Даниъл Силва
Крадецът (56)

55.

Горна Савоя, Франция

Те й донесоха купа с ледена вода за ръката й. Купата бе голяма и сребърна; ръката й беше окървавена и подута. Шокът от студа притъпи до голяма степен болката, но не и яростта, която я изгаряше. Хора като Омари й бяха отнели всичко: нейното семейство, живота й, родния й град. Сега най-сетне имаше възможност да се изправи срещу него. И може би, помисли си тя, да го победи.

— Цигара? — попита той и тя отговори утвърдително. Щеше да приеме още един милостив жест от убиеца. Омари постави една цигара „Марлборо“ между разтворените й устни и я запали. Тя си дръпна от нея, после несръчно я пое с лявата си ръка.

— Удобно ли се чувствате, Джихан?

Тя извади красноречиво дясната си ръка от ледената вода, но не каза нищо.

— Това нямаше да се случи, ако ми бяхте казали истината.

— Вие не ми дадохте голяма възможност.

— Сега ви я давам.

Джихан реши да действа бавно, напук на неговата припряност. Тя дръпна отново от цигарата и издиша облак дим към богато украсения таван на управника.

— И ако ви кажа каквото знам, после какво?

— Ще бъдете свободна да си отидете.

— Къде да отида?

— Това вие ще решите.

Джихан бавно върна ръката си във водата.

— Извинете, господин Омари — каза тя, — но както се досещате, аз не хващам голяма вяра на това, което казвате.

— Тогава предполагам, че нямам друг избор, освен да счупя и другата ви ръка. — Още една жестока усмивка. — После ще счупя ребрата ви и всички кости на лицето ви.

— Какво искате от мен? — попита Джихан след малко.

— Искам да ми кажете всичко, което знаете за Уалид ал Сидики.

— Той е роден в Сирия. Спечелил е много пари и е купил дял от малка частна банка в Линц.

— Знаете ли защо е купил банката?

— Използва я като платформа за инвестиране на пари и укриване на активи на могъщи клиенти от Близкия изток.

— Знаете ли имената на някои от тях?

— Само на един — отговори тя, оглеждайки красноречиво стаята.

— Как научихте самоличността на клиента?

— Господин Ал Сидики ми я каза.

— Защо ще ви казва такова нещо?

— Предполагам, че искаше да ме впечатли.

— Знаете ли къде са инвестирани парите?

— В Цюрих, Лихтенщайн, Хонконг, Дубай — на всички обичайни места.

— Ами номерата на банковите сметки? И тях ли знаете?

— Не — отговори Джихан, като поклати глава. — Само господин Ал Сидики знае номерата на сметките. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Той носи информацията тук, в черно кожено тефтерче.

* * *

В същия момент човекът, който бе в центъра на забележителния разказ на Джихан, седеше сам на задната седалка на колата си и обмисляше следващия си ход или, както Кристофър Келър щеше да отбележи по-късно, се опитваше да реши как да се самоубие колкото може по-безболезнено. Накрая Ал Сидики позвъни на Алон и капитулира.

— Кой сте вие? — попита той.

— Ще го разберете съвсем скоро.

— Какво искате от мен?

— Искам да се обадите на Кемел ал Фарук и да му кажете как сте успели да изгубите 8 милиарда долара от парите на управника. После искам да му кажете как значителна част от тези активи са се озовали в сметка на ваше име.

— А след това?

— Ще ви предложа една невероятна възможност за инвестиция — отвърна Габриел. — Това е предложение, което не може да си позволите да откажете, шанс, който се пада веднъж в живота, да спечелите много пари за много кратко време. Чувате ли, Уалид? Привлякох ли цялото ви внимание сега?

* * *

Господин Омари тъкмо се канеше да попита Джихан за естеството на връзката й с Уалид ал Сидики, когато телефонът му завибрира тихо. Той слуша една минута мълчаливо, изсумтя и прекрати разговора. После кимна към младия си шофьор и съучастник, който нахлузи черната качулка на главата на Джихан и я поведе по стълбите към килията й. Те я оставиха там в непрогледен мрак с пулсираща от болка ръка и измъчвана от страх. Може би тя вече беше мъртва. Или може би, помисли си Джихан, в крайна сметка ги беше победила.