художествена галерия.

— През последните години няколко женевски фирми се преместиха в безмитната зона — обясни Кристоф. — Наемът е по-нисък, отколкото на „Рю дю Рон“, а клиентите, изглежда, харесват репутацията на безмитната зона.

— Напълно заслужено.

— Вече не.

— Ще видим това.

Те стигнаха до стълбището и се качиха на третия етаж. Хранилището на Брадшоу се намираше в коридор 12, зад сива метална врата с номер 24. Бител се поколеба, преди да мушне ключа в ключалката.

— Няма да се взриви, нали?

— Добър въпрос.

— Не е смешно.

Кристоф отвори вратата, натисна ключа на лампата и тихо изруга. Имаше картини навсякъде — картини в рамки, картини на подрамници, картини, навити на руло като килими на персийски пазар. Габриел разви една на пода, за да я види Бител. На нея бе изобразена вила, издигаща се на върха на морска скала, обагрена от диви цветя.

— От Моне ли е? — попита Кристоф.

Алон кимна утвърдително.

— Беше открадната от един музей в Полша преди около двадесет години.

Той разви друго платно — жена, държаща ветрило.

— Ако не греша — каза Бител, — това е на Модиляни.

— Не грешите. Това беше една от картините, задигнати от Музея на модерното изкуство в Париж през 2010 година.

— Обирът на века. Спомням си го.

Кристоф последва Габриел през вратата, която водеше към вътрешното помещение на хранилището. В него имаше два големи статива, халогенна лампа, флакони с разтворители, кутийки с бои, четки, изцапана с бои палитра и каталога на „Кристис“ от лондонския търг на картини от стари майстори за 2004 година. Той беше отворен на „Разпятие Христово“, приписвано на последовател на Гуидо Рени^[1], което бе умело нарисувано, но без вдъхновение, и не си заслужаваше комисионата за аукционера.

Алон затвори каталога и огледа хранилището. Помисли си, че това бе тайното ателие на майстор фалшификатор в Галерията на безследно изчезналите. Обаче си личеше, че в тази стая Ив Морел е правел повече от това да фалшифицира картини; той се бе занимавал и с реставрация. Габриел вдигна палитрата и прокара пръсти по засъхналите върху нея бои. Охра, златисто, червено: цветовете на „Рождество Христово“.

— Какво е това? — попита Бител.

— Доказателство за съществуване.

— Какво искате да кажете?

— Тя е била тук — каза Алон. — Тя съществува.

* * *

В двете помещения на хранилището имаше сто четирийсет и седем картини от импресионисти, модернисти, стари майстори, но нито една от тях не беше на Караваджо. Габриел снима всички платна с камерата на мобилния си телефон. Единствените други вещи в склада бяха едно бюро и малък сейф. „Твърде малък — помисли си Алон, — за да побере италианска олтарна картина с размери 268 х 197 см.“ Той претърси чекмеджетата на бюрото, но установи, че са празни. После клекна пред сейфа, хвана с два пръста копчето за отваряне и го завъртя. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— За какво си мислите? — попита Бител.

— Чудя се колко време ще ви отнеме да доведете тук ключар.

Кристоф се усмихна тъжно.

— Може би следващия път.

„Да — помисли си Алон. — Следващия път.“

* * *

Те се отправиха обратно към железопътната гара през това, което се считаше за усилен вечерен трафик в Женева. Докато пресичаха моста Монблан, Бител настоя Габриел да му даде по-пълно описание на случая. Когато въпросите му не успяха да изтръгнат никакъв отговор, той поиска Алон предварително да го уведоми, ако се наложи маршрутът му да включи още едно посещение в Швейцария. Габриел с готовност се съгласи, макар че и двамата мъже си дадоха сметка, че това обещание е само проформа.

— В някакъв момент — каза Кристоф — ще трябва да изпразним този склад и да върнем картините на законните им собственици.

— Да — съгласи се Алон.

— Кога?

— Не бих могъл да ви кажа това.

— Аз пък ви казвам, че разполагате с един месец. След това ще трябва да предам случая на федералната полиция.

— Ако го направите — каза Габриел, — това ще взриви пресата и Швейцария ще понесе още негативи.

— Свикнали сме с това.

— Ние също.

Те стигнаха на гарата точно навреме Алон да хване влака за Париж в четири и половина. Когато пристигна, вече беше тъмно. Той се качи в едно чакащо такси и даде на шофьора адрес, намиращ се на малко разстояние от тайната квартира. Ала когато колата спря на улицата, Габриел усети, че мобилният му телефон завибрира. Той отговори на повикването, слуша известно време мълчаливо и след това прекъсна връзката.

— Промяна в плана — каза на шофьора.

— Къде ще ходим?

— На улица „Мироменил“.

— Както желаете.

Алон пъхна телефона в джоба си и се усмихна. „В играта сме — помисли си той. — Определено сме в играта.“