Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

3.

Венеция

Областното управление на карабинерите — Националната военна полиция на Италия, се намираше в сестиера Кастело, недалеч от Кампо Сан Дзакария. Генерал Чезаре Ферари излезе от сградата точно в един часа на обяд. Той не носеше синята си униформа с много медали и отличителни знаци, а цивилен костюм. В едната си ръка държеше дипломатическо куфарче от неръждаема стомана, а в другата — тази, на която липсваха два пръста, бе пъхнал в джоба на палтото си с хубава кройка. Той измъкна ръката си, колкото да се ръкува с Габриел. Усмивката му беше бегла и съвсем формална. Както обикновено, тя не достигна изкуственото му дясно око. Дори за Алон бе трудно да понесе неговия безжизнен, строг поглед. Чувстваше се така, сякаш го изучаваше всевиждащото око на някой коравосърдечен бог.

— Изглеждате добре — каза генерал Ферари. — Завръщането ви във Венеция явно ви понася.

— Откъде знаете, че съм тук?

Втората усмивка на генерала трая малко по-дълго от първата.

— Наясно съм с почти всичко, случващо се в Италия, особено когато става дума за вас.

— Откъде разбрахте? — попита отново Алон.

— Когато поискахте разрешение от нашите разузнавателни служби да се върнете във Венеция, те изпратиха тази информация на всички заинтересовани министерства и полицейски подразделения. Едно от тези места беше Дворецът.

Дворецът, за който говореше Ферари, се издигаше на площад „Сант Игнацио“ в старинния център на Рим. В него се помещаваше Отделът за защита на културното наследство, който бе по-известен като Артистичния отряд. Генерал Ферари оглавяваше този отдел. И беше прав за едно нещо, помисли си Габриел. Генералът знаеше повечето от случващото се в Италия.

Син на учители от обеднялата област Кампания, Ферари отдавна бе смятан за един от най-способните и компетентни служители на правоохранителните органи в Италия. През 70-те години на XX в., по време на терористичните атентати в Италия, той бе помагал за неутрализирането на крайно лявата организация „Червените бригади“. След това, по време на мафиотските войни през 80-те години, бе служил като командир в „заразения“ от камората неаполски участък. Постът бе толкова опасен, че съпругата на Ферари и трите му дъщери бяха принудени да живеят под двайсет и четири часова охрана. Самият Ферари бе обект на многобройни покушения, в това число и писмо бомба, което бе отнело едното му око и двата му пръста.

Назначаването му за шеф на Арт отряда трябваше да бъде награда за дългата му и забележителна кариера. Предполагаше се, че Ферари просто ще върви по стъпките на своя с нищо неотличаващ се предшественик, че ще прелиства документи, ще провежда дълги римски обеди и от време на време ще намира по един-два от стойностните музейни експонати, които се крадяха всяка година в Италия. Вместо това, той веднага се зае с модернизирането на някога ефективния отряд, който бе оставен да атрофира с напредването на годините и липсата на грижи. Няколко дни след назначението си Ферари уволни половината от персонала и бързо попълни редиците с енергични млади полицаи, които действително знаеха нещо за изкуството. Той им издаде една проста заповед. Него не го интересуваха особено уличните престъпници, които се забъркваха в кражбите на произведения на изкуството; Ферари искаше големите риби, шефовете, които изкарваха откраднатите стоки на пазара. Не след дълго новият подход на генерала даде резултати. Повече от дузина големи крадци сега бяха зад решетките, докато статистиката за кражбите на предмети на изкуството, макар и все още внушително висока, започваше да показва подобрение.

— И така, какво ви води във Венеция? — попита Габриел, като поведе Ферари между временните езера в Кампо Сан Дзакария.

— Имах работа на север и по-конкретно — край езерото Комо.

— Нещо е било откраднато?

— Не — отговори генералът. — Някой е бил убит.

— Откога труповете са работа на Арт отряда?

— Откогато покойникът има връзка със света на изкуството.

Алон спря и се обърна към генерала.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза той. — Защо сте във Венеция?

— Тук съм заради вас, разбира се.

— Какво общо има с мен някакъв труп край езерото Комо?

— Човекът, който го е намерил.

Генералът отново се усмихна, но изкуственото му око се взираше безизразно в пространството между тях. „Това е окото на човек, който знае всичко — помисли си Габриел. — Човек, който няма намерение да приеме «не» за отговор.“

* * *

Те влязоха в църквата „Сан Дзакария“ през главния вход, гледащ към площада, и се насочиха към прочутата олтарна картина на Белини. Пред нея стоеше група туристи, на които екскурзоводът високопарно разказваше за последната реставрация на картината, без да подозира, че човекът, който я бе извършил, се намираше сред публиката му. Това се стори забавно дори на генерал Ферари, макар че след малко погледът на единственото му зрящо око започна да блуждае.

Творбата на Белини бе най-значимата картина в „Сан Дзакария“, но църквата притежаваше и няколко други забележителни платна, в това число творби на Тинторето, Палма ил Векио и Ван Дайк. Това беше само един пример защо карабинерите поддържаха специален отдел от детективи, занимаващи се с престъпления, свързани с предмети на изкуството. Италия беше благословена с изобилие с две неща: изкуство и професионални престъпници. Голяма част от произведенията на изкуството, като тези в църквата, бяха слабо защитени. И много от престъпниците бяха твърдо решени да откраднат и последното от тях.

В противоположния край на нефа имаше малък параклис, който съдържаше гробницата на патрона му и картина от по-второстепенен венециански художник, която никой не си бе направил труда да почисти повече от един век. Генерал Ферари се отпусна на една от пейките, отвори металното си куфарче и извади една папка. След това от нея извади само една снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, която подаде на Габриел. На нея се виждаше мъж на около петдесет и пет години, който висеше, завързан за китките си, на един полилей. Причината за смъртта не ставаше ясна от снимката, макар да бе очевидно, че човекът е бил измъчван жестоко. Лицето представляваше окървавена подпухнала маса, а от тялото бяха изрязани няколко ивици кожа и плът.

— Кой е той? — попита Алон.

— Казва се Джеймс Брадшоу, но е по-известен като Джак. Беше британски поданик, но прекарваше повечето време в Комо заедно с няколко хиляди от своите сънародници. — Генералът замълча замислено. — В днешно време на британците май не им харесва много да живеят в собствената си страна, нали?

— Не, не им харесва.

— И защо?

— Трябва да ги попитате. — Габриел погледна надолу към фотографията и трепна. — Бил ли е женен?

— Не.

— Разведен?

— Не.

— Сериозна връзка?

— Очевидно не.

Алон върна снимката на генерала и попита с какво Джак Брадшоу е изкарвал прехраната си.

— Представяше се за консултант.

— Консултант по какво?

— Няколко години е работил като дипломат в Близкия изток. После се е пенсионирал рано и е започнал самостоятелен бизнес. Очевидно е съветвал британски фирми, които искат да правят бизнес в арабския свят. Трябва да е бил доста добър в работата си — добави генералът, — защото вилата му е сред най-скъпите в тази част на езерото. В нея също така има доста впечатляваща колекция от италиански произведения на изкуството и антики.

— Което обяснява интереса на Арт отряда към смъртта му.

— Отчасти — каза Ферари. — В крайна сметка притежаването на хубава колекция не е престъпление.

— Освен ако колекцията не е придобита по начин, който заобикаля италианското законодателство.

— Винаги сте една крачка пред всички останали, нали, Алон? — Генералът погледна към потъмнялата картина, която висеше на стената на параклиса. — Защо тя не е почистена при последната реставрация?

— Нямаше достатъчно пари.

— Лаковото покритие е почти напълно непроницаемо. — Ферари замълча, после добави: — Точно като Джак Брадшоу.

— Нека почива в мир.

— Това не е възможно, не и след такава смърт. — Генералът погледна Габриел и попита: — Случвало ли ви се е някога да съзерцавате собствената си смърт?

— Няколко пъти, за съжаление. Но ако нямате нищо против, бих предпочел да говорим за колекционерските навици на Брадшоу.

— Покойният господин Брадшоу имаше репутацията, че придобива картини, които всъщност не са за продажба.

— Откраднати картини?

— Това са ваши думи, приятелю. Не мои.

— Наблюдавахте ли го?

— Да кажем, че Арт отрядът наглеждаше дейността му според възможностите си.

— Как?

— По обичайните начини — отговори уклончиво генералът.

— Предполагам, че хората ви правят пълен и обстоен опис на колекцията му.

— Докато ние с вас разговаряме.

— И?

— До този момент не са открили нищо, което да фигурира в нашата база данни за липсващи или откраднати произведения.

— Тогава, предполагам, ще трябва да си вземете обратно всички лоши думи, които казахте за Джак Брадшоу.

— Само защото няма доказателства, не означава, че нещата не са точно такива.

— Говорите като истински италиански полицай.

От изражението на генерала стана ясно, че той изтълкува забележката на Габриел като комплимент. След кратко мълчание Ферари каза:

— Чуваха се други неща за покойния Джак Брадшоу.

— Какви неща?

— Че не е само частен колекционер, а и че участва в незаконния износ на картини и други предмети на изкуството от територията на Италия. — Генералът сниши глас и добави: — Което обяснява защо вашият приятел Джулиан Ишърууд има големи неприятности.

— Джулиан Ишърууд не търгува с контрабандни произведения на изкуството.

Ферари не си направи труда да отговори. В неговите очи всички търговци на картини бяха виновни за нещо.

— Къде е той? — попита Алон.

— В моя арест.

— Обвинен ли е в нещо?

— Не още.

— Съгласно италианското законодателство не можете да го задържите повече от четиридесет и осем часа, без да го изправите пред съда.

— Той е бил намерен да стои до трупа. Ще измисля нещо.

— Знаете, че Джулиан няма нищо общо с убийството на Брадшоу.

— Не се притеснявайте — отвърна Ферари. — На този етап нямам никакво намерение да му предявявам обвинения. Но ако стане публично достояние, че вашият приятел се е срещал с известен контрабандист, това ще е краят на кариерата му. Виждате ли, Алон, в света на изкуството е по-важно как изглеждат нещата.

— Какво трябва да направя, за да не се появи името на Джулиан в пресата?

Генералът не отговори веднага, а разглеждаше внимателно снимката на трупа на Джак Брадшоу.

— Защо смятате, че са го измъчвали, преди да го убият? — попита той най-сетне.

— Може би им е дължал пари.

— Може би — съгласи се Ферари. — А може би е притежавал нещо, което убийците са искали, нещо по-ценно.

— Щяхте да ми казвате какво трябва да направя, за да спася моя приятел.

— Открийте кой е убил Джак Брадшоу. Разберете какво са търсели убийците.

— А ако откажа?

— В лондонския артистичен свят ще плъзнат гадни слухове.

— Вие сте долен изнудвач, генерал Ферари.

Изнудване е грозна дума.

— Да — отвърна Габриел. — Но в света на изкуството е по-важно как изглеждат нещата.